Ръцете

Замяната на реалното с неговите наподобяващи знаци , много тънко подрива смисъла, заблуждава големи маси хора, които не долавят, че зад привидните борби за ценности, се крият вълчи, политически апетити. Въвличат хората в една политическаПРОФИЛ драматургия, която не е тяхна, маскират несъщественото в съществено, и докато хората се усетят, политиците утоляват апетитите си за власт. В този тридесетгодишен, спазматичен сюжет на прехода, много надежди бяха погребани, много съдби прекършени и много активи бяха ограбени. Червените фамилии, притежаващи инструментите на властта, заграбиха активи на банки, предприятия и задгранични дружества. Хората живяха залутани и объркани под натиска на необходимостта, унизени като жертви на необходимостта. Много от тях бяха чисти и трудолюбиви хора, вадещи си хляба с труд и постоянство. Тъжното е, че по време на прехода бяха във възраст, когато не можеха вече да поемат рисковете на предприемачеството, нямаха нито опита, нито познанието да го сторят. А тези неща не се учат и усвоят от днес за утре. Всъщност голямата болка и срив на тези хора, идваше от онази душевна настройка, която Сократ нарича „тимос”, и която се обяснява с нуждата на човека да бъде зачитан от другите хора. Всеки човек изпитва силно желание да бъде оценяван не само като човешко същество, но и да бъдат оценени резултатите от неговата дейност. Все едно дали преподават в Харвард, дали си вадят хляба като правят камини, аквариуми или ремонтират покриви. Този тип хора не се интересуваха от артикулирани идеологии, нито от доктрини. Те се опираха единствено на ръцете си. не членуваха в партии и организации, не ходеха по манифестации, не ползваха привилегии или облаги. Това бяха единствените здрави, български прешлени, в общо взето превития гръбнак на масата подлизурковци, готови да лъскат обувките на червените величия. Те изграждаха живота си със собствените си ръце, въпреки блатната система на комунизма . В един свободен свят, тези люде щяха да бъдат оценени, добре заплатени, заможни и успешни, заради трудолюбието, опита, майсторлъка и оригиналните си идеи. За мен именно тези хора са едни от жертвите на прехода. Те не бяха революционери, но бяха чисти и работливи хора. Живееха с думите на Апостол Павел , който казва в „Деяния на Апостолите” : „ За моите нужди и за нуждите на ония, които бяха с мене, ми послужиха единствено тия мои две ръце.”

Забелязал съм, а сигурно и вие, че има хора, които хвърлят толкова много енергия да се бунтуват срещу постоянните си разочарования, че не успяват през живота си да свършат почти нищо. Те многоПетьо често, понякога дори свенливо, крият самонадеяните си претенции, че трябва непременно да бъдат харесвани, обичани и почитани. И ако това навсякъде и с всички не се получава, започват да си внушават, че светът е против тях, че ги мразят или, че всички водят някакви невидими битки с тях. На практика никой не ги мрази, защото обратното на любовта е безразличието, а хората са твърде много заети и то предимно със себе си. Омразата е плебейско чувство. Слугинско чувство.
Мартин Бубер изгражда своята философия върху разграничението между отношенията : Аз – Ти и Аз – То. Първото е отношението между две личности, а второто е отношението на личността към всичко останало , което я заобикаля. Ако отношението към всичко което те заобикаля вече не съвпада с отношението на другата личност към заобикалящия ни свят , то няма нищо по – естествено от това тези отношения да се разпаднат във времето. В това няма нищо неестествено. В същото време няма нищо общо с каквато и да е омраза, воина или желания за унижения или отмъщения. Подобни чувства биха означавали твърде ниска топка, твърде елементарна оптика, тя може да бъде само в полезрението на хора от други съсловия, на хора с друг културен код.
Дълбочината на проблема идва от все по-голямата нужда от осмисляне и преосмисляне на общуването във всички житейски сфери – културни, духовни, социални. Съвсем естествено е стари детски, ученически и други приятелства, състуденти, интимни приятелства и всякакви близости с времето, да са се отдалечили в различни галактики, тъй като житейските гравитациони сили са направили така, че светоусещането, самоизграждането на различните хора просто са тръгнали в различни орбити. В тези нови орбити те се срещат други хора с които диалога Аз-Ти, и Аз – То, в голяма степен съвпада и това са естествени процеси. В крайна сметка истината за нас самите и за другите е във висша степен динамична, тя не се предлага никому в завършен вид като хляба.
Не искам да съдя никого за нищо, но натрапчиво да смятаме, че всички постоянно трябва да ни оказват специално внимание е вид незрялост.
Друга форма на незрялост е да съдиш другите, стъпвайки в основата на илюзорната представа, че си на върха на моралната пирамида и Божият храм е в твоя дом.
Вероятно зрелостта идва, когато не изпитваш потребност да се харесаш на когото и да е, когато не се чувстваш жертва на никого, когато прозреш собствените си грешки и напуснеш собствените си митове.
Може би тогава става ясно, че не си бил жертва в сферата на отношенията си, на когото и да е.
Освен на самия себе си…