В дебелите книги пише , че невинаги получаваш това което заслужаваш. Нямам никакъв вътрешен спор по въпроса. Но човек и без вътрешен спор, може да се почувства предаден или разочарован от близки хора. За да се спаси от тези разочарования, той трябва да се откаже от своята съпротива срещу обичайнотоПетьо функциониране на живота, да прояви някакъв естествен интегритет с него. Да трансцедентираме /надраснем/ своите преценки и очаквания, да разположим нещата в един общ пейзаж. Или както казват на Изток : „ Да не броим дърветата, а да виждаме гората ”. По друг начин казано, трябва да се опитаме да се издигнем над сравнително ежедневното ниво. Птичи поглед отгоре, над гората, ни показва, че тя съвсем не е съвършена във всичките си части, всъщност това е начинът по който съществува. Но този поглед няма да ни улесни много. Защото в крайна сметка човек живее долу, в гората, крачи по пътеки и внезапно появили се просеки, препъва се в дупки и паднали стволове . Наясно сме, че убежденията и вярванията ни ограничават до голяма степен. Но не можем постоянно да летим в облаците, налага се да броим и дърветата. Личното преживяване за света едва ли се покрива със светът, който е в действителност. Но дори в рамките на фалшивия контекст на системите ни от убеждения, чудеса рядко се случват. Вероятно истината не е това, в което вярваме, а това което преживяваме непосредствено, долу в просеките, все едно дали ни харесва или не. Хайдегер ли беше казал: „истината е просека в гората”… Когато сме силно разочаровани или предадени от много близки хора, може би трябва да приемем всичко, въпреки, че нещата не са се случили съгласно нашите очаквания. Защото във вселената на човешките отношения, болките и страданията са имплантирани в самата и природа. Възможностите за избор не са много. Ако имаме усещането, че сме направили всичко в контекста на нашите усилия и отговорности, но нещата не са се получили, може би просто трябва да продължим . Тежко е разбира се, та нали признанието е пространството в което съществуват обичта, лоялността и добрите отношения . Но нали реалността многократно ни е подсказвала и повтаряла, че не е задължително, да получим това което заслужаваме. Защо страдаме тогава ?
Ако се опрем на учението за amor fati /любов към съдбата/ за която говори Ницше, онази „невинност на ставането”, то едва ли ще ни донесе утеха. Ницше се опитва да ни убеди, че ставането е невинно, понеже няма същество, което да е отговорно за факта, че съществува, че притежава или не притежава едно или друго качество. С една дума каквото и да ни се случва, трябва да приемем невинността на всичко, което е.
Ако искаме да разберем понятието „amor fati“ в едно изречение, то би изглеждало така : да съжаляваме по-малко, да се надяваме по-малко, да обичаме повече реалността такава, каквато е, и по възможност изцяло…
Трудна работа нали ? Поне аз не успявам…

Забелязал съм, а сигурно и вие, че има хора, които хвърлят толкова много енергия да се бунтуват срещу постоянните си разочарования, че не успяват през живота си да свършат почти нищо. Те многоПетьо често, понякога дори свенливо, крият самонадеяните си претенции, че трябва непременно да бъдат харесвани, обичани и почитани. И ако това навсякъде и с всички не се получава, започват да си внушават, че светът е против тях, че ги мразят или, че всички водят някакви невидими битки с тях. На практика никой не ги мрази, защото обратното на любовта е безразличието, а хората са твърде много заети и то предимно със себе си. Омразата е плебейско чувство. Слугинско чувство.
Мартин Бубер изгражда своята философия върху разграничението между отношенията : Аз – Ти и Аз – То. Първото е отношението между две личности, а второто е отношението на личността към всичко останало , което я заобикаля. Ако отношението към всичко което те заобикаля вече не съвпада с отношението на другата личност към заобикалящия ни свят , то няма нищо по – естествено от това тези отношения да се разпаднат във времето. В това няма нищо неестествено. В същото време няма нищо общо с каквато и да е омраза, воина или желания за унижения или отмъщения. Подобни чувства биха означавали твърде ниска топка, твърде елементарна оптика, тя може да бъде само в полезрението на хора от други съсловия, на хора с друг културен код.
Дълбочината на проблема идва от все по-голямата нужда от осмисляне и преосмисляне на общуването във всички житейски сфери – културни, духовни, социални. Съвсем естествено е стари детски, ученически и други приятелства, състуденти, интимни приятелства и всякакви близости с времето, да са се отдалечили в различни галактики, тъй като житейските гравитациони сили са направили така, че светоусещането, самоизграждането на различните хора просто са тръгнали в различни орбити. В тези нови орбити те се срещат други хора с които диалога Аз-Ти, и Аз – То, в голяма степен съвпада и това са естествени процеси. В крайна сметка истината за нас самите и за другите е във висша степен динамична, тя не се предлага никому в завършен вид като хляба.
Не искам да съдя никого за нищо, но натрапчиво да смятаме, че всички постоянно трябва да ни оказват специално внимание е вид незрялост.
Друга форма на незрялост е да съдиш другите, стъпвайки в основата на илюзорната представа, че си на върха на моралната пирамида и Божият храм е в твоя дом.
Вероятно зрелостта идва, когато не изпитваш потребност да се харесаш на когото и да е, когато не се чувстваш жертва на никого, когато прозреш собствените си грешки и напуснеш собствените си митове.
Може би тогава става ясно, че не си бил жертва в сферата на отношенията си, на когото и да е.
Освен на самия себе си…