НА ПРАГА НА РАЯ

В един свой текст Бердяев пише: „ В любовта има нещо аристократично и творческо, дълбоко индивидуално, неканонично, тя е неразбираема за средното родово съзнание. Любовта лежи вече в някакъв друг план на битието, не в този, в който живее и се урежда човешкият род…”
Той дори смята, че единствено любовта може да се противопостави на природната необходимост, на свързващата и сковаваща сила.
Може би любовта и смъртта са най-съществените екзистенциални факти. Те са основен космологичен принцип в морално-етичните системи на всички религии, в това число и на християнската. Там се постулира онова приятно вътрешно чувство на любов на всички към всичко. Това се оказва непосилна задача за човека, защото, преди да обича когото и да е, той трябва да обича Бога, и с Него да отиде при другия. Бог трябва да го има при всички обстоятелства.
Но любовта, когато се случи, престава да бъде понятие, напуска границите на мисленето. Тя е отвъд него. Проявява се като нещо, което се случва само на нас. Едно изключително съкровено събитие, което ни отделя от целия свят. Винаги е по-лесно да обичаш прага на Рая, отколкото самия рай, когато си влязъл вече в него. Бъдещето никога не е предварително написано. Дори и в Рая. В него ни предстои да преживеем нашата радост, свобода и покруса. Животът сам по себе си няма отношение към това, което отговаря на тясната ни гледна точка към един или друг момент.
Още с влизането си в Рая забелязваме, че там има и други хора. Тоест, той не е само наш. И други са минали през прага му. Това хвърля лека сянка на очакванията ни, защото забелязваме как едни и същи причини възпроизвеждат едни и същи следствия. Когато действителността е обединена чрез закони, вдъхващи твърде много сигурност, патосът на любовта се променя. В това отношение нищо повече не може да се направи, след като всичко вече е направено. Разбира се, че в нас прониква усещането, че на прага на Рая сме се чувствали по-щастливи. Сигурността се оказва един от първите пирони в ковчега на любовта.
Да живееш с другия или да живееш за другия, се превръща в модел на поведение. Някакъв вид социален измерител. Създал си морално пространство на заедност. Чрез него другите те оценяват. Оказва се, че любовта е някакъв път за реализация на личността. Парадигма, в която неусетно си се вписал. Във всекидневното средно съзнание любовта се превръща в брак, уреждане и благоустрояване на рода.
В своята най-дълбока мистична същност Новият завет отрича семейството. Но не отрича законите на света и приема брака като по-малкото зло. Някакъв вид премълчаване в името на жената и децата. Нещо като юридификация на всекидневието, придаване на юридически и правен характер на практиките в живота ни.
Христос не само не отрича законите на света, той отваря една друга врата, според която слабостта не трябва да бъде жестоко наказвана, защото всички сме слаби. Той се разграничава от тълпата, готова да пребие прелюбодейката с камъни. Иска да им каже: ако се вгледате в себе си, дали ще намерите основание да хвърлите камък върху нея. Та вие сте като нея. Кара ги да се усъмнят в правото си да бъдат безмилостни съдници.
Бракът и слабостта по някакъв начин са приети. Първото, за да осигурим потомство, вписвайки се във вечния цикъл на природата, а второто – да разберем, че човешките същества са слаби. Децата ще пренесат през времето нещо от нас. Ще спасят потока на съществуването, оцеляването на вида, но не и собствената ни индивидуалност. За нея няма спасение…
Но да се върнем на прага на Рая, там, където смятахме, че любовта е нещо, което се случва само на нас, и е някак отвъд мисленото и отвъд света. Как така после се оказваме затънали до гуша в света. Съществува една постоянна причина, заради която се налага да бъдем винаги загрижени за изхранването, отлеждане и изучаване на децата, които трябва да се приспособят към света, реализирайки се в него. Чрез тях осъществяваме себе си. Любовта се превръща в дълг, в морална легитимация сред обществото. „ Обществото няма как да обсъжда темата за любовта – пише Бердяев – то дори не е способно да забележи явлението любов и винаги говори за нещо друго…”
Обществото говори за успеха на брака, за неговота място в стълбицата на социалния модел, свързана с мистерията на парите. Смисълът на любовта се превръща в родов, а не личен. Успехът на рода става по-важен от успеха на любовта. Вече и дума не става за смисъл, за добър живот, за любов и мъдрост, още по-малко за спасение. Ежедневието е джунгла от клишета, белязана с топологичните знаци на успеха. Но човекът е „крайно същество”, ограничено в пространството и времето. Успехът на делника не е успех за вечността. Той е мимолетен като самите нас. Още гръцките философи казват, че миналото и бъдещето са двете основни злини, които тегнат над човешкия живот. По-голямата част от времето си прекарваме люшкайки се между спомените и плановете, между носталгията и надеждата. Колкото по-привлекателна е някаква цел, толкова по-рискован и страшен е пътят към нея. Заради нея сме готови да прогоним здравия смисъл, да се сдружим с безсмисленото, нелепото и дори подлото. Първо решаваме какво ще правим, как да го правим и постигнем целите си и после да живеем. Чеховият Вуйчо Ваньо крещи на сцената: „животът пропадна, животът пропадна”. Живял е досега в нещо като симулация на действителността, измамил е себе си в безплодни надежди и се чувства оскърбен от самия живот. Сякаш човек няма сили да стане индивидуалност, защото сам себе си или някой друг го е измамил или подвел. С раждането на децата идва едно преодоляване на болката по неосъществената индивидуалност: „ аз не успях, нека те поне да успеят”. В какво да успеят? Като превръщат своите желания в дела, а после съжаляват за делата, виждайки в тях една симулирана действителност. Един източен мистик казва: „Има нещастни бедни хора и нещастни богати хора. И нещастните бедни хoра се стремят с всички сили да достигнат статуса на нещастните богати хора.” За какво трябва да се ридае, за какво трябва да се тича, никой не може да ни каже точно, има една многообещаваща доктрина на успеха, която непрекъснато ражда корабокрушенци.
Никой не включва любовта в алгебрата на успеха. Нейната чиста, метафизична съзерцателност сякаш не допринася кой знае колко за него. Доброто семейство, каквото и да означава това, е само предпоставка за доброто организиране и благоустройство в света на делника. Любовта се приема като някакъв вид високомерие, като главозамайваща демонстрация, лукс, чрез който искаме да покажем на другите, че сме по успешни. В един момент тя се превръща в средство, а не в цел. Вече не е най-същественият екзистенциален факт, а възможност да развиеш силата и волята си, за да надмогнеш тежестта на живота. Любовта вече не е онзи постоянен импулс в търсене на вечността, тя е рационално схващане и поведение. Тя постоянно генерира поведенчески събития, чрез които ни оценяват. Тези, които отказват да се изкачват по стръмните и отвесни скали, избират широките и утъпкани пътеки в долината на любовта, откъдето гледат към високите снежни върхове. Метафизичната си потребност от големите височини задоволяват, гледайки романтичен филм или четейки любовен роман. Дори и да жадуват любовните световъртежи на височините, те предпочичат спокойната сигурност на долината, защото там, горе, не знаят какво ги очаква. Долу има удобни пътища, указателни табелки и подробни карти, показващи и най-малките извивки на пътя. Така не се излагат на опасност и успяват в този свят. Но Бердяев пише: „Над любовта не може нито да се богословства, нито да се морализаторства, нито да се социологизира, нито да се биологизира, тя е извън всичко това, тя не е от “този свят”, тя не е тукашно цвете и загива в средата на този свят. Израстването на любовта е трагично невъзможно. Това показват най-великите художници и поети от всички времена”.
В същото време много хора казват: ” Нашето достойнство ни забранява да си поставяме за висша цел своето лично щастие. Имаме деца, които също обичаме и не може да рискуваме тяхното бъдеще”. Тази любов е от този свят. Мисля, че нищо не може да се каже против това. Това утешение предполага уравновесеност и спокойствие на духа. Дори и Бог да не съществуваше, казва Волтер, той би трябвало да бъде измислен. Утешенията ще ни задържат в долината на любовта, където сигурността, нашата и на децата ни, е повече възможна. Тежко и горко на онзи, който е решил да живее както в романтичните филми и любовни романи. „Любовта не е послушание като семейството, а дръзновение и свободен полет, пише Бердяев.” Но тя е и свободно падане. Съдбата на смелите катерачи на скали често завършва трагично в пропастта. Съдено ли ти е да загинеш – все едно, ще загинеш, независимо дали се вълнуваш или не се вълнуваш. Но все пак в равнината това може да се случи по-рядко. Мъдрите хора поемат отговорност за живота на другите. Любовта към децата съвсем не е метафизична. Тяхният успех е и наш успех, животът постепенно се подрежда така, сякаш на родителите нищо повече не им е нужно.
Много родители казват, че живеят заради децата си. Правят го с такава усмивка на радост, че започваш да подозираш, че на тях нищо друго освен хомот не им е било нужно, и че смисълът започва и свършва с рода. Метафизичното не може да съществува успоредно заедно с разума. Скъпата цена за самоотричането се плаща по-късно. Лев Шестов казва:
„Човек или живее, т.е. узнава живота, или се освобождава от заключенията, натрапвани му от ограничения опит. Всичко останало е от лукавия…”
Освобождаването от опита става мъчително и болезнено. Първите разочарования идват с усещането, че вече порасналите наши деца се движат по спиралата на собствените си очаквания, а нас там ни няма. Старостта, пише Камю, идва тогава, когато започнат да не те изслушват. Бих прибавил, че старостта е отсъствие. Но тъй като всеки човек смята за необходимо да има една постоянна гледна точка, една неизменна своя позиция, с която не иска да признае провала си пред другите, на него му се налага да лъже. Не може никого да виним за това. Чувал съм възрастни хора, които с необикновена лекота и със съвършена наивност лъжат, че връзката и любовта с децата продължават както преди. „ Вчера децата идваха при мен, стояха два дни, викат ме и настояват да отида при тях…Снощи се обади синът ми и ме вика при себе си..” После случайно разбирам, че никой не се е обаждал, никой и никъде не ги е викал…
Да признаеш реалността означава да признаеш собствената си самоизмама. Никой не иска да признае провалите си. Реалността във всяка разказана човешка история изглежда очарователна само отдалеч, приближиш ли се близо до нея, нещата изглеждат различно. Тя е изградена от аксиоми – предпоставки, неизискващи никакви доказателства.
Знам, че много хора биха ме опровергали и с право. Винаги има изключения, но те не представляват интерес за мен. Те не могат докрай да опровергаят всичките онези безбройни вярвания и измамни илюзии, на които може би не липсва красота, но са нетрайни и далеч от действителността. Спокойствието, приемането и смирението също са човешки черти, но те ни най-малко няма да ни помогнат да стигнем до истината. Достатъчно е да се вгледаме в очите на възрастни хора, наблюдаващи света от пусти балкони и сенчести скамейки, за да видим едно отсъствие. Отсъствието на индивидуалност, размита някъде в родовата любов. В тези очи може да се чуе изразът на Мюсе: „Ние сме още ученици, болката е нашият учител…”
И тъй като бъдещето винаги е изградено от илюзии, за да се приближим до истината, трябва просто да наблюдаваме тези, които вече са пристигнали там. Понятията „баща” и „майка” не обогатяват и не допринасят с нищо към нашата индивидуалност. Светът е пълен с бащи и майки. Любовта към децата ни, както и тяхната към нас не може да се смята за нещо уникално. Тя не може да достигне до онзи таен, скрит копнеж за любов, намиращ се в дълбините на нашето битие, който да очертае личната ни уникалност и съдба. Родовата любов раздробява индивидуалността, смята Соловьов, тя не я води към вечността и безсмъртието. Само личната, извънродова любов може да се нарече пюбов, защото единствено тя жадува сливане и вечност и е свързана с тайната на индивидуалността.
Самотата, изоставеността, безкрайното море от тишина, което трябва да преминем, когато въжето на родовите връзки изтънее, се преживява от различните хора различно. Едни приемат нещата смирено в духа на „такъв е животът, аз изпълних своя дълг”, други отприщват натрупаните чувства с изрази като „животът ме подмина, преди беше хубаво, но нещо в отношенията се скъса. Сега съм сам. Съвършената ми наивност е наказана…” Има една стара притча за едни монаси, чийто манастир бил високо в скалите и дотам трудно се стигало, защото нямало пътища. Все пак някакъв поклонник стигнал да манастира. Когато дошло време за връщане, монасите го изпратили. Сложили го в един кош и започнали да го спускат над пропастта. На половината на височината, поклонникът се запитал колко често сменят въжето. Попитал монахът, който го спуска:
– Отче, сменяте ли често въжето?
А той отвърнал:
– Когато се скъса, го сменяме..
Можем само да си представим, какви преживявания е изпитал висящият над бездната поклонник. Всички човешки очаквания не издържат възложените им надежди. Някъде нещата се късат…
Естествено никой не иска да признава своите заблуждения, всички искат да изглеждат непогрешими и всезнаещи. Възникне ли необходимостта да се усъмним във всичко, да проклинаме съдбата, означава да признаем своите провали. Малцина са съгласни да мислят и говорят по този начин.
Но не са малцина тези, които умирайки, чувстват една огромна празнина в душата си, едно дълбока нужда от утеха, която не може да дойде от страна на рода и децата. Тази утеха не може да дойде отникъде, защото копнежът, предизвикал нуждата й, остава дълбоко скрит от всички. Може би трябва да се съгласим с Бердяев, че истинската любов не е от този свят. Че само в нея се утвърждава единствената и неповторима личност. Че тя никога не може да се вмести в представите ни за успешен живот, за добро възпитание, успешна кариера, дом и семейство. Защото този порядък често противоречи на нейната неповторима и неизречена тайна. Да танцуваш успешно в хоровода на света не означава, че си прекрачил границите на баналното. Биологичното и социологично организиране на живота на рода не помага да открием дълбоката тайна и неповторимост за себе си. Оставаме някак си винаги на прага на Рая в очакване вратата му да се отвори, за да се докоснем до истинската любов, да се утвърдим във вечността.
Болката в последния епизод на живота ни може би идва и от това, че вече ясно осъзнаваме, че тази врата за нас се оказва навеки заключена.