Протестът на децата ни

Две десетилетия след началото на промените студентите отново протестират. Отново сме на изходната точка. Отново търсят път, различен от терминал 1 и терминал 2.
Протестите срещу самонатрапилото се правителство започнаха преди пет месеца и, макар не със същата сила, продължават без да са спрели нито за ден. Управляващите разчитаха на умората, на апатията, на провокациите, на отчаянието, на малодушието, на унинието, на безнадеждността. Най-вече разчитат на дебелоочието  и на дебелокожието си. В общи линии успяват. Затова този път дори не споменаха за танковете, не се наложи. Пробваха с един автобус и разбраха, че манипулациите и провокациите им вършат същата работа.
През унилите години на прехода успяха да убият надеждата и да създадат поколение, затлачено от чалга. Който не харесва чалгата, да емигрира! Някои емигрираха навън, а други навътре в себе си. Не всички емигрираха. Но тези, които не емигрираха, не са достатъчни. Затова манипулациите минават.
През ваканционните летни месеци протестиращите оредяха. Провокациите, умората, безнадеждността и всички останали средства от арсенала им спомагаха за оредяването. Но не всички се отчаяха. Младите хора по-трудно се поддават на отчаяние, по-лесно разпознават провокациите. Затова не се предават. Не се предават, защото ако се предадат, това означава да обезсмислят целия си живот. Младите хора са свидетели как животът на техните родители беше обезсмислен, как беше убита вярата им и премазана надеждата им за по-достоен живот в по-справедливо общество. И сега умореното поколение на родителите с убитата вяра и прегазената надежда гледат с вяра и надежда на своите деца. Ние, родителите на днешните студенти, пеехме „Утре започва от днес”. Това „утре” така и не дойде. Днес вие, протестиращите студенти, продължавате борбата за това несбъднато „утре”.
Така протестът от площада влезе в студентските аудитории. Студентите по право казаха, че не искат да бъдат учени на право от тези, които цинично изкривяват правото – независимо дали от страх, дали от корист. Студентите по журналистика заявяват, че не искат, след като завършат, да работят в медиите, контролирани от Пеевски. Не искат да участват в манипулациите на Пеевски. Не искат да пишат под страх. Не искат да съучастват в лъжата и манипулацията. Трезво, с достойнство и смелост  студентите заявиха, че такова образование и такива дипломи в такова общество не са им нужни. Отхвърлиха дипломите, които ще им дадат Токушев и Пеевски. Показаха, че са осъзнали елементарната истина, че отвратителните идват когато се оттеглят отвратените. И поеха от своите родители щафетата на протеста. На вратите на аудиториите написаха категорично „Не ни учете на вашия морал!”
Засега, досега протестите имат един неоспорим ефект – отнеха комфорта на управляващите. Показаха им, че лъжата и цинизмът им са разпознати. Принудиха ги да ползват задните изходи. Това не е много, но не е и малко. Като начало не е никак малко.
И днес студентите повтарят пак същия въпрос, който се повтаря от пет месеца – Кой предложи Пеевски? Този въпрос не е изгубил смисъл, защото не получи отговор. А щом не получи отговор, значи отговорът е много труден за тези, към които е отправен. Защо е толкова труден този въпрос? Защо отговорите са само лъжи и словесна еквилибристика? Защото истината е опасна за управляващите. Защото истината им нарушава комфорта и може да им отнеме властта. А това означава, че властта им се крепи на лъжата. Ние задаваме този въпрос не защото не знаем отговора му. Ние го задаваме именно защото знаем отговора му. С този въпрос измерваме лъжата и цинизма на управляващите.
И когато протестиращите на улицата се умориха, и когато проглушиха собствените си уши от вувузелите, и когато въпреки това останаха нечути от ползващите задните изходи, студентите подновиха този въпрос с нова сила. Кой предложи Пеевски? – в този въпрос е закодирана всичката лъжа на целия осквернен преход. Затова в отговор на този въпрос Пеевски получи защита и подкрепа – неочаквано за някои и очаквано от мнозина – сещате се от кого. Не, успелият Пеевски не е демонизиран от протестиращите. Успелият Пеевски е събирателн образ на всички демони на прехода. Пеевски пее отдавна омайната си песен. Вувузелите от площада дори не успяха да заглушат песента на Пеевски. Затова същият въпрос сега задават студентите от аудиториите по право.
Затова ние заставаме зад всяка дума от декларацията на студентите: „Колкото и да се опитват да ни манипулират, ние не вярваме на новоизлюпени спасители. Наясно сме, че политическата арена ще привлича винаги недостойни авантюристи, обслужващи всякакъв друг интерес, но не и интереса на хората. Но това може да се промени, ако ние, гражданите, имаме активна гражданска позиция и я отстояваме. Ние, студентите, избрахме да се борим. Не е ясно дали ще успеем поне в една битка, но знаем, че това за което си струва да се борим, е това, за което си струва да се живее.”
Ако вашият протест не успее, Университетът изгубва своя смисъл. Животът изгубва смисъл. Затова вашият протест е протест за смисъл. Затова го подкрепяме. Затова ви се радваме. Затова ви даваме кураж. По-добре е да се борите за промяна в България, отколкото да напускате България, както направиха хиляди ваши връстници.
Подкрепяме ви и ви даваме кураж да се борите, вие, бъдещите юристи, да не бъдете като вашите колеги от Конституционния съд. Подкрепяме ви и ви даваме кураж, вие, студентите по журналистика, да не бъдете като вашите колеги от медиите на успелия Пеевски. Подкрепяме вашата решимост Университетът да има смисъл, животът да има смисъл.
Вие, нашите деца, се превърнахте в наши родители. Ние ви следваме. Ние сме с вас. Времето е ваше!

Надеждите от 1989 г. не се оправдаха по никакъв начин

Надеждите от 1989 година – а те бяха много големи – не се оправдаха по никакъв начин. Промените бяха по-скоро козметични. Едни персонажи изчезнаха, но дойдоха други, произлезли от предишните комунистически величия. Властта пак беше обвързана с бившата комунистическа номенклатура, а разпадането на социалистическите държави съвпадна с появата на нови утопични идеологии на Запад. Чети повече

Поп-социализъм, поп-преход

Официалният разказ за комунизма представя едни тъмни години на диктатура, от които Източна Европа (за Азия май не сме съвсем сигурни) се отърсва в героична гражданска еуфория. Има и друг, носталгичен разказ за това колко беше хубаво тогава, как имахме време за всичко и как ни подмамиха американците да разрушим хубавата си държава. Аз ще предложа трети сюжет, в центъра на който ще бъде популярната култура: нейното канализиране и бюрократизиране във времето на социализма и избликването й в публичното пространство под формата на онова, което в Сърбия наричат турбофолк, в България – чалга, в Румъния – манеле. И което, според мен, не е просто музика или контракултура. Няма да разберем 90-те години без тази смесица от вулгарни песни, показно потребление и криминални типажи. И без възмущението срещу нея от страна на благообразната соц-интелигенция, която стремително се пролетаризираше. Чети повече

„Нюрнбергски процес“ за комунизма

Една година преди гласуване Резолюцията на ПАСЕ за осъждане престъпленията на комунизма проф. Пламен Цветков систематизира «Трябва ли да има «Нюрнбергски процес» срещу комунизма?»
“Нюрнбергски процес” – през 90-те години често се изтъкваше, че трябва да има Нюрнбергски процес и за комунизма, така както е имало и за националсоциализма. Чети повече