Човек винаги виси между идеалите и разума. Само един полъх на вятъра и той е в пропастта. Следва сблъсъкът с реалността. Тя няма мотиви. Тя просто е. Ако решим да и наложим идеалите си падаме отПетьо огромна височина. Понякога се налага мъчително, трудно и болезнено да изстържем всичките си теории и вярвания, за да достигнем до самите неща. Пък и съвсем не е сигурно , че някога ще достигнем до тях.
Чувах и виждах хора, които радостно крещяха под звуците на духовата музика своите доктрини и идеи за бъдещето. Напълниха влакови композиции с написани от тях книги , пееха песни, рецитираха стихове. Сега хората ги няма, а после се оказа, че разкритите истини за доктрините им разтърсиха света със своята жестокост и безчовечност. Други написаха книги против съществуването на Бога, после пък ги видях в сумрака на църквите със свещ в треперещи ръце, откъснати от книги и от хора.
Естествено знаем за теориите, как в съвременния свят всичко е замислено така, че да превърне хората в маса, да ги деморализира, да ги уеднакви и слее с множеството. Само че няма начин да не забележим, че нивото на интелигентност няма никакво значение. Така наречените интелектуалци стават част от същото определено психологическо множество, изгубвайки изцяло или частично здравия си разум. Как тогава да разберем какъв е истинския генезис, на човешкия идиотизъм, на съдбовните политически грешки в историята и културата на нациите. Екзистенциалистът Сартър, истинска културна звезда в следвоенна Европа, на когото всяка втора написана дума е „свобода”, така попада в калъпа на комунистическата зараза, че ако прочетете текстът му „Комунистите и мирът” ще го помислите за пълен идиот. На друго място казва, че е готов на лична саможертва, за да спаси комунистическата държава. Дори посещава СССР по покана на съветските писатели. Цялата културна тайфа от писатели, приятели и съмишленици около него като Симон дьо Бовоар, Албер Камю, Морис Мерло-Понти и др. почти се разболяват от любов по комунистическата идея. Разбира се преболедуват я ! После започват жестока словесна и писмена война помежду си, до степен да не отидат дори на погребенията на довчерашните си приятели и духовни съмишленици. За Сартър първия „удар” идва през 1956 г., когато съветските танкове вероломно навлизат в Унгария и с нечувана жестокост, мачкат хората като насекоми.
След като приел поста ректор на Фрайбургския университет Хайдегер пък става член на националсоциалистическата партия . Последвали няколко надъхващи пронационалистически речи пред студенти и преподаватели. В дъждовната привечер на 10 май 1933 г. се състояло първото публично изгаряне на книги. Хайдегер бил забелязан сред редиците на множеството, марширувал под светлината на факли към кладата пред университетската библиотека – почти на стъпалата на собствената му катедра. Същият този човек пише : „ Тълпата : безлика същност, която ни отнема свободата да мислим със собствените си глави. В стремежа си към автентичен живот ние трябва да се съпротивляваме на тази сила и т.н…” Ще спра дотук. Е, през 1945 година в кратко есе признава че се е заблудил, че за кратко е провидял в партията, „възможността за вътрешно самосъбиране и възраждане на нацията, както и към откриването на историческата съдба на Запада”. Само, че някой тълкуват и обобщават този текст с лаконичното: „ Опа, не исках да ставам нацист!”
Трябва ли да споменаваме имената на Андре Жид, Бърнард Шоу, Бертран Ръсел, които тежко преболедуват левите утопии. Но други като Клод Леви-Строс , Ролан Барт, Жак Лакан, Мишел Фуко Ноам Чомски, Жижек и много др. никога не ги изоставят. В момента една огромна армия западна академична общност проповядва леви убеждения до степен да ги приравнява до Второто пришествие. Целта на второто пришествие е да се установи Божието царство на земята и вече да няма болка, скръб и глад.
Левите идеи никога и никъде на планетата Земя не са постигнали това.

Истината никога не е романтична. Романтични са представите. Тук въобще не става дума за културен принос на тези люде в европейската култура и тази на света. Той е безспорен.
Тук се опитваме да надникнем в дълбините на непознаваемата човешка природа, която кара човек да затъва в тресавището на доктрини, без да разбира напълно истинското им същност и съдържание. Не само да се включва, но да ги проповядва и на други хора. Да участва в сюжети които завършват трагично, да изговаря думи, които не са сякаш негови и чрез които сякаш иска да надмогне живота. Но той не е нещо , което може да бъде надмогнато. И най-големите идеи, най-възвишените планове или разтърсващи любовни истории винаги някъде се изкривяват, зацапват и потъват в пясъците на нищото. Пък и отдавна е известно, че гениалното и етичното не са брат и сестра.
Гюстав Льо Бон в труда си „ Психология на тълпата” пише че индивидите превърнали се в тълпа имат нещо като колективна душа. Когато се съберат и образуват маса, задръжките им изчезват, а всички жестоки, брутални и разрушителни инстинкти се събуждат и търсят свободно удовлетворяване.
Това безспорно е така.
Само, че има един тревожен факт – най-разрушителните и пагубни утопии не тръгват и не са проповядвани точно от тези индивиди, с колективната душа.
Те тръгват от други индивиди…