Петър Ангелов – Дарев
Комунизмът подобно на исляма никога не се извинява ! Никога не признава греховете си ! Винаги се счита за непогрешим ! Ислямът и комунизмът винаги са се опитвали да оформят света по свое подобие – катоКапричос поробват собствените си последователи. Както исляма, така и политиката на левичарските режими винаги е антилиберална и автократична . Тя никога не приема чуждото мнение. През цялата си история тази политика презира, наказва, унижава и убива другомислещите . Като исляма, левицата винаги е антизападна, антиамериканска и антиционистка. В момента на Запад се появи една червено-черна левица, едни леви политици и магистрати, които започнаха да си затварят очите пред ислямската полигамия, педофилия и тероризъм. Изразът „Знам си правата”, се превърна в левичарско-ислямския юмрук, вдигнат срещу Запада ! Свободата на вярата включва ли правото да не се ваксинират децата ? Бактериите имат ли права ? Ликвидирането на вируса на едрата шарка геноцид ли е ? Хората с леви идеи цял век пяха химни, за прогреса и светлото бъдеще ! Но си затваряха очите, прикриваха средновековните жестокости на комунистическите концлагери, масовите убийства на милиони невинни люде. В по-късни години, както западни така и източни левичари, не спряха да развратничат с най-реакционните, най-мракобесните, най-жестоките ислямски режими на света. Достатъчно бе да са антиционистки, антиамерикански или антизападни. Спомнете си само за Ясер Арафат. Те финансираха и продължават да финансират и сега, скрито или съвсем явно, терористични ислямски главорези. В същото време, не спират да пропагандират някакъв утопичен, зловещ, изроден либерален социализъм. Ислямът винаги е носител на едно пословично самонадценяване, параноя и обидчивост. Това винаги е завършвало с кръвопролития. Трябва ли да правим разлика между комунистическият атентат в църквата „Света Неделя” и ислямските атентати в Ню-Йорк, Мадрид , Лондон и редица държави по света ? Никой български комунист не осъди открито и ясно убийците ! Никой не изказа силно и ясно съчувствие към жертвите и техните близки ! Не чух и църквата открито да говори за убитите свещеници ! Не видях да изпише имената им ! Да направи публична Заупокойната Литургия за избитите като кучета свещенослужители. Всички знаят кои са убийците. Това бяха примитивни люде, лишени от вътрешна идентичност и собствени морални черти. Всички те бяха обладани от маниакалното желание на всяка цена да плуват на повърхността на обществения живот. Балкански шмекери, мързеливи, безимотни и неграмотни ларви, както и откровени престъпници ! Всички те искаха на всяка цена да плуват на повърхността. Макар и като кремълски подлоги. Макар и върху отходните води на една античовешка система. Само и само да са на повърхността. Защото в едно нормално демократично общество, тази непригодна за нищо утайка, нямаше никакъв шанс. Та нали именно тези подлоги попълниха редиците на политбюро. Изпълниха редиците на целия политически и стопански живот на страната за половин век.
И социализмът и ислямът отричат индивидуализма в името на някакъв мрачен колективизъм, насочен винаги към светлото бъдеще. Комунизмът превърна една голяма част от света в материална, морална и интелектуална пустиня, от чиито последици все още не могат да се изтръгнат много страни в Европа. Макар отдавна да стана ясно, че общество, което поставя равенството/в смисъл равенство на доходите/ по-високо от свободата, не получава нито свобода, нито равенство. Всъщност едно от най-големите престъпления на комунистическите режими е, че изградиха едно уродливо мислене на поколения слабоумни люде. Че създадоха едни зомбирани питекантропи, които с мрачно-тържествен поглед поднасят венци на довчерашните си екзекутори, ходят на стада на Бузлуджа и пеят партизанско-терористични песни. Децата им отдавна живеят в Чикаго, Лондон и Париж, но те пеят „Нас червеното знаме роди ни..” Развяват руското знаме и дори не искат да се обърнат през рамо, за да не ги докосне каквато и да е информация. Не искат и да чуят каквато и да е новина, за чудовищните престъпления на Путинова Русия в Чечения, Грузия, Армения…За масовите екзекуции на цели семейства в Чечения. За онези фамилии нареждани пред руските картечници заедно с дядовците, децата, внуците и бременните жени. Действията, които описва Политковска обхващат цялото непоносимо разнообразие от възможни жестокости – обезглавяване, разстрел на цели семейства, обесване, изгаряне на хората по къщите им, като не им се дава възможност да ги напуснат. Вече нищо не може да остане скрито, вече всичко може да се разбере, прочете или види. Но тези хора не искат да слушат подобни неща ! Когато им говориш, те гледат с очите на мъртви риби. Тези жестокости не ги засягат. Те сякаш не съществуват. Сякаш тайно ги оправдават дълбоко вътре в себе си, в името на любимата им Русия. Те дишат, виждат и чуват само това, което е в съзвучие с онова, което искат да чуят. Разговори за съветската окупация през 1944 г., разговори за избиването на невинни люде без съд и присъда с тях не могат да се водят. Все същата глухота, все същите мъртвешко-рибешки очи. Всъщност, това са най-жестоките последствия от комунизма . Той остави след себе си едно морално блато, от което нищо не помръдва, нищо не тече. Никой сякаш не иска да говори за издавените в него мъртви, а останалите, морално издавени живи, не искат да погледнат назад…
Тъжно е, че подобно на хидрата и нейните регенеративни способности, съвременните левици се възпроизвеждат. Променят се в черни, червени, розови, зелени и бели нюанси. Започнаха някакви странни мутации и метаморфози, надянаха националистични, патриотични или екологични маски. Започнаха да говорят за семейни и християнски ценности и традиции.
Зад тези маски, организации, сдружения и партии, забъркани в ароматизирани идеологии, прозират същите зловещите лица , излезли сякаш от цикъла на Гоя „Капричос”. Тези левичарски чудовища ще продължават да се раждат, ще продължават да мутират в своите нови политически мимикрии, докато разумът на Европа продължава да спи.
До какви граници е способна да се разпростират регенеративните способности на левичарската хидра, никой не е в състояние да отговори. Тъжното е , че тези които я следват сякаш отново не знаят накъде вървят.
А тя винаги води на едно и също място – в икономическото и морално блато на всички леви утопии.

Всъщност най-тъжната истина е, че в голяма част от хората, останали непокътнати, продължават да прозират онези комунистически архетипи, така дълбоко имплантирани в мисленето им, че те на никаква цена не искат да се разделят с тях. Някаква шизофрения на национално ниво. Тези хора сякаш нямат сили да разчистятПетьо напълно подземията на ума си, задръстен от истини и полуистини, запушен от чудовищни лъжи дето много приличат на истини. За тях сякаш никога няма да дойде моментът на помирение със света на настоящето, не съществуват дори дребни цели за постигане . Остават да живеят в своя сумрачен, носталгичен свят като призраци, чиито истински живот е останал някъде в миналото. Сякаш някога са тръгнали към светлината на своя утопичен идеал, но не са пристигнали , защото са им попречили. Затова сега ще живеят ядосано до края на дните си. Ще се съпротивляват с някаква скрита омраза, затаено враждебно чувство към всякаква промяна на реалността около тях. Ще пречат, ще обезценяват дори най-слабия, най-бледия лъч за някакво бъдеще, а когато иде реч за престъпното комунистическо минало започват да мънкат, да релативизират историческите факти, да си измислят цифри и идеали, които да придадат смисъл и на най-престъпните им деяния и жестокости.
Тъжна картина, абсурдна гротеска представляват белокоси професори, захранени с партийната нафора на комунизма, които се опитват да заличат безчинствата и безобразията на своите партийни ментори. Голяма част от тези професори и днес говорят по телевизията, продължават да облъчват младите хора, без да обелват зъб за колосалната разруха на България след 1944 г., когато наложения с танкове руско-азиатският комунизъм напълно промени духовния профил на страната за десетилетия напред. България бе разгромена и разорена, животът на хората бе съсипан. Екзекутирани и вкарани в концлагери хиляди, въоръжен терор, разграбено имущество, унищожена национална документация. Нацията бе обезличена като история, асимилирана като духовност, смазана под грозните паметници- туловища на съветските аватари, които буквално изместиха и заличиха знакови лица от българската история.
Колкото тъжно, толкова и безсрамно изглежда картината с белокосите продажни адепти, разните червени академици и професори, които продължават да внушават от телевизионния екран чудовищните си лъжи. Тези цинични внушения са адресирани най-вече към ограничения, полуграмотен с учудващо тесен хоризонт, едноизмерен носталгик, който след комунизма вече не може да постигне самосъзнание и духовна самостоятелност. Голяма част от тези хора, дори не са ползвали никакви привилегии от тоталитарната система. На много от тях ръцете им са се превърнали на копита от работа. Но те вече са на възраст, повредени, изхабени и безсилни да освободят жизнените си наклонности, да отворят пътя си към един по-интензивен и по-богат живот. За тях сякаш няма живот нито на земята , нито на небето, той окончателно е всмукан от фалшивата утопия на комунизма, от фалшивете кумири на тяхната младост. Не могат да се изтръгнат от глупавите си илюзии и сякаш на инат искат да докажат, че през цялото време не са мамили самите себе си. Иначе няма как да си обясним върволиците от духовни сомнамбули понесли венци към паметниците на Живков, Ленин и други червени аватари.
Юго изразява идеята, че на всички човеци е даден шанс да разширят хоризонтите си. Той смята, че заедно с остаряването, заедно с трупането на опит, имаме шанса да се изтръгнем от вродените си частни особености, от застиналата си собствена партикуларност, която браним фанатично и упорито. Понякога до смърт.
С една дума отворим ли вратите си, ще разширим хоризонтите си, ще обогатим в светогледа си, ще опознаем и другите.
Друг французин, Люк Фери, пише че не случайно в Библията „познавам” и „обичам” са синоними. Без „познавам”, няма „обичам”, смята той. Именно това ни хуманизира.
Но според мен и този извод влачи след себе си цяла опашка от уговорки…

Протестът на децата ни

Две десетилетия след началото на промените студентите отново протестират. Отново сме на изходната точка. Отново търсят път, различен от терминал 1 и терминал 2.
Протестите срещу самонатрапилото се правителство започнаха преди пет месеца и, макар не със същата сила, продължават без да са спрели нито за ден. Управляващите разчитаха на умората, на апатията, на провокациите, на отчаянието, на малодушието, на унинието, на безнадеждността. Най-вече разчитат на дебелоочието  и на дебелокожието си. В общи линии успяват. Затова този път дори не споменаха за танковете, не се наложи. Пробваха с един автобус и разбраха, че манипулациите и провокациите им вършат същата работа.
През унилите години на прехода успяха да убият надеждата и да създадат поколение, затлачено от чалга. Който не харесва чалгата, да емигрира! Някои емигрираха навън, а други навътре в себе си. Не всички емигрираха. Но тези, които не емигрираха, не са достатъчни. Затова манипулациите минават.
През ваканционните летни месеци протестиращите оредяха. Провокациите, умората, безнадеждността и всички останали средства от арсенала им спомагаха за оредяването. Но не всички се отчаяха. Младите хора по-трудно се поддават на отчаяние, по-лесно разпознават провокациите. Затова не се предават. Не се предават, защото ако се предадат, това означава да обезсмислят целия си живот. Младите хора са свидетели как животът на техните родители беше обезсмислен, как беше убита вярата им и премазана надеждата им за по-достоен живот в по-справедливо общество. И сега умореното поколение на родителите с убитата вяра и прегазената надежда гледат с вяра и надежда на своите деца. Ние, родителите на днешните студенти, пеехме „Утре започва от днес”. Това „утре” така и не дойде. Днес вие, протестиращите студенти, продължавате борбата за това несбъднато „утре”.
Така протестът от площада влезе в студентските аудитории. Студентите по право казаха, че не искат да бъдат учени на право от тези, които цинично изкривяват правото – независимо дали от страх, дали от корист. Студентите по журналистика заявяват, че не искат, след като завършат, да работят в медиите, контролирани от Пеевски. Не искат да участват в манипулациите на Пеевски. Не искат да пишат под страх. Не искат да съучастват в лъжата и манипулацията. Трезво, с достойнство и смелост  студентите заявиха, че такова образование и такива дипломи в такова общество не са им нужни. Отхвърлиха дипломите, които ще им дадат Токушев и Пеевски. Показаха, че са осъзнали елементарната истина, че отвратителните идват когато се оттеглят отвратените. И поеха от своите родители щафетата на протеста. На вратите на аудиториите написаха категорично „Не ни учете на вашия морал!”
Засега, досега протестите имат един неоспорим ефект – отнеха комфорта на управляващите. Показаха им, че лъжата и цинизмът им са разпознати. Принудиха ги да ползват задните изходи. Това не е много, но не е и малко. Като начало не е никак малко.
И днес студентите повтарят пак същия въпрос, който се повтаря от пет месеца – Кой предложи Пеевски? Този въпрос не е изгубил смисъл, защото не получи отговор. А щом не получи отговор, значи отговорът е много труден за тези, към които е отправен. Защо е толкова труден този въпрос? Защо отговорите са само лъжи и словесна еквилибристика? Защото истината е опасна за управляващите. Защото истината им нарушава комфорта и може да им отнеме властта. А това означава, че властта им се крепи на лъжата. Ние задаваме този въпрос не защото не знаем отговора му. Ние го задаваме именно защото знаем отговора му. С този въпрос измерваме лъжата и цинизма на управляващите.
И когато протестиращите на улицата се умориха, и когато проглушиха собствените си уши от вувузелите, и когато въпреки това останаха нечути от ползващите задните изходи, студентите подновиха този въпрос с нова сила. Кой предложи Пеевски? – в този въпрос е закодирана всичката лъжа на целия осквернен преход. Затова в отговор на този въпрос Пеевски получи защита и подкрепа – неочаквано за някои и очаквано от мнозина – сещате се от кого. Не, успелият Пеевски не е демонизиран от протестиращите. Успелият Пеевски е събирателн образ на всички демони на прехода. Пеевски пее отдавна омайната си песен. Вувузелите от площада дори не успяха да заглушат песента на Пеевски. Затова същият въпрос сега задават студентите от аудиториите по право.
Затова ние заставаме зад всяка дума от декларацията на студентите: „Колкото и да се опитват да ни манипулират, ние не вярваме на новоизлюпени спасители. Наясно сме, че политическата арена ще привлича винаги недостойни авантюристи, обслужващи всякакъв друг интерес, но не и интереса на хората. Но това може да се промени, ако ние, гражданите, имаме активна гражданска позиция и я отстояваме. Ние, студентите, избрахме да се борим. Не е ясно дали ще успеем поне в една битка, но знаем, че това за което си струва да се борим, е това, за което си струва да се живее.”
Ако вашият протест не успее, Университетът изгубва своя смисъл. Животът изгубва смисъл. Затова вашият протест е протест за смисъл. Затова го подкрепяме. Затова ви се радваме. Затова ви даваме кураж. По-добре е да се борите за промяна в България, отколкото да напускате България, както направиха хиляди ваши връстници.
Подкрепяме ви и ви даваме кураж да се борите, вие, бъдещите юристи, да не бъдете като вашите колеги от Конституционния съд. Подкрепяме ви и ви даваме кураж, вие, студентите по журналистика, да не бъдете като вашите колеги от медиите на успелия Пеевски. Подкрепяме вашата решимост Университетът да има смисъл, животът да има смисъл.
Вие, нашите деца, се превърнахте в наши родители. Ние ви следваме. Ние сме с вас. Времето е ваше!

Надеждите от 1989 г. не се оправдаха по никакъв начин

Надеждите от 1989 година – а те бяха много големи – не се оправдаха по никакъв начин. Промените бяха по-скоро козметични. Едни персонажи изчезнаха, но дойдоха други, произлезли от предишните комунистически величия. Властта пак беше обвързана с бившата комунистическа номенклатура, а разпадането на социалистическите държави съвпадна с появата на нови утопични идеологии на Запад. Чети повече

Поп-социализъм, поп-преход

Официалният разказ за комунизма представя едни тъмни години на диктатура, от които Източна Европа (за Азия май не сме съвсем сигурни) се отърсва в героична гражданска еуфория. Има и друг, носталгичен разказ за това колко беше хубаво тогава, как имахме време за всичко и как ни подмамиха американците да разрушим хубавата си държава. Аз ще предложа трети сюжет, в центъра на който ще бъде популярната култура: нейното канализиране и бюрократизиране във времето на социализма и избликването й в публичното пространство под формата на онова, което в Сърбия наричат турбофолк, в България – чалга, в Румъния – манеле. И което, според мен, не е просто музика или контракултура. Няма да разберем 90-те години без тази смесица от вулгарни песни, показно потребление и криминални типажи. И без възмущението срещу нея от страна на благообразната соц-интелигенция, която стремително се пролетаризираше. Чети повече

„Нюрнбергски процес“ за комунизма

Една година преди гласуване Резолюцията на ПАСЕ за осъждане престъпленията на комунизма проф. Пламен Цветков систематизира «Трябва ли да има «Нюрнбергски процес» срещу комунизма?»
“Нюрнбергски процес” – през 90-те години често се изтъкваше, че трябва да има Нюрнбергски процес и за комунизма, така както е имало и за националсоциализма. Чети повече