Корабът „Пекод“

Двама души стоят до едно дърво и чакат някой си Годо, а той никога не идва и не се знае дали въобще съществува. „Винаги намираме нещо, за да си даваме вид, че съществуваме“ – казва единият човек.
Някои не се задоволяват с действителността, не виждат смисъл да стоят под дървото и тръгват да си създават свояПРОФИЛ действителност. Други пък решават да изграждат действителност за всички. Измислят идеали, извънвременни , универсални, за всякакви случаи и за всяко време. Казват, че си поставят високи морални цели. Заради тях избиват милиони люде, но те не спират да повтарят, че целите им били висша версия на човешкото. Всъщност, никога не са давали и пет пари, нито за сложността на човешката природа, нито за отделната човешка съдба. Ако се опитате да погледнете идеала през оптиката на действителността, съществува вероятност въобще да не го видите. Лидерите на идеалистите само сочат съвършенството, дават посоката, правят изявленията, пишат книгите по темата. Друг брои труповете, най-вече историците. Книгите за смисъла на живота, за равенство и справедливо общество, са колкото небесните тела в галактиката ни. Действителността е нещо друго. Тя не се интересува от идеологически и морални рецептурници. Действителността е това , което е, и не е това , което не е. Земното притегляне е действителност. После се появиха и едни други умни люде, които със самодоволен песимизъм и натруфени фрази, започнаха да пишат и говорят, че старите идеали вече не вършели работа. Имало вече нова „постмодерна ситуация”, която променила обществения пейзаж. Само, че зад новите постмодерни скептици, колкото и да се крият, отново се показаха лицата на старите идеалисти. Те решиха, че в напредналите демокрации, трябва да се въведе нов мултикултурен, глобален човешки модел. Той насърчавал общия морален напредък. Вече сме свидетели как този утопичен модел, се сгромолясва със страшна сила. Заклани и застреляни хора лежат по павираните улици на Стара Европа. Други вече се страхуват да отбелязват християнските си празници. Абстрактните, политически и социални рецептурници, с претенции за морална всеобхватност на стремежа за справедливост на съвременните идеалисти, вече ни водят към пропастта.
Има и един трети вид, само че самотни борци против злото. Те наподобяват фанатичния капитан Ахав от „Моби Дик” . Образ толкова мистичен, че се намира дори извън представата ни за човека, който не признава пречки за осъществяване на целите си. Неговият кораб „Пекод” се носи из безбрежните пространства на океана, за да срещне огромното туловище на злото – Белия кит. Идеята-фикс, цялата енергия на непримирението срещу злото, до такава степен е обзела Ахав, че той налудничаво не признава никаква вселенска пречка, която да може да го спре. Нито спи, нито яде, всичко което го влудява и измъчва е час по-скоро, да постигне целта си – да унищожи Злото.
В крайна сметка тези, които чакат Годо под дървото, всички създатели но големи утопии, желаещи да построят най-висшата версия за морал и напредък на обществата, заедно със самотния, умопобъркан капитан Ахав, се оказва, че пътуват в един и същи кораб из океана. Ето как Мелвил описва крушението и потъването на същия този кораб:
„Дребни морски птици закръжиха с писъци над зиналия водовъртеж; гневна бяла пяна се блъсна о̀ стръмните му стени; после всичко стихна и необятният саван на морето се залюшка полека, както се е олюлявал и преди пет хиляди години.“…

не