Видях до кофите за боклук захвърлени кутии с черно-бели снимки. Явно запечатаните върху тях образи са вече непотребни заПРОФИЛ някого. Или неразпознаваеми. Вероятно хората на фотографиите вече не са живи. Някой е запечатал  мигове от живота им. Онзи преход между двете преливащи се една в друга сфери на Нищото. Тези на Живота и Смъртта. На фотографиите е уловен някакъв миг, усмивка, задържане на диханието. Някакво отминало ″сега″.  Последвала е светкавица. Тя също е изчезнала в нищото. Като човешкия живот. Зад застиналите усмивки, заедно с илюзията за значителност, се усеща  пустота. Въпреки привидната веселост.
Захвърлените снимки вече нямат никакво значение. За никого. Вероятно тези които могат да разпознават хората на тях, също отдавна ги няма на този свят.
Дошло е ново поколение. Или  нови собственици разчистват дома.
Затова старите снимки са пръснати около кофите за боклук.
Физиците смятат, че  времето се подчинява на закони, които не зависят от съзнанието. Използват термина лъч на времето, с който отбелязват, че ходът на събитията е еднопосочен. Необратим. Според тях концепцията за персонално време е чиста измислица.
Св. Августин смятал, че  времето  съществува само в нашето съзнание. Не съществува нито един реален начин то обективно да се оцени.
Всичко, което може да се напише или изрече за времето с думи, не е това. Каквито  и понятия или импровизации за времето да си изгради разсъдъкът – също не е това.
Знаем за чашата на Стивън Хокинг. Тя пада от масата на пода и се счупва на парченца. Ако я заснемем и пуснем филма обратно, можем да видим как парченцата се слепват на пода и скачат обратно на масата като цяла чаша. Само , че това няма как да се случи в реалния живот. Хокинг твърди, че във всяка затворена система, хаосът или ентропията винаги нарастват с времето. Казано по друг начин,  номерът с парченцата, които се слепват и правят чашата цяла, няма как да се случи. Посоката е само една – от масата на пода. И всичко на парченца. След време и от парченцата няма да има следа.  Но това е друг, по-дълъг  разговор.
Когато съм се опитвал да слепвам тези парченца, ровейки с в кутиите със стари , фамилни, черно-бели снимки, съм възстановявал някакви образи. Но те остават затворени само в моето съзнание. Взирам се в лицата на баби, дядовци , лели от времето, когато са били ученички с плитки.   Случва се някои от лицата да се губят поизбледнели в паметта ми, посипани от пясъците на времето. Понякога съм се опитвал да показвам старите снимки на внуците си.  Интересът им към моите дядовци и баби не е твърде голям. Вероятно тези образи им изглеждат като фосили, вкаменелости, съхранени в земната кора от отминали геоложки времена.
След няколко поколения  лицата от снимките ще бъдат напълно заличени. Ще изчезнат безвъзвратно.  Неразпознаваеми, избледняващи в потока на времето. Този поток отнася и заличава всичко. И мъдрият и милосърдния, злодеят и глупакът. Те изчезват. Завинаги. Само потокът остава недокоснат. Отделният човешки живот е крехък. Той може да бъде прекъснат във всеки момент. Потокът на съществуванието не може да бъде прекъснат. Не може да си го позволи. Затова смяната на съществата е безкрайна.
Много често хората затъват в илюзията , че снимките са едно от нещата, които опровергават времето. Скъсват се да снимат  образите си на фона на потока. Но остава само потокът. Светкавиците на фотоапаратите осветяват света.  Не след дълго отбелязаните човешки образи-фикции изчезват в Нищото. Животът на разсъдъка плува в море от привидности. После завършва в определени точки във времето. Самият човешкият живот си  е едно корабокрушение. Все едно какъв флаг ще закачим да се вее горе на мачтата. Хората разбират това.
„ Съзнанието е болест”,  казва Унамуно.
Това свръх просто изречение може би е метафизика на съкровеното.
 Вероятно времето е разсъдъчна конструкция, целяща  да обясни факта, че нещата се променят. Разсъдъкът не може да спре процесът на промяна. Сякаш, за да се противопостави, той започва да прави снимки.  Понякога осъденият на обесване играе на зарове в килията, докато стражите го отведат. Правенето на снимки с нашите образи е почти същото. То разкрива  човешката ни  нищета. Всеки е част от тази нищета. Но и в нищетата  сякаш трябва да се прави нещо.
„Тъгата ще трае вечно”, изрекъл  Винсент ван Гог секунди преди да издъхне…

 

 

 

 

 

 

 

 

ВРЕМЕ

Времето повече от всичко омайва, омагьосва хората на тази планета. То изглежда точно толкова реална част от човешката природа, колкото и самите структури на разсъдъка. Времето се схваща като променлива константа, никога не е едно и също и затова е толкова обаятелно. Разсъдъкът го персонализира и изразходва огромно количество енергия за размисъл над него. Животът на разсъдъка започва и завършва в определени точки от времето. Това е повече от сигурно. Ето защо той прави времето, т.е. от недействителното, нещо крайно действително и създава безброй „чувства” в подкрепа на това становище. Чети повече

Ценното време на зрелостта

Преброих годините си и открих, че ми е останало по-малко време на този свят от времето, изживяно досега.
Чувствам се като онова момче, което е спечелило пакетче лакомства. То изяжда част от тях бързо и с удоволствие, а когато забелязва, че му остават малко, започва да ги поглъща бавно, да се радва на всяка хапка. Подбира внимателно мига на поредния пир, предвкусва го, усеща с всяка своя клетка, до най-дълбоките фибри на организма си, сладостта на лакомствата. Чети повече