О, щастливи дни

В пиесата на Бекет , Уини – жена на средна възраст, говори заровена най-напред до кръста, а след това заровена до шията. От думите и не се чува нито една смислена идея, или нещо, което да докосва здравия разум. Тази картина, твърде много наподобяваПРОФИЛ на онова средно поколение българи, отначало повярвали и погребани до кръста, а после бавно и мъчително погребани до шия, сред развалините на милиционерския социализъм. Наложен след страшни репресии, избивайки елита на нацията, този социализъм, постави начело на страната една утайка от шумкари, освободени от затворите престъпници с прякори, некадърници, неграмотници и нехранимайковци, които после се нарекоха „борци против фашизма”. Тази прослойка никога не би могла да се изкачи на сцената без съветските танкове, окупирали страната. Това бяха неграмотни главатари, на още по-неграмотни, малобройни тълпи, сред които имаше садисти, способни да тероризират, бесят, колят и убиват дори с права лопата, всеки, който не прилича на тях. Те измъкваха нощем хора от домовете им, и до ден днешен никой не знае къде са гробовете им. Писъците на жертвите злокобно са раздирали нощната тишина. Гражданите, свити по домовете си, не смеели да помръднат, застинали от страх и ужас. Именно тази шайка престъпници, всъщност оформи новата власт, тя потопи в страх цял един народ, обезличи го, погуби образа му, традициите му, манталитета, структурата, мисленето и трудолюбието му. Елитите на всеки народ са будните, способните, работливите и находчивите. Това са хората, които теглят каруцата напред, тези които вършат нещата най-добре. Те са във всяка сфера на живота – от земеделеца до професора по история. Всичко това бе затрито , избито и заровено, без да му се сложи кръст или знак на гроба дори. Остана масата от хора, която също като Уини в пиесата на Бекет, живееха погребани до кръста. Свободни им бяха само ръцете, за да ръкопляскат и устата , за да скандират , посрещайки правешкият примат. Зад полуграмотния диктатор, стоеше огромната шайка на червения прайд високоплатени некъдърници, който бяха основни персонажи в този грозен спектакъл на националното унижение. Същата тази каста на червените патриции, осигурили си материално изобилие и господстващо положение, след промените, прехвърли политическата власт в икономическа, заграбвайки държавните активи с помощта на тайните си служби и армията от доносници.
Към хранителната верига на този зловещ театър , се бе закачила армия от червени професори, поети и писатели, батальони от изтънчени лицемери, обикновени циници и кариеристи. Те осребриха участието си във вулгарната пиеса на лъжата, защото интересът играе всякакви роли. Според Паскал, светът се състои само от маски, но лакеите закачени за хранителната верига на комунизма, толкова дълго ги носеха, че изгубиха окончателно и навеки собственият си образ. Тези персонажи и сега бродят по телевизиите, опитват се да запълват празнотата в себе си, изкривявайки истинският разказ за дългата комунистическа нощ . Червени интелектуалци с акробатически и релативистки обяснения, избирателно и лицемерно, имитират търсения на истината и справедливостта в този разказ, в рамките на един „по-широк” контекст . Колкото до ниските нива на червеният плебс, онези отровените от метастазите на пропагандата, които бяха приели своята партийна евхаристия, своето причастие за лоялност в името на дребни, битови облаги и привилегийки, те си останаха подобно на героинята на Бекет, духовно погребани до шията. Те никога няма да се измъкнат от утопичната блатна система на своята изтъргувана младост, когато са поели червената нафора, заради жалките си привилегии. Те не можаха да си намажат филията, като идеологическите брахмани от политбюро и службите, остана им само озлоблението и зле прикриваният реваншизъм. Затова продължават да носят цветя на паметниците на руския окупатор, да изкачват на стада Бузлуджа, да размахват червените си знамена. Остана им плебейската радост да ядат кебапчета, да пеят песни за несъществуващи битки и измислени подвизи. Да си припомнят за „щастливите дни” на похабената си младост, когато са живели като второстепенни съучастници на една от най-чудовищните и античовешки утопии. На тези стада от хора , вече никой не може да помогне. Какво бе казал Исус Христос :
“ Оставете мъртвите да погребват своите мъртъвци ” /Мат. 8:21/

Разбирам Блез Паскал и ужаса му от безмълвието на безкрайните небесни пространства. Разбирам и Августин, който дълго се гърчи в огъня на страстите, докато с безкрайни усилия и обиколни пътища, намира това коетоПетьо търси. Разбирам и Йов, дръзнал да се усъмни в Бог и в крайна сметка заставен да се смири. Не разбирам обаче обществото „Плоска Земя”, което въпреки че разполагаме със снимки и филмови кадри от Космоса, продължава да твърди, че Земята е плоска. Според тях ръбът на Земята, който държи океаните да не изтекат е ледена стена, която се намира в Арктика…
Не разбирам и онези близо милион българи, които подобно на „плоскоземците“, досущ като едни сомнамбули, продължават да отиват до урните, за да пускат бюлетини в подкрепа на една престъпна комунистическа партия, превърнала страната в морална и икономическа пустиня.
Между тези хора и вярващите, че Земята е плоска, няма никаква разлика. След почти половин век наложен отвън азиатски комунизъм, в страната се създаде една твърде голяма маса от психологически уеднаквени люде, едно анонимно човешко множество, затънало безнадеждно в убийствена посредственост, лишено от всякаква мисъл и любопитство да прозре светът в който живее. Тоталитарната пропаганда до такава степен е обезличила индивидуалността на тези люде, че те сякаш вече никога няма да могат да съществуват извън черупката на утопичните си светове , живеейки в състояние на безсъзнателност и сомнамбулна убеденост в своята правота.
Нищо не е в състояние да промени мисленето на тези хора, да ги изтръгне от мъртвешката хватка на собствената им нищета, тъй като те окончателно и безвъзвратно са изгубили своята индивидуалност, превърнали са се в една присадка на своята пагубна утопична идеология. Подобна общност няма собствена мисъл, отлики и разум, тя създава една блатна среда от едноизмерни хора с перверзно поведение и недоразвито морално съзнание. Изглежда няма как да бъдат изтръгнати тези архетипи от две или три поколения, те съществуват в своите духовни леговища в състояние на някакъв „остатъчен” носталгичен сън, без да са изградили в младостта си свое собствено вътрешно познание за доброто и злото.
Има нещо перверзно, сякаш мотивирано от налудна мазохистична пристрастеност към страданието, да вървиш с организираните партийни стада към сборищата на връх Бузлуджа. Да пееш там, заедно със събралия се Джурасик парк „Партизан за бой се стяга”. И всичко това под полуразрушената, издънена и осрана от вътре коруба на чинията, от чиято утроба се носи вонята на разлагащите се комунистически идеали, примесени с мирис на евтини кебапчета и бира. А после вечер да говориш по СКАЙП с децата и внуците си живеещи отдавна в Чикаго.
Това е като децата ти в момента да се намират в Международна космическа станция на триста и петдесет километра над повърхността на планетата, а ти да си член на обществото „Плоска Земя”. Да ходиш на неговите сбирки, да пееш неговите песни. Да твърдиш и проповядваш, че кълбовидната форма на планетата е конспирация на астронавтите. Тези реставратори на злото непрестанно се опитват да проектират еднотипните си панелни души, върху заобикалящият ги и променящ се външен свят. Правят измислени и изкривени кройки на отминали и несъществуващи събития, съшиват бутафорни кръпки към тоталитарното минало, за да прикрият огромната мрачна посткомунистическа разруха, заедно с зеещите морални и етични дупки на своя минал живот.

Изглежда освен ужасът от безмълвието на безкрайните небесни пространства, съществува и един друг ужас – от тъмните, неясни и разрушителни пространства на човешкото съзнание.