Провидението със своя божествен цикличен ред, надхвърля рамките на отделната човешка съдба, надхвърля рамките наПРОФИЛ историчното. Вероятно си има някаква своя реалност отвъд човешката. Историята е твърде меланхоличен процес. Човешкият живот поради своята ограниченост, попада в различните етапи на една нация , на един народ или на един етнос. Захвърлен е в случаен исторически момент от неговите падения, зрелост или възход. Понякога, в отреденият му във времето отрязък живот, на човек се налага да хвърля силите си в търсене на оцеляване , в други случаи за изграждане на кариера или пък постижения. И въпреки, че Бог му дава правото на избор и свободна воля, същият този човек трудно може да се изтръгне от всички обстоятелства, състояния и роли, предопределени му в една историческа и географска сцена, която той не е избирал.
В процеса на историята, на тази сцена се пораждат и развиват съвкупност от обстоятелства. Понякога бурни, понякога трагични или жестоки, друг път насочени към точка на зрелост, криза, или пък война с намеса отвън. Може би времето е разсъдъчна конструкция, целяща да обясни факта, че нещата се променят. И те това правят – променят се. Но изглежда нещата, които управляват Вселената не са създадени от преценките на разсъдъка. Бергсон пишеше, че разумът не е единствената инстанция в тълкуването на света. Разбира се, историята на всеки човешки живот и нация са уникални. Само, че не са ли уникални единствено и отново в рамките на провиденциалния исторически ред ? Ако въобще има такъв ред… Просто като парченце от определен цикъл от пъзела на някаква вечна история.
После човек напуска историческата сцена, която той не е избирал. Нашите бащи и дядовци не дочакаха рухването на комунизма. Ние няма да присъстваме в театъра на бъдещите исторически промени. Свети Яков казва: „вие не знаете що е животът ви, вие сте пара, която се явява и после изчезва”.
Какво ни остава, дали да не погледнем на света през духа на Омировия Епос, в който Симон Вейл очертава четири основни стълба : „никога не вярвай, че можеш да избягаш от съдбата, никога не се възхищавай на силата, не мрази враговете си, и не презирай нещастниците” ?

ДОСТАТЪЧНО ДОМИНИРАЩО

Ако успея по мисловен път да създам крепост,
от която е невъзможно да се избяга,
то тази измислена крепост ще бъде еднаква с действителната…

Думи на абат Фария от романа „Граф Монте Кристо” на Ал. Дюма.

БЕШЕ ОЩЕ МОМЧЕ, КОГАТО ПОЧУВСТВА ТЪГАТА. Чети повече

ЗАКОНЪТ КАТО РЕЗОНАНС

Всички познаваме от физиката понятието резонанс (от латински: resonare = връщам звука). Камертонът затрептява при определен тон, само ако този тон отговаря на неговата собствена честота. Ако не е така, за камертона този тон изобщо не съществува – защото той не може да го възприеме. Радиоприемник, настроен на средни вълни, поради резонанса си, ще приема само тези вълни. Той няма да може да разпознава ултракъсите и дългите вълни. Затова и те не принадлежат към неговото „световъзприятие“. Чети повече

МИТЪТ ЗА СИЗИФ

Боговете бяха осъдили Сизиф да бута безспир цяла скала до върха на една планина, откъдето камъкът отново се търкулваше поради тежестта си. Те бяха помислили не без право, че няма по-страшно наказание от безполезния и безнадежден труд.
Ако вярваме на Омир, Сизиф бил най-послушният и най-благоразумният между смъртните. Според друго предание обаче той имал разбойнически наклонности. Не виждам никакво противоречие в това. Мненията за мотивите, довели го до участта на безполезен работник в ада, се различават. Първо го обвиняват в лекомислено отношение към боговете. Той издал техните тайни. Юпитер откраднал Егина, дъщерята на Азоп. Изненадан от изчезването й, бащата се оплакал на Сизиф. Той Знаел за отвличането и предложил на Азоп да му каже къде е дъщеря му, ако даде вода на цитаделата в Коринт. Пред небесните мълнии предпочел благодатта на водата. За наказание бил изпратен в ада. Омир също разказва, че Сизиф оковал Смъртта. Плутон не могъл да понесе гледката на опустялото си и притихнало царство. Бързо предизвестил бога на войната, който изтръгнал Смъртта от ръцете на нейния победител. Чети повече