Корабът „Пекод“

Двама души стоят до едно дърво и чакат някой си Годо, а той никога не идва и не се знае дали въобще съществува. „Винаги намираме нещо, за да си даваме вид, че съществуваме“ – казва единият човек.
Някои не се задоволяват с действителността, не виждат смисъл да стоят под дървото и тръгват да си създават свояПРОФИЛ действителност. Други пък решават да изграждат действителност за всички. Измислят идеали, извънвременни , универсални, за всякакви случаи и за всяко време. Казват, че си поставят високи морални цели. Заради тях избиват милиони люде, но те не спират да повтарят, че целите им били висша версия на човешкото. Всъщност, никога не са давали и пет пари, нито за сложността на човешката природа, нито за отделната човешка съдба. Ако се опитате да погледнете идеала през оптиката на действителността, съществува вероятност въобще да не го видите. Лидерите на идеалистите само сочат съвършенството, дават посоката, правят изявленията, пишат книгите по темата. Друг брои труповете, най-вече историците. Книгите за смисъла на живота, за равенство и справедливо общество, са колкото небесните тела в галактиката ни. Действителността е нещо друго. Тя не се интересува от идеологически и морални рецептурници. Действителността е това , което е, и не е това , което не е. Земното притегляне е действителност. После се появиха и едни други умни люде, които със самодоволен песимизъм и натруфени фрази, започнаха да пишат и говорят, че старите идеали вече не вършели работа. Имало вече нова „постмодерна ситуация”, която променила обществения пейзаж. Само, че зад новите постмодерни скептици, колкото и да се крият, отново се показаха лицата на старите идеалисти. Те решиха, че в напредналите демокрации, трябва да се въведе нов мултикултурен, глобален човешки модел. Той насърчавал общия морален напредък. Вече сме свидетели как този утопичен модел, се сгромолясва със страшна сила. Заклани и застреляни хора лежат по павираните улици на Стара Европа. Други вече се страхуват да отбелязват християнските си празници. Абстрактните, политически и социални рецептурници, с претенции за морална всеобхватност на стремежа за справедливост на съвременните идеалисти, вече ни водят към пропастта.
Има и един трети вид, само че самотни борци против злото. Те наподобяват фанатичния капитан Ахав от „Моби Дик” . Образ толкова мистичен, че се намира дори извън представата ни за човека, който не признава пречки за осъществяване на целите си. Неговият кораб „Пекод” се носи из безбрежните пространства на океана, за да срещне огромното туловище на злото – Белия кит. Идеята-фикс, цялата енергия на непримирението срещу злото, до такава степен е обзела Ахав, че той налудничаво не признава никаква вселенска пречка, която да може да го спре. Нито спи, нито яде, всичко което го влудява и измъчва е час по-скоро, да постигне целта си – да унищожи Злото.
В крайна сметка тези, които чакат Годо под дървото, всички създатели но големи утопии, желаещи да построят най-висшата версия за морал и напредък на обществата, заедно със самотния, умопобъркан капитан Ахав, се оказва, че пътуват в един и същи кораб из океана. Ето как Мелвил описва крушението и потъването на същия този кораб:
„Дребни морски птици закръжиха с писъци над зиналия водовъртеж; гневна бяла пяна се блъсна о̀ стръмните му стени; после всичко стихна и необятният саван на морето се залюшка полека, както се е олюлявал и преди пет хиляди години.“…

не

Дали приближаващите избори, за кой ли път, ще препотвърдят библейската история за излизането на евреите от Египет ? Трябва ли да измрат и последните родени по времето на социализма, онези застинали пластове, които продължават упорито да се клатушкат в слепотата на своите нереалистични очаквания ? Става дума за хората, които не можаха да се изтръгнат отПРОФИЛ социалистическите стереотипи и митове, онези които застинаха в пространствено-времевата матрица, очертала младостта им. Те останаха зазидани в демагогията и митологията на левичарството, като една обещаваща равенство религия. Дали защото в културната и политическа карта на Европа, страната ни остана да лежи върху тънък цивилизационен пласт. Дали защото Просвещението и Реформацията започват много по-рано да напластяват на Запад нови, динамични културни пластове, да оформят други ментални и социални модели, докато в страната ни, погълната от Ориента, ставайки част от Османската империя, се е върнала назад, в източното, в азиатското. Премазан от огромната тежест на три империи – византийска, турска и руска, оцеляването на нашият народ винаги е било проблематично. Османската империя е рушала църкви и строяла джамии, съветската набучи като игленик цялата ни земя с паметници на военни върколаци с шмайзери, които някой сомнамбули още наричат „освободители”. И в двата случая целта е била все една и съща – заличаване на българския народ, а това започва с разрушаването на езика, културата и религията му. И както пише в един свой текст изследователят Енчо Мутафов: „България е била една жалка картина за гледане – едва е влачела плачевното си състояние, да те е срам да погледнеш след Кьолнската катедрала към вкопаната в земята църквица, да се изчервиш от съпоставката между един мадригал от Монтеверди и просташкото подвикване на хорото”.
Мисля, че на всички е ясно, че можем да говорим за западна културна география, която се представя като секулярна, рационална, разчитаща на свобода, знание и индивидуализъм територия ? И една Източна – ориенталски-статична, пасивна, съзерцателна, изостанала, колективно-патриархална, фанатично-приемаща деспотизма, като естествена подредба на света ? Не е ли очевидно, че посткомунистическият човек продължава да крачи сомнамбулно без посока, продължава да виси все така страшно над пропастта, затворен в себе си, невярващ в качествата на племето си. Той продължава да броди в носталгични сънища извънсюжетни, чужди, ирационални и неприложими в новата реалност, в която той така и не може да намери своето място. Всъщност по времето на комунизма той оцеляваше чрез симулация, като се вписваше в измислените концептуални схеми на системата, ставайки част от един абсурден театър, който завърши трагично. След това остана смачкан, смълчан и беден, като героите на Бекет, които чакат Годо все до същото дърво. Остана да чака някой, който никога няма да дойде, и нещо, което никога няма да се случи. Българинът винаги е приличал на човек, поканен на тържество, на което така и не доживява да присъства.
Той и сега си стои, все до същото дърво, колеблив, пасивен и изчакващ, без да е сигурен в посоката , която да го отведе до собствената му осъщественост. Остава да чака, невярващ в качествата на племето си, невярващ , че е способен сам да промени живота си, невярващ в нищо. Вероятно бъдещето му ще бъде погребано под същото дърво. Може само да се надяваме, че друго поколение ще намери и тръгне в правилната посока, с едни по-категорични, по-крайни прояви на волята, без които никой народ не е стигнал много далеч.
Може би е бил прав Мойсей като е изрекъл , условията при които само едни други поколения ще достигнат до обещаната от Бога земя.