О, щастливи дни

В пиесата на Бекет , Уини – жена на средна възраст, говори заровена най-напред до кръста, а след това заровена до шията. От думите и не се чува нито една смислена идея, или нещо, което да докосва здравия разум. Тази картина, твърде много наподобяваПРОФИЛ на онова средно поколение българи, отначало повярвали и погребани до кръста, а после бавно и мъчително погребани до шия, сред развалините на милиционерския социализъм. Наложен след страшни репресии, избивайки елита на нацията, този социализъм, постави начело на страната една утайка от шумкари, освободени от затворите престъпници с прякори, некадърници, неграмотници и нехранимайковци, които после се нарекоха „борци против фашизма”. Тази прослойка никога не би могла да се изкачи на сцената без съветските танкове, окупирали страната. Това бяха неграмотни главатари, на още по-неграмотни, малобройни тълпи, сред които имаше садисти, способни да тероризират, бесят, колят и убиват дори с права лопата, всеки, който не прилича на тях. Те измъкваха нощем хора от домовете им, и до ден днешен никой не знае къде са гробовете им. Писъците на жертвите злокобно са раздирали нощната тишина. Гражданите, свити по домовете си, не смеели да помръднат, застинали от страх и ужас. Именно тази шайка престъпници, всъщност оформи новата власт, тя потопи в страх цял един народ, обезличи го, погуби образа му, традициите му, манталитета, структурата, мисленето и трудолюбието му. Елитите на всеки народ са будните, способните, работливите и находчивите. Това са хората, които теглят каруцата напред, тези които вършат нещата най-добре. Те са във всяка сфера на живота – от земеделеца до професора по история. Всичко това бе затрито , избито и заровено, без да му се сложи кръст или знак на гроба дори. Остана масата от хора, която също като Уини в пиесата на Бекет, живееха погребани до кръста. Свободни им бяха само ръцете, за да ръкопляскат и устата , за да скандират , посрещайки правешкият примат. Зад полуграмотния диктатор, стоеше огромната шайка на червения прайд високоплатени некъдърници, който бяха основни персонажи в този грозен спектакъл на националното унижение. Същата тази каста на червените патриции, осигурили си материално изобилие и господстващо положение, след промените, прехвърли политическата власт в икономическа, заграбвайки държавните активи с помощта на тайните си служби и армията от доносници.
Към хранителната верига на този зловещ театър , се бе закачила армия от червени професори, поети и писатели, батальони от изтънчени лицемери, обикновени циници и кариеристи. Те осребриха участието си във вулгарната пиеса на лъжата, защото интересът играе всякакви роли. Според Паскал, светът се състои само от маски, но лакеите закачени за хранителната верига на комунизма, толкова дълго ги носеха, че изгубиха окончателно и навеки собственият си образ. Тези персонажи и сега бродят по телевизиите, опитват се да запълват празнотата в себе си, изкривявайки истинският разказ за дългата комунистическа нощ . Червени интелектуалци с акробатически и релативистки обяснения, избирателно и лицемерно, имитират търсения на истината и справедливостта в този разказ, в рамките на един „по-широк” контекст . Колкото до ниските нива на червеният плебс, онези отровените от метастазите на пропагандата, които бяха приели своята партийна евхаристия, своето причастие за лоялност в името на дребни, битови облаги и привилегийки, те си останаха подобно на героинята на Бекет, духовно погребани до шията. Те никога няма да се измъкнат от утопичната блатна система на своята изтъргувана младост, когато са поели червената нафора, заради жалките си привилегии. Те не можаха да си намажат филията, като идеологическите брахмани от политбюро и службите, остана им само озлоблението и зле прикриваният реваншизъм. Затова продължават да носят цветя на паметниците на руския окупатор, да изкачват на стада Бузлуджа, да размахват червените си знамена. Остана им плебейската радост да ядат кебапчета, да пеят песни за несъществуващи битки и измислени подвизи. Да си припомнят за „щастливите дни” на похабената си младост, когато са живели като второстепенни съучастници на една от най-чудовищните и античовешки утопии. На тези стада от хора , вече никой не може да помогне. Какво бе казал Исус Христос :
“ Оставете мъртвите да погребват своите мъртъвци ” /Мат. 8:21/

От новите учебници по история веднага става ясно, че комунистите нито за миг не са изгубвали импулса си за господство над другите. Червените професори все още стискат между зъбите си комунистическата нафора. Още от времето на тяхната партийнаПРОФИЛ евхаристия, благодарност и вярност към техните господари, постлали червен килим пред академичните им кариери. Казано накратко, разказът за периодът 1944-1989 г. си е една подла манипулация от която не става ясно , че комунистическата партия е престъпна по своя генезис, характер и действия. Не се говори за окупацията на Червената армия, за ужасяващият терор, за избитите около 30 000 души, за масовите гробове покрили цялата страна. Не се разказва за концлагерите, за обезглавяването на целия политически, културен и икономически елит на страната. За унищожаването на многовековни традиции, манталитет, работливост, предприемчивост на българското общество, създавайки по този начин пропаст между него и демократичната европейската цивилизация. Буквално заличени бяха типично български възрожденци и герои. За сметка на това покриха цялата българска земя с каменни, уродливи паметници на съветските окупатори. Циментови върколаци с ботуши, разни Альошовци с шмайзери и господарски погледи. Генетичната наглост на червените професори, използва като инструментариум старите шаблонни и скудоумни похвати на идеологическите си аргументи. Това според Алфред Уайтхед означава, че за част от хората истинността е значима и работи само доколкото допринася за интереса им. Паметта е ключ към осъществяване на древния стремеж към себепознание. Затова е разбираемо, че потомците на червената върхушка нямат интерес да пазят паметта за фактическите събития. Няма как да искат да обяснят причините, поради които нещата са станали такива каквито са. Нито ще искат да обяснят причините, поради които бащите им са станали, каквито са станали. В този процес миналото, спомените могат действително да бъдат, изопачавани, преработвани и променяни. Това е познато в психоанализата като “покривна (защитна) памет”, която те предпазва от истините, които могат да те хванат веднага за гушата.
Разбира се, никой не си и мисли, че стадата от червени фанатици, събиращи се на Бузлуджа са хора привързани към някаква кауза, свързана с прогреса и човеколюбието. Нищо подобно. Целият този Джурасик парк е задвижен от една невероятна омраза, една зловеща позиция на отбрана в защита на едно минало, което им е позволявало да прикриват собствената си интелектуална нищета, бездарност и некадърност да се впишат в един свят на свободна конкуренция. Тези стада все още дърпат страната назад към блатото.
За съжаление тази зловеща позиция за отбрана и защита на едно престъпно минало, няма да бъде отстъпена и от червените професори, които пишат учебниците. За тях това означава да се измъкнат от парализата на фалшивия контекст на преподаваните от тях убеждения върху който са изграждали кариерата си. Това означава да предефинират собствената си идентичност, а това е травматичен процес. Да изоставиш старата маска с която си градил кариера, означава да изоставиш самия себе си, да се отдалечиш от самия себе си и от собствените си демони. Не временно, а завинаги. Това няма как да се случи.
Остава ни да се надяваме, че друго поколение историци ще пишат учебниците, защото без да познава обективния свят на миналото си, една нация няма Бог знае какво бъдеще.

НАФОРАТА

В основата на страданието на унизените винаги стои сравнението с другите. Една от най-вулгарните утопии, комунистическата, се оказа толкова трайна заради безкомпромисната си идея да премахне конкуренцията. Тя рисуваше бъдещето като една сюреалистична картина, в която господарите   не пребивават над другите хора, а са някъде сред тях.
Подобна картина на човешкото общество не е по силите дори на един Салвадор Дали. Идеалът, за да звучи по-достоверно винаги взема нещо от действителността и нещо от копнежа. В бруталното налагане на комунизма в нашата страна нямаше нито едно от двете. Идеалът никога не е могъл да господства над всекидневието, още по-малко да промени човешката природа. В някакъв смисъл той винаги противоречи на живота.    Но тук въобще не става дума за идеал. И на децата от целодневните детски градини вече е ясно, че комунистическият режим в нашата страна беше наложен със сила отвън. Митът, че на 9 септември 1944 година се извършва социалистическа революция е изфабрикуван по-късно. В последвалите събития обаче няма нищо социалистическо. В едно свое изследване Катерина Тосева цитира откъс от спомените на царица Йоанна: Има още