Истините и идеалите за които често говорим, в повечето случаи са поставени на пиедестала на едно преувеличение. Така повече се забелязват, пък и ние се чувстваме по-добре. Достатъчно е да разкажем за детството си, или романът на свояПРОФИЛ живот, и вече сме в клопката на преувеличението. Затова не обичам да чета автобиографии. Всичко описано в тях, преминава през едни сложни психологически филтри, оставяйки скрити, онези сенчести пространства, в които разпиляното Аз, търси отговорите на своята легитимност и утвърждаване. Всъщност, истината е неизразима, съществува някак отвъд имената, думите, формите, отвъд всички словесни и емоционални протуберанси. В цялата тази неизразимост, царува всемирно изобилие от добро и зло, от красота, грях, добродетел, болка и удоволствие . Едни хора обявяват част от тези неща за грешни, други за правилни. Трети се опитват да направят света по добър, без самите те да са успели да станат такива. Но добродетелта обуздава себичното его, създава му усещане за нещо като прелюдия към кулминацията на прозрението. Когато почтеността, или идеалите ни са подложени на съмнение, някой люде са способни дори като Йов, да надхвърлят измеренията на човешкото. Но все същата, онази мистична неизразимост на съществуването остава непокътната, независимо от всичките ни човешки проявления, постижения, илюзии и надежди. А когато декорите на нашите собствени митологии започват постепенно да се разпадат, всичко онова, което ни се е струвало уникално, тайнствено, загадъчно и неповторимо, започва да става закономерно, повтарящо се, за малко да кажа банално…
Тогава, дори разочарованието започва да ни помага да си изграждаме нови илюзии, нови надежди и очаквания, с усещането, че сме достигнали едно по-високо ниво на осъзнаване, сякаш вече сме се докоснали до безумното и плашещо чудо на собственото си съществуване. Но и това е временно. Илюзията е сводница, почти никога не ни оставя с празни ръце, а когато и тя ни изостави, там всъщност някъде ни чака и смъртта.

На каквито и височини да се издигне интелектът, той никога няма потенциала да ни поднесе един точен и определен отговор на въпросите, свързани с човешкото съществуване. Отделният живот тясно ограничен във времето, едно безпределно време,ПРОФИЛ за което нашето съзнание няма дори ресурса да долови, е без никакво значение за космическият смисъл, ако въобще има такъв. Ценностите в оазиса на щастието и смисъла, така мощно са обусловени от обществото, че маршрутите на всички бленувания, по които се стига до него, вече са ни познати. Закрепостеността към илюзиите и абстракциите на живота е широко разпространена. Дори се тиражират карти и книги с напътствия, посочващи една обективна топография за местоположението на бляна. Самоизмамата, че това пътуване е необходимо не заради самия живот, а единствено заради някакъв негов резултат или постижение е почти императивна. В този смисъл пътуването се превръща в борба, превръща се в театър в който истината, илюзиите, лъжата, лицемерието, безчовечността и гордостта, така често разменят своите маски, че човекът понякога изгубва реална представа за себе си. Не става ли така, че някакво формално и безлично АЗ крачи през света, декламирайки изтъркани и съмнителни истини, консумира почести и безсмислени награди, носейки скрити зад духовата музика своята човешка нищета и мизерия.
Всъщност ние не знаем какъв е светът в действителност, той е достъпен до нас единствено с нашите преживявания за него. В същото време не може да се отрече, че голямата част от митовете, които човек сам си създава, имат добре звучащи рефрени свързани със смисъла. Всички мажорно ги припяват, защото това е един от начините да се спечели одобрението на себеподобните. Но често става така, че години след като човек си отиде, този смисъл се заличава, останал разтворен във вечно променящият се контекст на времето. Всъщност времето е разсъдъчна конструкция, целяща да обясни факта, че нещата се променят. И те се променят. Всъщност това е всичко, което нещата правят: променят се. През цялото време, когато вървим от една точка на живота си към друга, лежи централното желание, да не е все едно дали сме живели или не. Понякога дори започва да изглежда абсурдно, защото митът никога не стига до абсолютната истина. Всяко поколение я препраща от хоризонт на хоризонт, защото самата реалност е хаотична, тя просто е част от целия абсурд, на чиито фон протича човешкият живот. В този абсурд, човек не може да просъществува без собствени митологии , без собствени прекрасно измислени неистини, които да го утешават и успокояват, докато крачи от една крачка към друга през него. Без илюзии и собствена митология, няма начин да се разбере с нещата и реалностите, няма начин да живее сред тях и да намери смисъл и знание за собствения си живот. Няма начин да бъде това, което се опитва да бъде. Такава е човешката съдба.
Един астроном на име Сеновия твърди, че краят на Вселената няма да дойде с взрив, както началото , а с тишина. Защото космическото време според него, буквално изтича и един ден ще спре завинаги. Може би с него ще спре и цялата логика на света, която и без това не ни е отвела никъде. Края на логиката винаги завършва с тишина. Дали пък оттам нататък започва безкрайното време на Бога ?