Истините и идеалите за които често говорим, в повечето случаи са поставени на пиедестала на едно преувеличение. Така повече се забелязват, пък и ние се чувстваме по-добре. Достатъчно е да разкажем за детството си, или романът на свояПРОФИЛ живот, и вече сме в клопката на преувеличението. Затова не обичам да чета автобиографии. Всичко описано в тях, преминава през едни сложни психологически филтри, оставяйки скрити, онези сенчести пространства, в които разпиляното Аз, търси отговорите на своята легитимност и утвърждаване. Всъщност, истината е неизразима, съществува някак отвъд имената, думите, формите, отвъд всички словесни и емоционални протуберанси. В цялата тази неизразимост, царува всемирно изобилие от добро и зло, от красота, грях, добродетел, болка и удоволствие . Едни хора обявяват част от тези неща за грешни, други за правилни. Трети се опитват да направят света по добър, без самите те да са успели да станат такива. Но добродетелта обуздава себичното его, създава му усещане за нещо като прелюдия към кулминацията на прозрението. Когато почтеността, или идеалите ни са подложени на съмнение, някой люде са способни дори като Йов, да надхвърлят измеренията на човешкото. Но все същата, онази мистична неизразимост на съществуването остава непокътната, независимо от всичките ни човешки проявления, постижения, илюзии и надежди. А когато декорите на нашите собствени митологии започват постепенно да се разпадат, всичко онова, което ни се е струвало уникално, тайнствено, загадъчно и неповторимо, започва да става закономерно, повтарящо се, за малко да кажа банално…
Тогава, дори разочарованието започва да ни помага да си изграждаме нови илюзии, нови надежди и очаквания, с усещането, че сме достигнали едно по-високо ниво на осъзнаване, сякаш вече сме се докоснали до безумното и плашещо чудо на собственото си съществуване. Но и това е временно. Илюзията е сводница, почти никога не ни оставя с празни ръце, а когато и тя ни изостави, там всъщност някъде ни чака и смъртта.

Как осмисляме живота си ? Това което правим ли ни определя ? Ако тръгнем с лодка през океана от философски системи ще претърпим корабокрушение. В най-добрия случай ще бъдем изхвърлени на острова наПетьо скептицизма. Там можем да зъзнем докато склопим очи.
Всъщност има ли абсолютно верен и валиден възглед по темата ? Или съществува цял един космос от субективни възприятия и оценки, една от друга по-различни, или пък взаимно опровергаващи се. Унамуно смята , че този скептицизъм бил върховна победа на мислещия ум. Що пък за победа е това ? Значи ако тръгнем да изкачваме с думи мисловния Еверест, най-много можем да забием на върха знамето на скептицизма. Толкова . Нищо повече от това .
Благодаря !
Но ние не можем всеки ден да живеем, изкачвайки се на тези височини. Там и кислородът е по-малко, пък и трябва да свършим някои неща от ежедневието в равнината.
Всъщност не можем да избягаме изцяло от ситуацията. Не можем да се оттеглим в лишени от реалност пространства. Човек не може да живее постоянно сред книги, в манастир, или да се засели в построените от него метафори, обрасли с претенции. Рано или късно желязната действителност ще се изправи пред погледа му, ще го завари напълно оголен, ще го окастри и ще го направи напълно безпомощен. Изглежда, си създаваме свои фигури на съзнанието, форми на живот, които да изглеждат смислени. Там някъде се спотайват скритите корени на илюзиите. В един момент се оказват дори по-силни от нас. После постоянно се борим с тях. Наричаме това ежедневие. На другия бряг е мистерията на живота. Да погледнеш към мистерията, значи да признаеш, че си надмогнат от живота. Че повече не го разбираш. Тези, които се казват, че са го надмогнали и че го разбират , никога не могат да надскочат баналното. Нашите оценки за света са по-скоро симптоми на осъзнати, или пък неосъзнати страхове, на завоалирани и хаотични нагони, на скрити интереси.
Ежедневието не може да се прескочи. И мистерията на съществуванието не може да се прескочи. Никой не може да излезе извън пределите на времето си, иначе би паднал в празното. Но нали точно тук влизаме в допир с невероятния, осезаем и неоткрит свят, който за всеки човек е илюзорно близък и уж познат като собствената му ръка и удара на сърцето му. Ала се оказва, че е по-недоловим и от най-далечната планета. Не е ли ежедневието онази високочувствителна плака, където цялата картина на този тревожен свят отпечатва цветовете и тоновете на живота, правейки загадката едновременно красива, непоносима и мистериозна.
Безсмислено е да се твърди, че морето е създадено, за да могат по него да се носят кораби! Глупост е , че отделният човек ще направи огромен пробив в света, и неговата загадка . Че ще разбере и опакова тайната, ще остане завинаги във вечността. Ние сме песъчинки сред огромните и подвижни пясъци на мистерията. Чувстваме се застрашени от две сили, от една страна алчната паст на безмерното, всепоглъщащо време, от друга – житейските факти, предизвикващи често отчаяние в нас. Човек се чувства като същество, висящо над бездна. Той изпитва едновременно страх от делника и страх от вечността. Светът е по-силен от нас. На тази сила нямаме какво да противопоставим. Не можем да го променим. Не знам доколко може да променим и себе си. Може би затова Шопенхауер казва : Искате да се утешите ? Не си правете труда! Каквото и да и да сторите, накрая винаги ще има сълзи. Свиквайте – такова е човешкото състояние.
Външно-условният, изпълнен с лъжи неистински живот на човека не предизвиква в мен интерес. Затова никога не гледам на генерала като на генерал и на министъра като на министър, защото длъжностите и йерархиите са само роли от блудкавия театър на делника. Зад генералската униформа се крие едно уязвимо човешко същество, способно да издаде и най-болезнения детински вик пред лицето на смъртта. Същество, което не може да намери утеха за смъртта и не е намерило отговора на причината да се живее.
Непознаваемият, несправедлив и несъвършен свят си е тук. Той винаги си е бил такъв. Защото същият несъвършен човек също винаги си е бил такъв. Исус е казал, че трябва да променим себе си. На практика ние се скъсваме от напъни да променяме другите. Претенциозно звучат думи от рода на „дълг”, „посветих” и т.н., т.н. Всички сме чували изрази от типа „посветих живота си на железниците”. Сякаш ако го е нямало този човек всички влакове по света ще спрат. Песъчинката не може да се посвети на океана, тъй като той не се интересува от нея, и ще продължи да си съществува, независимо от напъните и да му се „посвети”…
В крайна сметка стремежът на песъчинката да се посвети на океана, или пък да търси лично осъществяване на фона му, винаги ще изглежда абсурдно.
Значи какво бе казал Мигел де Унамуно – скептицизъм бил върховна победа на мислещия ум.
Че то какво друго ни остава !
Освен едно – да се отнесем скептично и към неговите думи.

ЗА ВЛАКОВЕТЕ

Скоро прочетох един анекдот. Някакъв пътник се движел от вагон във вагон във влака и така, докато изгубил купето си. Срещнал кондуктора и го помолил да му помогне да го намери. „В кой вагон беше купето ви” – попитал той. „Не се сещам – отговорил пътникът. – Спомням се само, че през прозореца се виждаше една брезова горичка… ”
Този анекдот е една страхотна метафора на самия живот. Защото наистина, той – животът, не е нещо застинало, неподвижно, нещо, което си стои там, за да ни бъде лесно да проникнем в картината му… Чети повече