Американецът Хари Франкфурт е човекът, който описва как глупостта и измамността, постоянно заемат все по-големиПРОФИЛ медийни пространства. Как се разширяват като вселената, как водят до неспособност за разпознаване на истината. Става дума за онази лековата и измамна отвореност към всичко, за културата на бързите съприкосновения с нещата, без ни най-малък опит да надникнем в тяхната дълбочина. Още с включването на телевизора, или влизане в социалните мрежи, бързо биваме заливани с едно претенциозно дърдорене, едно измамно празнодумство, нехайство и немърливо пропълзяване край истината и фактите, което той нарича “bullshit”.
Булшитът е дискурс, при който всеки излиза и си говори каквото му падне, без да го е грижа дали е вярно, дали си струва, още повече , че никой няма да тръгне да проверява. Приличието е някак погазено, елегантността избутана настрани, а фалшификатът, посредствеността и самохвалните геройства, излизат на авансцената. Наблюдаваме онова , което Бодрияр нарича свят на симулакруми , т.е. свят на копия, които няма оригинал. Те започват да доминират, да създават неистински свят, който притъпява усещанията до степен да загубваме разликата между симулация и реалност. Това се получава, когато не си даваме сметка за собствените си дефицити, следователно, дори не знаем колко са големи. Сякаш е по-добре да имаме минути, в които да помълчим, вместо да крачим с високо вдигната глава, самоуверени и блажено оптимистични, затъващи неусетно във всеобщата глупост. Да поучаваме другите, как живота се подчинява на определени правила и механизми, звучи не просто наивно, тази прекалена увереност ни отпраща директно към глупостта. Същото е с гъмжилото от религиозни съвети, публикувани заедно с предсказания и зодиакални знаци. Тези, които са си направили труда да разтворят Новия завет, би трябвало да знаят, че тези неща нямат работа едно до друго. Известно е, че към Бог не се ходи на екскурзия с екскурзовод, там всички сме самотни пътешественици.
Булшитът се забелязва и сред журналисти, политици, водещи на телевизионни предавания, блогъри, които захранват ежедневно масовата публика с телевизионен, вестникарски и всякакъв медиен фураж. Живеем в грандиозно реалити, запълвано с полуфабрикатите на скандала, или с някаква престорената тържественост. В менюто му са всички изкуствено раздути и деформирани случки, а често и измислени такива, стига да звучат предизвикателно .
Нехайството към истината, забулване на фактите, моралното и идейно шарлатанство на редица анализатори, с малки изключения, зависи от мястото, което заемат в конюктурната хранителна верига. С каква лекота само пренебрегват истината, как поднасят захаросани сурогати, как се вдига пушилка, забулвайки фактите с измислени сюжети. А когато пушилката се раздигне, виждаш, че на нейно място, всъщност не е имало нищо… Колкото до сутрешните авторски предавания, разните реалити формати, където татуирани до ушите момчета и силиконови момиченца с мозъци на колибри, високопарно и нахакано, „разбиват” традиционни представи и морални принципи. Там булшитът процъфтява. Тук въобще не става дума за познатия бунт на младостта, която отхвърля старите парадигми. Защото , за да отхвърлиш нещо, трябва да го познаваш, ала ако нямаш базовата култура да го познаваш, се превръщаш в булшитър. Това означава систематично пренебрегване не само на правилата, но и размахване на повърхностното, без да те пука нито за истината, още по-малко за публиката. Булшитът е камуфлаж, дава вид че допринася за дискусията, но всъщност я разрушава. Основният принцип е : този който вдига най-много шум има право. Достатъчно е да изпълваш пространството с нахакани , въздушно-капкови безсмислици, като вулгарно се саморекламираш. Клишетата са най-мощната плазма, която движи и захранва кръвоносната система и поведението на тълпата. Това е онази вълна от малоумия, която се плиска по медии , интернет и социални мрежи. Нехайството към истината облъчването с размити и халтави понятия за добро и зло, хлъзгайки се по повърхността на събитията, подменя реалния свят. Силните децибели на посредствеността, просташкият език, понякога заглушават не само реалността, но сякаш умъртвяват и тихият шепот на обикновената човечност, често избутана някъде в ъгъла.

Жан Бодрияр често използва думата „симулакрум” / simulacrum/, което означава подобие. Но той в бележка под линия обяснява, че използва думата не само в смисъла на непълноценно, дори жалко копие наПетьо оригинала. Всъщност определя, че симулакрума е толкова отдалечен от качествата и стойността на оригинала, че се превръща в копие без оригинал.
Точно такъв симулакрум е новата българска комсомолско-комунистическа буржоазия, част от която са семейство Баневи. Тя няма оригинал, тъй като никога не е имала фамилен бизнес зад гърба си, няма традиции, умения, опит, ценностна система, които се натрупват като годишните кръгове на дърветата. Тук разбира се за подобна приемственост, дори не може да се започва разговор.
И така Николай Банев , син на активен борец против фашизма, работил на щат към ДКМС става собственик на химическия завод „Полимери”.
Човек, който не е построил един курник през живота си, става собственик в един от най-сложните стопански отрасли, какъвто е химическият. Това е като да подариш на неграмотния клошар на ъгъла стик за голф и количка за голф.
Усети ли се забогатял, българският новобогаташ-симулакрум си купува помпозна къща, нещо средно между Тадж Махал и Дисниленд. Вътре има огромни помещения боядисани в бонбонени цветове, а в центъра им бълбукат фонтанчета заобиколени от изваяни лебеди. Таванът на централното помещение е около декар, почти толкова е размерът на Сикстинската капела. По колоните и стените има пищни златни орнаменти, харесани някъде в чужбина или взети от списания, но всъщност цялата какафония идва от абсурдното и безвкусно съчетания на несъвместими детайли и стилове. Богаташът-симулакрум /копието без оригинал/, иска да имитира аристократичните маниери, изтънченост и вкус, но те няма фамилно откъде да дойдат. Затова пък той си направил в къщата басейн, който пълни само с морска вода, за да може г-жа Банева, разхождайки се наоколо като херцогиня Алба, грациозно да се потапя от време на време , за да усети вкуса на морето. Естествено банята ще бъде огромна, а плочките ще са в гама подходяща за писоар на халиф.
Някак от само себе си подразбира, че бизнесменът-симулакрум ще има колекция от скъпи автомобили, подобно на принцът на Монако Албер Втори , който скоро продаде на търг 38 от общо 150-те автомобила, принадлежащи на фамилията Грималди…
Да си в химическия бранш не е лесна работа, затова семейството Баневи често отива на заслужена, кротка почивка в Ница, Сен Тропе или Кан.
В същото време симулакрумът Банев създава Евразийска организация, прави конференция под надслов : „ Ние сме „за” Русия, каквато и да е тя…” На откриването присъства бащата на Николай – Йордан Банев, който бил най-младият официално признат активен борец против фашизма и капитализма в Хасковско, заради яташката му дейност, започнала от 14-годишна възраст. Бащата се бори против капитализма, а синът скача с двата крака в капитализма, ограбвайки приватизационния фонд “АКБ Форес”, натрупан от парите на наивните българи с боновите книжки. Имаше един соц-лозунг поставен на покрива на „Водоснабдяване : „ На партия вярност – на народа чиста вода”. Когато пък четох какво са говорили на тази евразийска конференция, кой знае защо в съзнанието ми изплува друга стара соц-реклама, пишеше я върху самите кутийки : „25 години обикновен локум”. Дори усетих вкуса на същия този обикновен локум в устата си… Всъщност то нямаше и Бог знае каква разлика, дали ядеш локума или кутийката…
Но странно защо, господинът, който създава Евразийско движение, не почива в Сочи, Ялта или Крим, не демонстрира дори най-малка любознателност или интерес към тези места…
За съжаление Жан Бодрияр е вече покойник и няма никога да разбере посткомунистическият симулакрум /копието без оригинал/ в българския стопански пейзаж. Иначе би обогатил и прибавил нови значения и нюанси към думата.
Колкото до химическото предприятието „Полимери” и то вече е покойник, до него също вече нищо не може да се прибави – нито думи, нито нюанси, нито значения…