Често зад прекаления блясък се крие някаква нищета. Зад разказаната история, съществува и една скрита сюжетна линия. Зад разказа на жертвата има нещо пропуснато, нещо за което тя не говори, за да съхраниПетьо жертвения образ, който иска да си придаде. Понякога зад успеха се крие едно затаено унижение, за което успелият никога няма да обели дума. Всъщност разсъдъкът е една извънредно високо развита машина, способна да опази и съхрани себе си сред полусенките на изречените и премълчаните неща. Тя е конструирана така, че винаги да дава право на себе си, поради което съществуват най-малкото две реалности – една разказана, и друга – мълчаливо заобиколена. Човек винаги притежава ресурсите на едно раздвоено поведение, на една пресметната невинност, онези отдръпвания и изоставяния на факти, които могат да хвърлят сянка върху една невинност, която уж изглежда безащитна, но всъщност не е. Когато с невъоръжено око видим едно невинно насекомо, представата ни за него е една. Но когато го видим силно увеличено, разбираме, че то има жестоко заострени щипки и вид, силно различен от първоначалното ни, невинно усещане за него…
Всъщност всичко е въпрос на близост, въпрос на оптика…
Реалността във всяка разказана човешка история изглежда очарователна само отдалеч, приближиш ли се близо до нея, нещата може и да не изглеждат зле. Но винаги изглеждат различно. Толкова е трудно да оценим действия, скрити зад маскирани ценности, зад раздути принципи, които имат само една цел – да прикрият материални интереси, потулвани нагони или трудни за изговаряне мотиви.
Но тъй като всеки човек смята за необходимо да има една постоянна гледна точка, модел от вярвания с които не иска да се раздели, не иска да признае истината пред другите, на него често му се налага да лъже. Не може никого да съдим за това. Чувал съм възрастни хора, които с необикновена лекота, със съвършена наивност, по начин по който вярват сами на себе си, да лъжат, че връзката и любовта с децата продължава както преди : „ Вчера децата идваха при нас, стояха два дни, викат ни и настояват да отидем при тях…Снощи пак се обади синът ни и не вика при себе си..” После съвсем случайно разбирам, че никой не е идвал, никой не се е обаждал, никой и никъде не ги е викал…Още си спомням очите им, когато ми разказваха тази история…
В тези очи може да се види изразът на Мюсе: „Ние сме още ученици, болката е нашият учител…”