Трябва ли мъдростта винаги да се свързва с натрупаните през годините житейски премеждия, с количеството наслоена информация, изградила същностен опит, дестилиран до степен да оформи представата ни за живота и света ? Голямото количествоПРОФИЛ информация, добре усвоена, дори преподавана, предполага ли също така и голямо количество мъдрост ? Това което сме приели да наричаме мъдрост, само с възрастта и опита ли идва, или съществува интуитивно, без съзнателни разсъждения, без да може да се дефинира дори ? Не идва ли , без никакви външни предпоставки, от едни твърде неведоми дълбини на познанието и речта в индивидуалната природа на човека. Като една особена енергия на живота, която тече непрекъснато, която се променя всеки миг, подминава дребнавото, привидното на нещата, докосва се до истинската им същност, без да ги запаметява, без да ги формулира. Моралният избор не се ли намира дълбоко в автентичната същност на всеки отделен човек ? Не е ли той повече свързан с достойнството и самоуважението, отколкото с опита и белите коси ? Това не е ли онази енергия, която те кара винаги да пътуваш в потока на времето, без да спориш с неизбежното, да си винаги част от цялото, и заедно с това в морален и чисто човешки смисъл да се чувстваш винаги у дома. Вероятно съществува мъдрост, която не е минала през везните на радостите и страданията. Която съществува латентно в индивидуалното съзнание, без да може да бъде обяснена, нито с натрупаните житейски години, нито с количеството информация, нито с всякаква верига от премеждия. Може ли опитът и натрупаните знания, да бъдат заличени и обезсмислени, поради най-обикновена суета, или егоистичен персонализъм. Възможно ли е знанията да бъдат обезсмислени, поради чувство за преувеличена лична значимост, или периодични протуберанси на високомерие, невъзможни за преодоляване страсти, идеологии, зависимости или слабости ? Ами възможно е разбира се ! Трупането на познания и информираност от една страна и мъдростта от друга, не вървят ли по различни пътеки, които водят до различни крайни точки ? Имаме ли право да подозираме , че мъдростта твърде малко зависи от опита и познанието и твърде повече от устройството на вътрешния ни свят ? Дали пък тя не представлява едно повишено ниво на будност, на една пълна власт на съзнанието, власт над едно разхвърляно АЗ в света на илюзиите, страстите, нагоните, зависимостите и обикновените човешки слабости.
Нима всички не сме общували с побелели, много образовани и информирани люде, останали сомнамбулни изгнаници в своите замръзнали високопарни концепции. Без да искат да излязат дори за малко отвъд заучените ментални полета, на измислени идеали за безкласови общества, за братства и равенства, обезценявайки и отричайки нормалността и естествените импулси на живота. Сякаш само тези измислени идеали могат да придадат смисъл на нашите действия, сякаш само те могат да бъдат ценни сами по себе си, макар и винаги да са стояли извън реалния живот и да са носели единствено беди и трагедии.