Някой смята, че свободата означава равенство. Друг я свързва с честност и справедливост. Трети вижда в нея път към човешкото щастие. Четвърти намира там култура и спокойна съвест. Само че свободата на един човек, може да влезе вВРЕМЕТО конфликт със свободата на друг човек. Усещането за справедливост на един, много често се конфронтира с усещането за справедливост на друг. Винаги културата на едни хора, се оказва напълно несъвместима с културата на други. Има някаква невидима, категорична граница между частния живот с неговия личен избор, и фона на обществения пейзаж. Ако обществения пейзаж е демократичен, и не пречи на избора, той сам по себе си, нито може да ни осигури равенство, нито щастие, нито дори спокойна съвест. Свободата е нещо с което човек трудно се справя. Тя идва на цената на личната отговорност. Не съществува общество на планетата, което да е постигнало окончателна хармония, което да разрешило всички човешки проблеми, или е дало отговор на всички загадки на света. Универсалните абстракции, които управляват вселената не са създадени от преценките на разсъдъка. Те просто си съществуват, и не се интересуват дали ги забелязваме или не. Няма световна идея, успяла да хармонизира неизброимата разностранност на човешката природа и стремления. Всъщност една голяма част от човешките трагедии са продукт на сблъсъка на разума с ирационалното, или с недостатъчно рационалното. Да не говорим, че няма никакво спасение от екзистенциалната тревога, която рано или късно всички същества чувстват у себе си. Нашият живот е отвъд нашето разбиране. Отвъд всичките ни илюзии, представи, очаквания, преструвки, пози и стремления. Никой не притежава отговор за смисъла му. Има хора, които търсят религиозен отговор в някои от големите монотеизми. Други намират успокоение във философията на стоицизма и будизма. Изписаните книги по темата са с размерите на хималайският масив. Има и търговци на илюзии. Това не променя и на сантиметър факта, че сме едни еднодневки в космоса. Смъртта заличава и изтрива всяка индивидуалната съдба. Не животът, не родът. Те продължават да съществуват по силата на природата в която участват. През кратката траектория на живота, чрез своите избори, можем да му придадем какъвто си искаме смисъл. Често си въобразяваме, че сме изкачили планина, но времето така премества и заличава праха, че от планината няма да остане и къртичина. Изграждането на този смисъл, на тези представи, макар и илюзорни, служат като предпазни парапети, преди да паднем в бездната. Понякога го правим с престорената веселост с която Том Сойер боядисва оградата. Защото отнемеш ли му на човека всички илюзии, той пада в прахта. Каквито и фрази да бърборим за смисъла, с какъвто и пустословен патос да се опитваме да го доказваме и описваме – смъртта ни затваря устата. Може пък и да си струва да се опитваме да му придаваме смисъл. Проблемът ни идва от факта , че трудно можем да обясним защо си струва. Щастието не съществува. Няма никакви логически предпоставки за него. Има само временни удовлетворения, идващи от изпълване на някаква празнотата вътре в нас. Подобно на кваса от евангелските притчи, който нараства и изпълва вътрешната празнота в нас. Външният свят не е в състояние да изпълни тази празнота. По някакъв начин копнежът да съществуваш, означава да притежаваш. Щом по силата на самата си природа сме временно тук, би следвало най-напред да приемем факта, че сме крайни, заедно с притежанията си. Но човек не иска да се разделя с тези притежания. Звучи парадоксално, но на практика ние не можем истински да притежавате нещо, или някого, ако не сме готов да не го притежаваме.
Има нещо фундаментално сбъркано в Творението, повтаряше една моя стара леля. Стивън Хокинг, който въобще не познава моята леля, също смята, че основно правило е, че във вселената нищо не е перфектно. Перфектното просто не съществува.
Ако съществуваше перфектното, човешкият род въобще нямаше да го има, смята Хокинг.

Щастието като роля и истинското щастие

„Как си?“ „Страхотно. От добре по-добре.“ Вярно ли е това или не?
В повечето случаи щастието е роля, която хората играят, и зад фасадата на усмихнатото лице се крие немалко болка. Депресиите, сривовете и свръхреакциите са често явление, когато изпитваното нещастие се скрива зад усмивка и зад бляскави бели зъби — налице е отричане, понякога непризнаване дори пред самия себе си, че изпитваш голямо, голямо нещастие.
„Страхотно“ е една роля, която егото играе в Съединените щати много по-често, отколкото в други страни, където да изпитваш нещастие и да изглеждаш като човек, който е нещастен, е почти норма и затова по-приемливо в социален план. Вероятно става дума за преувеличение, но ми казаха, че в столицата на една северноевропейска страна може да ви арестуват за пиянство, ако се усмихвате на непознати по улиците.
Ако изпитвате нещастие, ще трябва най-напред да признаете, че е така. Не казвайте обаче: „Аз съм нещастен“. Защото нещастието ви няма нищо общо с това, което сте. Казвате: „Има нещастие у мен“. И след това изследвате. Възможно е то да се дължи на конкретната ситуация, в която се намирате. Възможно е да е нужно да действате, за да промените ситуацията или да излезете от нея. Но ако не може да направите нищо, погледнете ситуацията лице в лице и кажете: „Е, добре, точно сега нещата стоят по този начин. Мога или да ги приема, или да изпълня себе си с нещастие“. Изначалната причина на нещастието никога не е една или друга ситуация, а вашите мисли за съответната ситуация. Осъзнайте какви мисли мислите. Отделете ги от ситуацията — винаги е неутрална, винаги е такава, каквато е. Ето ви ситуацията или факта, ето ви и мислите ви за нея. Вместо да си създавате истории, останете при фактите. Така например, „фалирах“ е история. Тя ви ограничава и пречи да предприемете ефективни действия. „В банковата ми сметка са останали само 50 цента“ е факт. Изправянето лице в лице с фактите винаги дава сила. Осъзнайте, че това, което мислите, до голяма степен създава емоциите, които изпитвате. Съзрете връзката между мисленето и емоциите. Вместо да бъдете мислите и емоциите си, бъдете осъзнатостта зад тях.
Не се стремете към щастие. Ако го търсите, няма да го намерите — стремежът е антитеза на щастието. Щастието винаги е нещо изплъзващо се, докато свободата от нещастието винаги е постижима и то постижима сега, в този момент — в момента, в който престанете да си създавате истории за вашето нещастие. Нещастието срива естественото състояние на благополучие и вътрешен покой, източник на истинското щастие.