Чарлс Буковски за цензурата

Чарлс Буковски (1920-1994) е американски поет и писател, един от крайъгълните камъни в американската литература на 20 век. Циничен, провокативен, безпардонен, противоречив – Буковски предизвиква възторг и критики, но едно е сигурно – никой не е безразличен към него. Алкохол, жени, бедност, мизерия, социални проблеми, ежедневие, работническа класа – реалността той описва такава, каквато е. От конкретиката и описанията се раждат и поразяващите дефиниции за смисъла и общочовешките въпроси. Именно заради автобиографичното си писане, сатирата, на моменти – грубия език и темите на творчеството му, Буковски предизвиква полемики и крайни мнения и емоции у читателите. Точно това се случва и с един холандски читател през 1985 г., който се оплаква от книгата “Любовни истории на обикновената лудост” в местната библиотека и в резултат – книгата е свалена от рафтовете с аргумента, че е “прекалено садистична, на места – фашистка и дискриминираща спрямо определени групи”. Седмици по-късно, местен журналист пита Буковски за мнението му относно наложената цензура. Отговорът не закъснява:
7-22-85
Скъпи Ханс ван ден Брук:
Благодаря Ви за писмото, с което ми казвате за премахването на една от книгите ми от библиотеката Неймихън. И че тя е обвинена в дискриминация спрямо черните хора, хомосексуалните и жените. И че е садизъм, заради садизма.
Това, което се страхувам да дискриминирам, са хуморът и истината.
Ако пиша с лошо за черните, хомосексуалните и жените, то е, защото тези, които срещнах, са били такива. Има много “лоши” – лоши кучета, лоша цензура; има даже “лоши” бели мъже. Само когато пишеш за “лоши” бели мъже, те не се оплакват от това. И нужно ли е да казвам, че има “добри” черни, “добри” хомосексуални и “добри” жени?
В моята работа като писател, аз само описвам с думи това, което виждам. Ако пиша за “садизъм”, това е, защото той съществува, не съм го измислил аз и ако някое ужасно действие се появи в моя творба, то е, защото такива неща се случват в живота. Не съм на страната на злото, в случай, че има такова нещо като зло. Не всеки път съм съгласен с това, което се появява в писанията ми, нито пък се влача в калта, заради това. Също така, любопитно е, че хората, които ограничават работата ми, изглежда пренебрегват параграфите, които носят радост, любов и надежда, а има такива параграфи. Дните, годините и животът ми са виждали върхове и спадове, светлини и тъмнини. Ако бях писал постоянно и само за “светлина” и никога не бях споменавал другото, тогава като артист аз бих бил лъжец.
Цензурата е от онези средства, които имат нужда да скрият фактите от самите тях и от останалите. Техният страх е само неспособността им да се изправят пред действителността и аз не мога да излея никакъв гняв срещу тях. Единствено чувствам тази ужасяваща тъга. Някога, по време на отглеждането им са ги предпазвали от целите факти за съществуването ни. Учени са да гледат еднопосочно, когато има много посоки.
Не съм подразнен, че една от книгите ми е преследвана и изкарана от рафтовете на местната библиотека. В известен смисъл, за мен е чест, че съм написал нещо, което е пробудило тези хора от техните недълбокомислени дебри. Но аз съм наранен, да, когато нечия друга книга е цензурирана, а обикновено точно тези книги са велики и има няколко такива. През вековете този вид книги обикновено се превръща в класика и онова, което някога е било шокиращо и неморално, сега е задължително четиво в университетите.
Не казвам, че моята книга е една от тях, а казвам, че в наше време, сега, когато всеки момент може да е последен за много от нас, е ужасно оскърбление и невъобразимо тъжно, че все още сред нас има малки, злобни хора, ловци на вещици и протестиращи срещу реалността. Все пак тези хора са свързани с нас, те са част от цялото и ако не съм писал за тях, вероятно би трябвало да го направя и това тук е достатъчно.

нека всички ние да сме по-добре заедно,
Ваш,
Чарлс Буковски

ДАЛИ ЧОВЕКЪТ ЩЕ ПОЧУКА НА ВРАТАТА МИ?

Надявам се, че с това съм успял да ви разлея чая!
Всички реки ще прелеят, но все още си текат в коритата, учителите те шибат с показалки и червеите изяждат зърното; те монтират огнестрелните си оръжия върху триножници и коремите са бели, и коремите са черни, и коремите са кореми. бият хората заради самия побой; съдилищата са места, където първо се пише краят, а всичко, което предхожда, е просто водевил. хората биват вкарвани в стаи за разпит и излизат полухора или направо нехора. Чети повече