Изглежда истинската обективна реалност, доколкото можем да говорим за нея, няма фиксиран образ, фигура или дори контури. Дори да премахнем натрупаните човешки вярвания, заедно са нашите лични, пак няма да можем да се измъкнем от загадката.Морето Напротив – тя става още по-непреодолима. Вярванията ни създават това илюзорно удобство, колкото да си откъснем парче от загадъчното, да си изградим собствен свят. В крайна сметка как ще се освободим от тиранията на страха, роден от чувството за абсурдност на света.
Все пак разумният открива отношенията и връзките между нещата, за да си изгради полезните инструменти с които да задоволи собствените си потребности. Но непредсказуемата реалност винаги може да разбърка картите , да ни превърне в жертви на самите себе си. Разумът понякога се обръща срещу самия себе си. Тогава започва едно съмнение в собствената ни идентичност , в духовната ни същност, които остро се разминават с предопределената ни съдба и въобще с начинът по който протича животът ни.
Кухотата и безсмислеността на делника, това дълбоко скрито усещане за чезнене на индивидуалността, ражда нови илюзии и лични митове. Чрез тях се хващаме като за сламка, за да докажем, че все още не сме изпаднали от живота, че сме преодолели ирационалните си страхове и осмисляме дните си. Драскаме по социалните мрежи, публикуваме снимки на деца и внуци – един твърде хитроумен начин да се качим на гърба на бъдещето, на потомствата, сякаш, доказвайки, че собствения ни живот не е без основи, без корени, без дълбоки тайни съдържания. Това носи усещане за смисъл. Помага да очертаеш собствената си идентификация, под чиято дреха се крие едно уязвимо същество, безсилно да приеме онова разпадане и чезнене на Аза в нищото. Единствено илюзиите правят живота по-поносим.
Истините и идеалите за които често говорим, в повечето случаи са поставени на пиедестала на едно преувеличение. Достатъчно е да разкажем за детството си, или романът на своя живот и вече сме в клопката на преувеличението. Всеки разказ е някаква фасада, всяко мнение е скривалище, всяка дума може да бъде маска. Затова не обичам да чета автобиографии. Всичко описано в тях преминава през едни сложни психологически филтри, оставяйки скрити онези сенчести пространства, в които разпиляното Аз търси някаква легитимност. Когато кулисите на нашите собствени илюзии започват да се разпадат, всичко онова, което ни се е струвало уникално, тайнствено, загадъчно и неповторимо, започва да става закономерно, повтарящо се, за малко да кажа банално…
Тогава започваме да си изграждаме нови илюзии, нови надежди и очаквания, с усещането, че сме достигали едно по-високо ниво на осъзнаване. Илюзията е сводница, която никога не ни оставя с празни ръце.
Скоро попаднах на книга на един европеец живял в тибетските манастири. Той описва една друга страна на живота на монасите и техните взаимоотношения. Картината не е много вдъхновяваща. Трябва да си призная – винаги ме е било страх от прекомерно невинните.
Отшелникът се изплъзва от блатото на реалността, от бруталността на делника, но не може да се изплъзне от самия себе си. Медитацията е бягство от мислите, прекъсване на електрическата верига на коментара ни за света. Извън контекста на всичко научено, на всичко което мърда. Издърпваш щепсела на мислите от контакта, изгубваш връзките си със света. Обезчувствяване. Отдалечаване не от реалността, а от цялата ни представа за нея.
Европеецът живял сред тибетските монаси бил много разочарован. Забелязал, че лицемерието, егоизмът, дори някакви странни форми на кариеризъм съвсем не се рядкост дори в манастирите. Тези хора са избягали от света, но не и от себе си.
Неудовлетвореността и въобще разочарованието от света и нещата ни съпровождат през целия ни живот. Просто не е по силите ни да запълним пропастта между реалността и представите ни за нея. В същото време представите ни за самите себе, заедно с очакванията ни, постоянно се сблъскват като билярдни топки с променящото се съществуване . Изглежда всички очаквания, всички илюзии/а човек не може съвсем без илюзии/, трябва да бъдат завързани, или водени на къс повод. Защото загубят ли връзка с действителността те се обръщат срещу нас.
По този повод се сещам за една история. В нея се разказва за един господин , който се молел на Бог и докато се молел , камилата му хукнала нанякъде. Тогава той започнал да се жалва на Бог за камилата. : „ Господи , докато аз отправях молитвите си към теб, камилата ми избяга. „ А Бог му отвърнал : „ Ами първо вържи камилата си и тогава се моли ! Всичко ли искаше аз да свърша. „ С други думи, надявайте се, мечтайте, но не късайте и за миг връзката си с действителността, защото разочарованията само това чакат…
.

Изглежда човек не може да живее без илюзии. Те са патериците с които крачи през света. Без тях би паднал в праха, от който е част, без сили да противостои на бездната на нищото. Опитайте се да отнемете дори едната патерица на илюзиитеПРОФИЛ му, и ще видите една огромна пустота, страх и самота в очите му, които винаги е носил тайно в глъбините си. Но дори и да му отнемете и двете патериците, той ще измъкне от ръкава си друга тояжка с илюзии, дори и само за да направи последните няколко крачки . Малцина са тези, които без да се подпират, сами на собствените си крака, достигат до бездната. Защото може да се спасиш от илюзиите, но не и от страданията. Ницше казва : „Истината е страшна, но ние притежаваме изкуството, за да не загинем от нея”. Илюзиите са едно такова върховно изкуство. Но те не са просто една нереалистична представа за света, субективно преувеличаване или смаляване на някакви ценности. Не. Те заедно с деятелността определят живота така, както гравитацията определя падането. Всъщност разсъдъкът си изгражда цял инвентар от представи, развива понятия, които да изпълват със смисъл всичко, което правим. Символите на езика също дълбоко погребват истината под много пластове представи. Понякога когато наличните илюзии не са достатъчни, човек се бори за да се сдобие с нови такива , според него, на по-високо ниво. Това е нещо като надграждане на илюзиите. Самата деятелност много ни помага, защото е едно бягство от онези въпроси, намиращи се в дълбините на финия ни живот, все въпроси на които не искаме да чуем отговора…
Съвсем естествено, когато е млад човек да е обрасъл с илюзии. С напредването на годините, те стават все по-малко и все по-малко. Всъщност става така, че макар и да са по-малко, той започва да използва нови, отговарящи на възрастта му илюзии , за да се отърве от старите…
По астрономическата скала живеем колкото пеперудата еднодневка. От стария гъсталак с илюзии е останала само една тояжка. Но и тя е достатъчно да направим с нея последните няколко крачки към бездната.