Оплакване и негодувание

Оплакването е една от любимите стратегии на егото, за да подсили себе си. Всяко оплакване е една малка история, която умът ви е създал и в която напълно вярвате. Независимо от това оплаквате ли се на глас или само в мисълта си, положението е едно и също. Някои его, които вероятно няма с какво друго да се отъждествят, оцеляват благодарение на отъждествяването си с оплакването. Когато сте в хватката на такова его, да не се оплаквате, най-вече от други хора, става навик, и, разбира се, е несъзнателно, което означава, че не знаете какво правите. Лепването на негативни умствени етикети на хората, било то в лицето им или — както е в по-честия случай — когато говорите за тях на други, или просто когато си мислите за тях, често съставлява важна част от този модел. Даването на прякори е най-грубата форма на това етикетиране и на потребността на егото да бъде право и да се наложи над другите: „Нещастник“, „Копеле“; „Кучка“ — все определени категоризации, с които не можеш да спориш. На следващото ниво надолу по скалата на несъзнателното са крясъците и писъците и немного по-надолу — физическото насилие.
Негодуванието е емоция, която съпровожда оплакването и умственото етикетиране на хората и влива още повече енергия в егото. Негодуванието означава да изпитвате горчивина, възмущение, да се чувствате огорчени или обидени. Вие негодувате срещу алчността на другите, срещу тяхната нечестност, срещу липсата им на почтеност, срещу това, което те правят, което са правели в миналото, което е трябвало или не е трябвало да направят. Егото обожава такива неща. Вместо да не обръщате внимание на несъзнателното у другите, вие го превръщате в своя собствена идентичност. Кой прави това? Несъзнателното у самите вас, вашето его. Понякога „грешката“, която виждате у друг човек, дори липсва. И ето една изцяло неправилна представа, една проекция на ума, обусловен да вижда врагове, да прави себе си безгрешен или по-висш. Понякога грешката си е там, но като се съсредоточавате върху нея, това довежда до изключването на всичко друго, до усилването на аза във вас.
Нереагирането на егото на другите е един от най-ефективните начини не само да превъзмогнете собственото си его, но и да разрушите колективното човешко его. Можете да постигнете това състояние на нереагиране само ако осъзнаете, че нечие поведение произтича от егото, че е израз на колективното човешко нарушено функциониране. Когато осъзнаете, че то не е лично, вече не сте принудени да реагирате, както ако беше лично. Като не реагирате на егото, ще бъдете способни — поне в повечето случаи — да извадите на бял свят нормалността у другите хора, която представлява необусловеното съзнание, в контраст на обусловеното. Понякога се налага да предприемате практически мерки да защитите себе си от дълбоко несъзнателни хора. Но като се защитавате, не е нужно да ги превръщате в свои врагове. И все пак най-голямата ви защита е да сте осъзнаващи. Хората стават ваши врагове, когато вие персонализирате несъзнателното, т.е. егото. Нереагирането не е слабост, а сила. Можем да наречем нереагирането и „опрощаване“. Да простиш означава да не обърнеш внимание, или по-скоро да насочиш вниманието към нещо друго. Можете да насочите вниманието не към егото, а към нормалността, която е същността на всяко човешко същество.
Егото обожава да се оплаква и да изпитва негодувание не само по отношение на хора, но и на ситуации. Това, което можете да направите с един човек, можете да направите и с една ситуация, а именно, да я превърнете във враг. Заключението винаги е едно и също: това не би трябвало да се случва; аз не искам да съм в това положение; аз не искам да правя точно това; към мен се отнасят несправедливо. Най-големият враг на егото при всички тези и множество аналогични случаи е, разбира се, настоящият момент, иначе казано, самият живот.
Оплакването не бива да се смесва с изтъкването пред някого на негова грешка или недостатък, който може да бъде поправен. А въздържането от оплакване не означава непременно да се примиряваш с лошо качество или лошо поведение. Да кажете на келнера, че супата ви е студена и трябва да бъде стоплена — стига да се придържате към фактите, които винаги са неутрални — не включва никакво его. „Как смеете да ми сервирате студена супа…“ — е, в тези думи вече има его, това е оплакване. Защото на „ми“ му харесва да се чувства лично обидено от студената супа и ще раздуха максимално нещата, „ми“ се радва да изкара някого виновен. Оплакванията, на които се противопоставяме, са в услуга на егото, те не допринасят за някаква промяна на нещата. Понякога е очевидно, че егото всъщност не желае никаква промяна — за да може да продължи да се оплаква.
Вижте дали може да уловите, те да забележите, гласа в главата ви, може би в самия момент, в който той се оплаква, и го осъзнайте като това, което е: гласът на егото, един обусловен модел, една мисъл. И тогава винаги, когато забелязвате този глас, ще съзнавате, че вие не сте той, а сте този, който го осъзнава. Всъщност вие сте осъзнатостта, която осъзнава гласа. На заден план е съзнаването. На преден план е гласът, мислещият. Като видите, че задният план е основа на предния, ще се освободите от егото, от ненаблюдавания ум. В момента, в който осъзнаете егото във вас, то вече престава да бъде его и се превръща в един остарял, обусловен умствен модел. Егото означава неосъзнаване. Осъзнатостта и егото не могат да съществуват съвместно. Старият умствен модел или навик могат да оцелеят и да се появяват от време на време, тъй като притежават инерцията, зададена им от хиляди години колективна човешка несъзнателност, но всеки път, когато бъдат осъзнати, силата им намалява.

Щастието като роля и истинското щастие

„Как си?“ „Страхотно. От добре по-добре.“ Вярно ли е това или не?
В повечето случаи щастието е роля, която хората играят, и зад фасадата на усмихнатото лице се крие немалко болка. Депресиите, сривовете и свръхреакциите са често явление, когато изпитваното нещастие се скрива зад усмивка и зад бляскави бели зъби — налице е отричане, понякога непризнаване дори пред самия себе си, че изпитваш голямо, голямо нещастие.
„Страхотно“ е една роля, която егото играе в Съединените щати много по-често, отколкото в други страни, където да изпитваш нещастие и да изглеждаш като човек, който е нещастен, е почти норма и затова по-приемливо в социален план. Вероятно става дума за преувеличение, но ми казаха, че в столицата на една северноевропейска страна може да ви арестуват за пиянство, ако се усмихвате на непознати по улиците.
Ако изпитвате нещастие, ще трябва най-напред да признаете, че е така. Не казвайте обаче: „Аз съм нещастен“. Защото нещастието ви няма нищо общо с това, което сте. Казвате: „Има нещастие у мен“. И след това изследвате. Възможно е то да се дължи на конкретната ситуация, в която се намирате. Възможно е да е нужно да действате, за да промените ситуацията или да излезете от нея. Но ако не може да направите нищо, погледнете ситуацията лице в лице и кажете: „Е, добре, точно сега нещата стоят по този начин. Мога или да ги приема, или да изпълня себе си с нещастие“. Изначалната причина на нещастието никога не е една или друга ситуация, а вашите мисли за съответната ситуация. Осъзнайте какви мисли мислите. Отделете ги от ситуацията — винаги е неутрална, винаги е такава, каквато е. Ето ви ситуацията или факта, ето ви и мислите ви за нея. Вместо да си създавате истории, останете при фактите. Така например, „фалирах“ е история. Тя ви ограничава и пречи да предприемете ефективни действия. „В банковата ми сметка са останали само 50 цента“ е факт. Изправянето лице в лице с фактите винаги дава сила. Осъзнайте, че това, което мислите, до голяма степен създава емоциите, които изпитвате. Съзрете връзката между мисленето и емоциите. Вместо да бъдете мислите и емоциите си, бъдете осъзнатостта зад тях.
Не се стремете към щастие. Ако го търсите, няма да го намерите — стремежът е антитеза на щастието. Щастието винаги е нещо изплъзващо се, докато свободата от нещастието винаги е постижима и то постижима сега, в този момент — в момента, в който престанете да си създавате истории за вашето нещастие. Нещастието срива естественото състояние на благополучие и вътрешен покой, източник на истинското щастие.

Егото се нуждае от превъзходство

Съществуват множество фини, но лесно забележими форми на егото, които може да наблюдавате у други хора и — което е по-важно — у себе си. Запомнете: в момента, в който осъзнаете егото във вас, възникващото осъзнаване е именно това, което сте отвъд егото, по-дълбокия ви аз. Осъзнаването на погрешното (т.е. недействителното — бел.прев.) е началото на възникването на действителното.
Например, каните се да съобщите на някого нещо, което се е случило. „Познай какво? Не знаеш ли още? Слушай да ти кажа.“ Ако сте достатъчно осъзнати, достатъчно присъстващи, може би ще съзрете как във вас възниква моментно чувство на задоволство преди да съобщите новината, дори ако тя е лоша. Това се дължи на факта, че за един кратък момент според вашето его е настъпило неравновесие между вас и другия — неравновесие във ваша полза. През този кратък момент вие знаете повече от другия. Задоволството, което изпитвате, е задоволство на егото, то произтича от усещането за по-силното ви его (с оглед на притежаваното от него, но непритежавано от другия знание) в сравнение с егото на другия. Дори ако другият е президентът или папата, пак ще се чувствате по-висши в този момент само защото знаете повече. Много хора са пристрастени към клюкарстването именно поради тази причина. Наред с това, клюкарстването често съдържа в себе си и елемент на злостно критикарство и осъждане на другите, така че то усилва егото чрез предполаганото, но въображаемо ваше морално превъзходство, което се появява винаги като усещане, когато изказвате негативна преценка за някого.
Ако някой притежава повече, знае повече или може да направи повече от мен, моето его се чувства застрашено, понеже усещането за „по-малко“ намалява въобразеното му виждане за позицията му спрямо другите. Възможно е да се опита да възстанови важността си, като по един или друг начин разкритикува или омаловажи ценността на притежанията на други хора, на техните знания и способности. Но е възможно също така егото да промени стратегията си и вместо да се съревновава с другия, да усили себе си, като се сближи с него, ако той или тя са важни хора в очите на останалите.

Илюзията на притежаването

Да „притежавам“ нещо — какво всъщност означава това? Какво означава да направя нещо „мое“? Ако застанете на някоя улица в Ню Йорк, посочите един огромен небостъргач и кажете: „Тази сграда е моя. Аз я притежавам“, вие сте или изключително богат, или самозаблуден, или лъжец. Във всеки случай разказвате история, в която мисловната форма „аз“ и мисловната форма „сграда“ са се слели. Това е начинът, по който умственото понятие за притежаване работи. Ако всички се съгласят с вашата история, ще бъде подписан документ, удостоверяващ съгласието им. Вие сте богат. Ако никой не се съгласи с историята ви, ще ви пратят на психиатър. Вие сте изпаднали в заблуда или пък сте импулсивен лъжец.
Важно е да се осъзнае, че тази история и мисловните форми, които я съставляват, независимо дали хората ги приемат или не, изобщо не са свързани с това кой сте вие. Дори ако хората се съгласят с нея, тя в крайна сметка е само една фикция. Много индивиди не го осъзнават до последния момент от живота си и едва на смъртното им ложе всичко външно отпада и се оказва, че нищо никога не е било свързано с това, което те са. Лице в лице със смъртта понятието за притежание се разкрива като абсолютно безсмислено. В последния момент от своя живот мнозина осъзнават, че докато са търсели и търсели през целия си живот по-пълно усещане за своя аз, през цялото време търсеното е било в тях, било е тяхното Битие, но до голяма степен забулено от отъждествянето им с неща, което в крайна сметка означава отъждествяване им с ума.
„Блажени бедните духом — казва Иисус, защото тяхно е царството небесно“[2].
Какво означава „бедните духом“? Това са хората, които не са натоварени с вътрешен багаж, с отъждествявания (идентификации). Те не се отъждествяват с неща, нито с някакви умствени понятия, които съдържат усещането за аз. А какво означава „царството небесно“? Простичката, но дълбока радост от Битието, която изпитвате, когато се освободите от отъждествяванията и станете „бедни духом“.
Поради тази причина отричането от всички притежания е древна духовна практика както на Изток, така и на Запад. Отказът от притежаване обаче не ви освобождава автоматично от егото. Напротив, егото ще се постарае да си осигури оцеляването, като открие нещо друго, с което да се отъждестви, например, с умствения образ, че вие сте като някой, който е надмогнал целия интерес към материални притежания, и затова е по-висш, по-духовен от другите. Има хора, които са отхвърлили всички притежания, но егото им е по-голямо от това на някой милионер. Ако се освободите от един вид отъждествяваме, егото веднага ще си намери друг. В крайна сметка за него няма значение с какво се идентифицира, стига да има идентичност. Противопоставянето на консуматорския стремеж и частното притежаване са други мисловни форми, други умствени положения, които спокойно могат да заемат мястото на отъждествяването е притежанията. Чрез тях можете да изкарате себе си прави, а другите — грешни. Както ще видим по-късно, да изкарваш себе си прав, а другите — че грешат, е един от главните его модели на ума, една от главните форми на несъзнателното С други думи, съдържанието на егото може да се променя, но не и умствената структура, която го оживотворява и поддържа.
Една от преструвките на несъзнателното е, че при отъждествяването с материален предмет посредством фикцията притежаване, външната солидност и трайност на този предмет ще придадат на усещането за аза по-голяма солидност и трайност. Това е приложимо най-вече към сгради и дори още повече — към земята, тъй като тя е единственото нещо, което не може да бъде унищожено, разрушено и същевременно подлежи на притежаване. Абсурдността да се притежават неща е най-очевидна в случая със земята. Когато белите се заселват в Северна Америка, коренните жители изобщо не са в състояние да разберат тяхното понятие за притежаване на земя. И затова загубват земята си, когато европейците ги карат да подпишат късчета хартия, също толкова неразбираеми като понятие за тях. Местните жители смятали, че принадлежат на земята, а не че земята им принадлежи.
Егото е склонно да приравнява имането с Битието: аз имам, следователно аз съм. И колкото повече имам, толкова повече съм. Егото живее чрез сравненията. Това, как другите гледат на теб, се превръща в как ти гледаш на себе си. Ако всеки живее в свое собствено имение и всеки е богат, имението и богатството ви вече няма да бъдат в състояние да увеличават усещането ви за аз. В такъв случай можете да се оттеглите в простичка колиба, да се откажете от богатството си и да възстановите идентичността си, като започнете да гледате на себе си, и другите да гледат на вас, като на по-духовни от тях. Това, как гледат на вас другите, се превръща в огледало, което ви казва какви сте и кои сте. Усещането на егото за вашата ценност в повечето случаи е свързано с ценността, която имате в очите на другите. Нуждаете се от другите, за да ви дадат усещане за аза ви, и ако живеете в култура, която до голяма степен приравнява вашата ценност с това, колко и какво притежавате, ако не можете да прозрете отвъд тази колективна заблуда, ще бъдете осъдени да преследвате неща през целия си живот, водени от напразната надежда да откриете в тях ценността и целостта на усещането ви за аз.
Как да се освободите от привързаността към нещата? Не се и опитвайте. Не е възможно. Привързаността към нещата сама изчезва, когато престанете да откривате себе си в тях. Междувременно просто съзнавайте, че сте привързани към неща. Понякога е възможно да не знаете, че сте привързани, т.е. отъждествени с нещо, докато не го загубите или не изпитате страх, че ще го загубите. И ако при това положение се разстроите, разтревожите и т.н., значи сте привързани към съответното нещо. Ако осъзнавате, че сте отъждествени с нещо, отъждествяването престава да бъде пълно, цялостно. „Аз съм осъзнатостта, която осъзнава, че е налице привързаност“. Това е началото на преобразуването на съзнанието.