Дали приближаващите избори, за кой ли път, ще препотвърдят библейската история за излизането на евреите от Египет ? Трябва ли да измрат и последните родени по времето на социализма, онези застинали пластове, които продължават упорито да се клатушкат в слепотата на своите нереалистични очаквания ? Става дума за хората, които не можаха да се изтръгнат отПРОФИЛ социалистическите стереотипи и митове, онези които застинаха в пространствено-времевата матрица, очертала младостта им. Те останаха зазидани в демагогията и митологията на левичарството, като една обещаваща равенство религия. Дали защото в културната и политическа карта на Европа, страната ни остана да лежи върху тънък цивилизационен пласт. Дали защото Просвещението и Реформацията започват много по-рано да напластяват на Запад нови, динамични културни пластове, да оформят други ментални и социални модели, докато в страната ни, погълната от Ориента, ставайки част от Османската империя, се е върнала назад, в източното, в азиатското. Премазан от огромната тежест на три империи – византийска, турска и руска, оцеляването на нашият народ винаги е било проблематично. Османската империя е рушала църкви и строяла джамии, съветската набучи като игленик цялата ни земя с паметници на военни върколаци с шмайзери, които някой сомнамбули още наричат „освободители”. И в двата случая целта е била все една и съща – заличаване на българския народ, а това започва с разрушаването на езика, културата и религията му. И както пише в един свой текст изследователят Енчо Мутафов: „България е била една жалка картина за гледане – едва е влачела плачевното си състояние, да те е срам да погледнеш след Кьолнската катедрала към вкопаната в земята църквица, да се изчервиш от съпоставката между един мадригал от Монтеверди и просташкото подвикване на хорото”.
Мисля, че на всички е ясно, че можем да говорим за западна културна география, която се представя като секулярна, рационална, разчитаща на свобода, знание и индивидуализъм територия ? И една Източна – ориенталски-статична, пасивна, съзерцателна, изостанала, колективно-патриархална, фанатично-приемаща деспотизма, като естествена подредба на света ? Не е ли очевидно, че посткомунистическият човек продължава да крачи сомнамбулно без посока, продължава да виси все така страшно над пропастта, затворен в себе си, невярващ в качествата на племето си. Той продължава да броди в носталгични сънища извънсюжетни, чужди, ирационални и неприложими в новата реалност, в която той така и не може да намери своето място. Всъщност по времето на комунизма той оцеляваше чрез симулация, като се вписваше в измислените концептуални схеми на системата, ставайки част от един абсурден театър, който завърши трагично. След това остана смачкан, смълчан и беден, като героите на Бекет, които чакат Годо все до същото дърво. Остана да чака някой, който никога няма да дойде, и нещо, което никога няма да се случи. Българинът винаги е приличал на човек, поканен на тържество, на което така и не доживява да присъства.
Той и сега си стои, все до същото дърво, колеблив, пасивен и изчакващ, без да е сигурен в посоката , която да го отведе до собствената му осъщественост. Остава да чака, невярващ в качествата на племето си, невярващ , че е способен сам да промени живота си, невярващ в нищо. Вероятно бъдещето му ще бъде погребано под същото дърво. Може само да се надяваме, че друго поколение ще намери и тръгне в правилната посока, с едни по-категорични, по-крайни прояви на волята, без които никой народ не е стигнал много далеч.
Може би е бил прав Мойсей като е изрекъл , условията при които само едни други поколения ще достигнат до обещаната от Бога земя.

ЗА НЕЯСНОТАТА НА НАДЕЖДАТА

Понякога нямате ли усещането, че в страната съществуват едновременно две враждебни нации, които никой не е в състояние да обедини в контекста на някакъв бъдещ просперитет. Идеята за едно пространство в което съществуват отношения, впрегнати вПРОФИЛ някаква обща национална идея, не само не се забелязват, но сякаш дълбаят все по- големи разломи. Мисълта, че идващите избори могат да сближат двата бряга на тези разломи, изглежда все по-имагинерна, все по-неосъществима и аморфна. Може би трябва да го кажем директно – народът ни не успя да преодолее дълбоко проникналите метастази в мисленето си, от времето на комунистическия режим. Продължава скрито, полускрито и полуясно, да затъва в тресавището на интерпретациите, заобикаляйки фактите за миналото. Само теориите, които подреждат и категорично посочват фактите, могат да бъдат полезни. Интерпретациите около осмислянето и осъждането на комунизма, никога няма да стигнат далеч. Обществото продължава да бъде болно, а всичките тези гърчове около неизлекуваното минало, вече дават симптомите на едно още по-болно бъдеще. Истините си съществуват и без да бъдат изказани, но доказателства за морала могат да бъдат единствено резултатите и последствията от действията. Всички партийни фрази, идеологически формули, изказани от обвързани, оцветени експерти, свързани с престъпния комунистически режим, наподобяват на японския театър на маските. Зад тези маски се чува приглушения нервен смях, изкуствените усмивки, престорена загриженост на една и съща галерия от герои. Тяхната отработена демагогия, продължава да пуска кълнове сред маргинализираните, сънливи слоеве от населението, които отраснаха и свикнаха с нея. Тези люде така и не разбраха, че същата престъпна червена партия, която убиваше невинни хора с права лопата по концлагерите, нейните партийни и държавни водители и прислужници, всъщност точно те започнаха да правят промените след 1989 г. Онова, което тогава се наричаше опозиция, имаше само поддържаща роля, тъй като в голяма част от нея бяха внедрени хора от службите. Всъщност, идеолозите на руско-болшевишката идея, техните деца и внуци, идеолозите на насилието започнаха да изнасят беседи против насилието. Атеистите убили десетки свещеници, започнаха да палят свещи и целуват ръка на владиците, повечето от които също бяха сътрудници на службите. Децата на палачите започнаха да носят цветя не на жертвите, а на бащите си. Започнаха да им вдигат паметници, да ходят на стада на Бузлуджа, да размахват руски знамена, да пеят песни за измислените си геройства и подвизи. И цялото това необяснимо, сомнамбулно стъписано мълчание на хората, наблюдаващи този грозен спектакъл, ще си остане зарито някъде в дебрите на българския ни характер. Понякога мълчанието изглежда по-страшно от вика на жертвите. Има нещо много унизително в това, да наблюдаваш как палачите и техните потомци, стъпвайки върху костите на десетките хиляди убити, да извършват своите ритуали, да веят своите знамена и да пеят своите песни. Те дори не промениха отброяването в последователността на своите конгреси, зле прикриват своят реваншизъм, заедно с всички остатъци от господарския си манталитет. Къснокомунистическите циници, заедно с огромната си армия от бивши прислужници във всички сфери на живота, вече имат твърде малко общо с какъвто и да е социализъм. Интересува ги само властта. Те отдавна не е вярват в идеи и лозунги с вкус на лимонови резанки , тъй като окончателно са се заселили във вулгарния си безцеремонен свят на охолния живот. Окончателно са прекъснали връзката си със застаряващите, полуграмотни глупаци от червените низини. Веднъж приели своята комунистическа Евхаристия, своето червено причастие, отворило им възможности и инструменти да заграбят материалните ресурси след промените, те вече обитават един друг свят, за който сомнамбулите, които гласуват за тях дори не подозират. Затова не е странно, че дори и децата на приелите червено причастие, някои от които живеят в Чикаго, когато се върнат отново гласуват за червената партия, може би защото думата Евхаристия / ευχαριστία / означава и благодарност
Тъжното е че същите тези фанатизирани сомнамбули, които не са малко на брой, ще продължават да подкрепят всички видове и подвидове криптокомунисти. Ще продължават да гласуват за тях, превръщайки се в техни ентусиазирани съучастници.
Без дори да осъзнават , че трябва да бъдат свалени и изтръгнати веднъж завинаги, всички маски, на все същото зло, което отнема бъдещето на децата им за десетилетия напред.

Разбира се, че между хората съществуват естествени неравенства. Страшно глупаво е да се отрича това в името на някакъв уродлив егалитаризъм. Пазарните икономики в цял свят зависят от стремежа на човека да удовлетвори личния си интерес. Това води по един естествен път до имуществено неравенство. Но отжертвите продукта на предприемчивия, способния и работливия печели цялото общество. Историята многократно е доказала, че едроформатните идеали, от които се ръководи политическата сфера, никога не са били в синхрон с очакванията на хората. Агонията след краха на големите националистически и рeволюционни безумства, винаги е докарвала големи страдания на народите тръгнали по този път.
Очевидно най-тежките последствия от комунизма са заличаване на всяка индивидуалност и различие в обществото. Няколко поколения живяха така, сякаш реалността не би могла да съществува като такава, ако не е подсказана от комунистическите авторитети и пропагандатори. Последните създадоха една каста привилегировани некадърници, цели червени фамилни кланове. Те за нищо на света не се разделяха с привилегиите и господарския си манталитет. Не искат да се разделят с този господарски манталитет дори и сега. В същото време имаше хора извън тази каста. Хора, които комунистическата пропаганда лиши от идентичност, от собствено лице, превърна ги в емотикони на една залязваща човеконенавистническа идеология. Същите тези люде , вече с бели коси, бяха подчинили живота си на лицемерните механизми на приспособяването. Превърнаха се в духовни инвалиди, лишени от дори най-малък стремеж да разберат светът в който са живели, и в който живеят. Те и сега продължават да се носят като водорасли във все същата утопична, блатна екосистема от съмишленици. Не искат да се придвижат и на милиметър към откритите води, където сред океана от информация могат да преосмислят света в който живеят. Не искат да излязат от собствената си блатна среда. Вече побелели, тези хора изглеждат като някакви странни недорасляци. Сомнамбули , които не искат да чуват никакви звуци идващи отвън. Не ги докосва никаква информация. Никакъв глас. Никой не може да ги извади от сомнамбулния им свят. Уж със старостта идвал опитът. Идвала мъдростта. Очевидно старостта често идва съвсем сама…Стивън Хокинг смяташе, че човек лишен от любопитство е една много тъжна картина.
Дори и по времето на най-мракобесния тоталитаризъм имаше начин да се разбере как е наложен азиатския комунизъм в страната. Масовите убийства без съд и присъда. Концлагерите. Имаше начин да се разбере какво става по света. Какви ракети монтираха руснаците през 1962 г. в Куба. Имаше западни радиостанции от които ясно се виждаше грозното имперско лице на Русия. То напомни за себе си в Унгария през 1956, в Чехия през 1968 г. Същото грозно имперско лице продължава да плаши света и до ден днешен . Политковская описа подробно нечовешките жестокости на руските военни. Заплати за това с живота си. Разказа за екзекуциите на цели фамилии в Чечения. Заедно с децата и бременните жени. И сега има канали, по който човек може да разбере всичко това. Александър Невзоров, Бабченко, украинският журналист Гордон, денонощно разказват за руските варварства в Чечения Украйна, в Грузия Армения. Фараонът Путин превръща страната си в една изолирана автократична пустиня в която дори интернет ще бъде спрян. Ще бъде създаден някакъв вътрешен Путинет. За да могат съвременните руски крепостни да поглъщат безропотно единствено тази информацията , която автократичния режим им сервира в медийната чиния.
Тези неща сякаш не достигат до червените сомнамбули в България. Те продължават да обитават своята идеологическа блатна екосистема. Тези „добри” хора с бели коси. Те са глухи като миди за това което се случва. Индивидуалното възприемане на злото е странно. Разглеждано от позицията на разсъдъка, то съществува винаги “извън” него. Понеже разсъдъкът смята, че ще оцелее, ако изкарва себе си прав. Хана Аренд смята, че в „баналността на злото” няма никаква изключителна психологическа изключителност. То се твори от обикновени, дори наглед „добри” хора.
Циничното мълчание на бившите червени велможи , заграбили богатствата на партията-държава е ясно. Те се интересуват от „лява” и „социална” политика толкова, колкото крокодилите се интересуват от веганство. Но какво да кажем за онези близо милион фрустрирани и излъгани люде , намерили подслон в анонимността на уравниловката. Та нали партийния билет е прикривал собствената им бездарност, собствената им нежизнеспособност в един свободен конкуриращ се свят. Те и сега продължават да стискат между зъбите си комунистическата нафора, дадена им на времето като причастие. Не искат нито да я преглътнат, нито да я изплюят. Защото и децата им са вече на Запад, а самите те, не знаят нито в какво да вярват, нито на какво да се надяват.
Приличат на къртицата, която Кафка описва в дневника си. Подгонена от кучето му, тя бягала в кръг. Влизала в една дупка, излизала от друга. Криела се зад буците пръст, после пак бягала панически, за да спаси живота си. Смятала, че животът и зависи от кучето. Но тя нямаше, пише Кафка, зрението, сетивата и интелигентността да прозре света около себе си. Всъщност така и не разбра, че живота и зависи не от кучето, а от мен…
В българските фолклорни поверия таласъмите често приемат образа на кучета.
Тези таласъми все още бродят в съзнанието на голяма част от българите.