Бъди лицемерен и все пак недей да изглеждаш лицемерен ! Може би това е принципът по който действа червения историк от БАН Георги Марков. За него както и за други като него, се оказва, че почти е невъзможно да превъзмогнат своето минало ,ПРОФИЛ твърде много са инвестирали в своята дълга кариера на червени историци. Няма лъжа, която човек да не може да прикрие под привидността на искреност, обективност и мъдрост. Вероятно за периода 1944 -1989 г. може да се напише обширна Енциклопедия на българските лицемерия във всички сфери на обществения живот. Изкривеното обръщане и изкривяване на събитийността, спекулативните исторически заключения, като цяло проядената от лъжи написана в учебниците тъкан на най-новата българска история, трябва да бъде изхвърлена и написана отново. Буква по буква.
В свое интервю историкът Георги Марков казва следното : „Имаше концлагер „Белене”, но имаше и НДК. Ако го нямаше НДК, къде щяхме да провеждаме Европредседателството ? Имаше добро и лошо.”
Кое наричате „лошо” г-н Марков ?
Може би комунистическият терор преди и след 09.09.1944 г. с масовите убийства /над 30000 българи/ , безследно изчезналите , пребитите и осакатените, разграбеното частно имущество, хилядите смъртни присъди ? Или пък дългогодишните присъди на невинни хора, принудителната колективизация на селското стопанство, налагането на грозни съветски порядки, убийствата на стотици“горяни“, несъгласни и разбунтували се срещу червения терор, многобройните лагери“ за превъзпитание“ в Белене, Скравена, Ловеч…Ами стотиците хиляди прекършени човешки съдби на близките на жертвите ?
Всъщност жестокостта, насилието, принудата и грабежите не съпровождат ли комунистическото ни минало по цялата му кървава траектория ?
Последствията от това минало ще се влачат още с десетилетия !
Това ли наричате „лошо” ?
За самия Марков определено е имало само „добро”, защото за един секретен сътрудник на Първо главно у-ние на Държавна сигурност какъвто е той, не е имало никакви кариерни и битови пречки. Затова тонът му още е господарски, още е менторски. Той като единствен просветлен исторически гуру, от висотата на своите исторически заключения, е решил, че може да си позволи да ни пробутва своя изкривен свят. Решил е , че може да си позволява да преминава с лекота онези граници, които хората наричат с простичката дума приличие. Решил е да прекрачва тези граници с лекота, заселил се сякаш завинаги по един господарски начин в неприличното и лъжата.
Справедливостта е целесъобразна хармония или съразмерност между събитията. А когато тези събития са пронизани от жестокости, издевателства и насилия, подобни сравнения звучат нелепо. Не, те звучат зловещо ! Имало „извращения и убийства”, но имало и НДК”… Към каква публика адресира Марков подобни заключения ? Към полуграмотния, безвъзвратно увреден, червен планктон, състоящ се от онези люде, които се изкачват на стада към Бузлуджа размахвайки руското знаме ? За тях ли ? Това са особен вид сомнамбули, които са в състояние да извършват действия, да се хранят, размножават и участват в разговори, но една част от мозъка им извечно спи , без дори да долавя същинската картина на нещата. Този тип комунистическа парасомния, често съпроводена с бълнувания и скърцане със зъби, от която страдат всички тези стотици хиляди носталгици е нелечима.
Тези хора вече никога не могат да бъдат събудени. Те ще си отидат в отвъдното спящи.
Само такива люде могат да бъдат публика на академик Георги Марков, на проф. Баева, на Пантев, на цялата кохорта червени историци, приели комунистическата евхаристия от червените си господари. Затова до края на живота си слугински ще им благодарят, ще им се чувстват длъжни, заради жалкото си привилигеровано минало. Ще им се отплащат, като правят подли внушения пред младите поколения . Ще продължат да рисуват едни измислени, изкривени исторически картини , с уродливи стилизации, с нескопосано, осакатено моделиране на събития, чрез хлъзгави метонимии. Чрез назоваване и тълкувания на събития с подмяна на имена и понятия, придавайки им измислени значения и съдържания.
Приличието и всичките, движещи се в орбитата му прояви, не могат да бъдат преподавани чрез методите на разсъдъка. Приличието произтича от хората, които действат при всякакви обстоятелства, според нормите на собственото си човешко достойнство. Приличието черпи своята сила от една интуиция за цивилизованост, извлечена от самия живот.
Прескочиш ли това приличие, прескочиш ли това човешко достойнство, вече не можем да говорим нито за историци, нито за академици, нито въобще за история.
Можем да говорим за нещо съвсем друго друго.

Провидението със своя божествен цикличен ред, надхвърля рамките на отделната човешка съдба, надхвърля рамките наПРОФИЛ историчното. Вероятно си има някаква своя реалност отвъд човешката. Историята е твърде меланхоличен процес. Човешкият живот поради своята ограниченост, попада в различните етапи на една нация , на един народ или на един етнос. Захвърлен е в случаен исторически момент от неговите падения, зрелост или възход. Понякога, в отреденият му във времето отрязък живот, на човек се налага да хвърля силите си в търсене на оцеляване , в други случаи за изграждане на кариера или пък постижения. И въпреки, че Бог му дава правото на избор и свободна воля, същият този човек трудно може да се изтръгне от всички обстоятелства, състояния и роли, предопределени му в една историческа и географска сцена, която той не е избирал.
В процеса на историята, на тази сцена се пораждат и развиват съвкупност от обстоятелства. Понякога бурни, понякога трагични или жестоки, друг път насочени към точка на зрелост, криза, или пък война с намеса отвън. Може би времето е разсъдъчна конструкция, целяща да обясни факта, че нещата се променят. И те това правят – променят се. Но изглежда нещата, които управляват Вселената не са създадени от преценките на разсъдъка. Бергсон пишеше, че разумът не е единствената инстанция в тълкуването на света. Разбира се, историята на всеки човешки живот и нация са уникални. Само, че не са ли уникални единствено и отново в рамките на провиденциалния исторически ред ? Ако въобще има такъв ред… Просто като парченце от определен цикъл от пъзела на някаква вечна история.
После човек напуска историческата сцена, която той не е избирал. Нашите бащи и дядовци не дочакаха рухването на комунизма. Ние няма да присъстваме в театъра на бъдещите исторически промени. Свети Яков казва: „вие не знаете що е животът ви, вие сте пара, която се явява и после изчезва”.
Какво ни остава, дали да не погледнем на света през духа на Омировия Епос, в който Симон Вейл очертава четири основни стълба : „никога не вярвай, че можеш да избягаш от съдбата, никога не се възхищавай на силата, не мрази враговете си, и не презирай нещастниците” ?

От новите учебници по история веднага става ясно, че комунистите нито за миг не са изгубвали импулса си за господство над другите. Червените професори все още стискат между зъбите си комунистическата нафора. Още от времето на тяхната партийнаПРОФИЛ евхаристия, благодарност и вярност към техните господари, постлали червен килим пред академичните им кариери. Казано накратко, разказът за периодът 1944-1989 г. си е една подла манипулация от която не става ясно , че комунистическата партия е престъпна по своя генезис, характер и действия. Не се говори за окупацията на Червената армия, за ужасяващият терор, за избитите около 30 000 души, за масовите гробове покрили цялата страна. Не се разказва за концлагерите, за обезглавяването на целия политически, културен и икономически елит на страната. За унищожаването на многовековни традиции, манталитет, работливост, предприемчивост на българското общество, създавайки по този начин пропаст между него и демократичната европейската цивилизация. Буквално заличени бяха типично български възрожденци и герои. За сметка на това покриха цялата българска земя с каменни, уродливи паметници на съветските окупатори. Циментови върколаци с ботуши, разни Альошовци с шмайзери и господарски погледи. Генетичната наглост на червените професори, използва като инструментариум старите шаблонни и скудоумни похвати на идеологическите си аргументи. Това според Алфред Уайтхед означава, че за част от хората истинността е значима и работи само доколкото допринася за интереса им. Паметта е ключ към осъществяване на древния стремеж към себепознание. Затова е разбираемо, че потомците на червената върхушка нямат интерес да пазят паметта за фактическите събития. Няма как да искат да обяснят причините, поради които нещата са станали такива каквито са. Нито ще искат да обяснят причините, поради които бащите им са станали, каквито са станали. В този процес миналото, спомените могат действително да бъдат, изопачавани, преработвани и променяни. Това е познато в психоанализата като “покривна (защитна) памет”, която те предпазва от истините, които могат да те хванат веднага за гушата.
Разбира се, никой не си и мисли, че стадата от червени фанатици, събиращи се на Бузлуджа са хора привързани към някаква кауза, свързана с прогреса и човеколюбието. Нищо подобно. Целият този Джурасик парк е задвижен от една невероятна омраза, една зловеща позиция на отбрана в защита на едно минало, което им е позволявало да прикриват собствената си интелектуална нищета, бездарност и некадърност да се впишат в един свят на свободна конкуренция. Тези стада все още дърпат страната назад към блатото.
За съжаление тази зловеща позиция за отбрана и защита на едно престъпно минало, няма да бъде отстъпена и от червените професори, които пишат учебниците. За тях това означава да се измъкнат от парализата на фалшивия контекст на преподаваните от тях убеждения върху който са изграждали кариерата си. Това означава да предефинират собствената си идентичност, а това е травматичен процес. Да изоставиш старата маска с която си градил кариера, означава да изоставиш самия себе си, да се отдалечиш от самия себе си и от собствените си демони. Не временно, а завинаги. Това няма как да се случи.
Остава ни да се надяваме, че друго поколение историци ще пишат учебниците, защото без да познава обективния свят на миналото си, една нация няма Бог знае какво бъдеще.

ЕДНА ИСТОРИЯ

УЧИЛИЩНИЯТ ДИРЕКТОР праща да извикат учителя и го обвинява, че е блудствал с един от своите ученици. Не знаел какво да каже, но преместването му в друго село било неизбежно. Вероятно обаче ще трябва да се откаже дори от професията си на учител. Във всеки случай той трябвало да докладва на областния училищен директор и цялата работа щяла да има още по-лоши последствия от току-що посочените. Учителят не се оправдава никак, той заявява само, че не е блудствал с ученика, че и на ум не би му дошло такова действие, каквото директорът не пропуска да опише подробно. Чети повече