Три интервюта

В годината на Албер Камю, когато отбелязваме 100-годишнината от рождението на големия писател и философ, ви предлагаме тези негови интервюта, които за първи път се превеждат на български език. В тях Камю не крие тревогата са за света и своето поколение, видяло „как под фалшивите цветове на надеждата една нова лъжа се наслагва над старата”. Преводът е направен по Actuelles I, Ecrits politiques, 1944-1948, p. 179-186.1
(Интервю, публикувано от Емил Симон в „La Reine du Caire”, 1948 г.)
Не мислите ли, че би могъл да се обоснове чист морал върху идеята за щастието, която мнозина, за съжаление, смесват с разпуснатостта, удоволствието, лесния живот? Щастието е възвишена добродетел, която се извоюва трудно (каква по-голяма рядкост от някой щастлив човек ?)…
„Да” на щастието, ако е без отхвърляне. Грешката идва винаги от изключването, казва Паскал. Ако се търси само щастието, се стига до лековатост. Ако се култивира само нещастието, се изпада в затъпение. И в двата случая, до обезценка. Гърците са знаели, че има сенчеста и светла страна. Днес виждаме само сянката и задачата на тези, които не искат да сеят отчаяние, е да напомнят за светлината, за пладнето на живота. Ала това е въпрос на стратегия. Във всички случаи онова, на което трябва да държим, не е завършекът, а равновесието и овладяването.
…От това позволено ли е да стигнем до заключението, че страданието на децата – колкото и безполезно, чудовищно и неоправдано да е то – е една от очевидностите, които ви възпират да повярвате в онова, което християните наричат Божествено провидение, и ви карат да приемате Творението като мащабно дело, претърпяло крушение? На това страдание християнинът не може да противопостави друго, освен вярата си… Но този акт на вяра у християнина, това подчинение на разума дори пред най-скандалната несправедливост, не е ли абдикиране, не е ли акт на бягство? За да спаси себе си, християнинът приема да вярва и да спаси мира на душата си. Единствената достойна нагласа на човека е тази на д-р Рийо (1), който отказва каквото и да е помирение със злото и използва всички възможности на ума и сърцето си, за да прогони страданието извън пределите на човека. Не е ли това основанието на вашите идеи?
Струва ми се, че непреодолимото препятствие е проблемът за злото. И това е едно реално препятствие пред традиционния хуманизъм. Имаме смъртта на деца, която обозначава божествения произвол, но също и убийството на деца, което предава човешкия произвол. Притиснати сме между два произвола. Моята лична позиция, доколкото може да бъде отстоявана, е в това, че ако хората не са невинни, те са виновни не само поради неведение. Но това би трябвало да се развие по-подробно.
Бих се замислил обаче преди да заявя, подобно на вас, че християнската вяра е абдикация. Може ли да напишем тази дума за свети Августин или Паскал? Почтеността изисква да съдим за една доктрина по нейните върхове, не по нейните субпродукти. И освен това, доколкото съм запознат с тези неща, имам усещането, че вярата е не толкова мир, колкото трагична надежда.
Което идва да каже, че аз не съм християнин. Роден съм беден, под щастливо небе, сред природа, към която усещам съгласие, не враждебност. Не започнах с разкъсването, а с пълнотата. А сетне… Усещам, че имам гръцко сърце. Какво християнството не може да приеме в един гръцки дух? Много неща, но едно най-вече: гърците не са отричали боговете, а си им отреждали тяхната част. Християнството, което е тотална религия, за да използвам една модерна дума, не може да приеме този дух, който отделя само част на нещо, което според неговото разбиране трябва да заема цялото място. Докато този друг дух, напротив, твърде добре може да приеме съществуването на християнството. Който и да е интелигентен християнин ще ви каже, че в това отношение би предпочел даже марксизма, ако марксизмът прояви благожелателност.
Толкова по доктрината. Остава Църквата. Аз ще възприема Църквата сериозно, когато нейните духовни водачи заговорят на всекидневен език и заживеят изпълнения с опасности и мизерия живот, който водят мнозинството от хората.
За един писател простият факт да пише или създава достатъчен ли е, за да екзорцира абсурда, за да удържи в съспенс камъка на Сизиф, готов да го премаже? Вярвате ли в една трансцендентална добродетел на акта на писане?
Човешкият бунт има два израза, каквито са творчеството и революционното действие. В себе си и извън себе си, човекът може да открие отначало само безпорядък и липса на единство. На него се пада да въведе толкова ред, колкото може, при условие, че няма такъв. Но това ще ни отведе твърде далеч.
Не смятате ли, че това, което изостря у нас чувството за абсурд, онова, което утежнява непоследователността на желанията, са тъкмо ужасяващите събития, които преживяваме?
Усещането за трагичното, белязало нашата литература, не датира от вчера. Имало го е във всички литератури, откакто те съществуват. Но е вярно, че историческата ситуация днес е довела до неговото изостряне. Историческата ситуация днес предполага универсално общество. Утре Хегел ще получи своето потвърждение или пък ще бъде опроверган по най-кървавия начин, който въобще бихме могли да си представим. Събитието днес не поставя под въпрос някое национално съществуване или индивидуална съдба, а човешката участ изцяло. Ние сме на прага на един Страшен съд, но това ще бъде Страшен съд, в който човекът ще съди сам себе си. Ето защо всеки е отделен, изолиран в своите мисли, както всеки е и обвиняем по някакъв начин. Но истината не е в отделянето. Тя е в събирането.
Най-добрите от днешните писатели единодушно се обединяват в защитата на онова, което наричаме свободи и права на индивида… Но може би, като ги защитаваме абсолютно и абстрактно, както го правим ние, всъщност, без да го съзнаваме, ставаме пленници на анахронични и ограничени форми, с които са покрити тези ценности… Имало е епохи – а може би и ние сме на прага на такава – когато величието на един писател е било в пряка връзка със силата на сцеплението му със социалната среда, в неговата представителна сила. Само в общество, което е в състояние на разпад, силата на един писател е в способността му да бъде дисидент.
Когато защитаваш една свобода, винаги я защитаваш абстрактно, до мига, в който трябва да платиш за нея. Нямам вкус към дисидентството заради самото дисидентство. Но това, което казвате, би оправдало например някой германски писател националист, пресъздаващ „Нибелунгите” в страна, в която Хитлер възтържествува. Така „Нибелунгите” ще бъдат изградени върху костите на милиони избити човешки същества. Нужно ли е да казвам, че това е съгласие, което аз намирам за твърде скъпо?
По отношение на какво свободата, отстоявана от писателя, ви изглежда абстрактна? По отношение на социалните искания. Но тези искания не биха имали днес никакво съдържание, ако свободата на словото не бе завоювана през вековете. Справедливостта предполага права. Правата предполагат свободата да ги защитиш. За да действа, човекът трябва да говори. Ние знаем какво защитаваме. А сетне всеки говори в името на някакво съгласие. Всяко „не” предполага „да”. Аз говоря в името на едно общество, което не налага мълчание, било то чрез икономическо или полицейско потисничество.
Комунистическото общество – по-точно съветското общество – отказва и не разрешава на писателя да се вглъби в търсенето на онова, което наричаме ценности на изкуството. Някои френски творци и писатели днес възприемат подобна гледна точка. Не мислите ли, че те излагат културата на заплаха, че не разбират в какво се състои основната добродетел на произведението на изкуството?
Това е един фалшив проблем. Не съществува реалистично изкуство (дори фотографията не е реалистична: тя избира). А писателите, каквото и да ни говорят, си служат с ценностите на изкуството. От момента, в който пише нещо по-различно от лозунг, един комунистически писател става творец и по тази причина му е невъзможно да съвпада напълно с някаква теория или пропаганда. Ето защо литературата не може да се дирижира, може само да се премахне. Русия обаче не я е премахнала. Тя е проумяла, че може да си служи със своите писатели. Но тези писатели, дори и добронамерени, ще са винаги еретици поради самата си функция. Това, което казвам, се вижда най-добре в разказите за „литературната чистка”. Ето защо тези писатели не излагат културата на заплаха, както вие казвате. По-скоро културата ги излага на заплаха. Казвам го без ирония, все едно, че съм изправен пред абсурдно разпване и то с усещането за принудителна солидарност.
II

Диалог за диалога

(„Défense de l’Homme”, юли 1949 г.)
Бъдещето е доста мрачно.
Защо: няма от какво да се боим, след като сме влезли в досег с най-лошото. Имаме основания да се надяваме и да се борим.
С какво?
За мир.
Безусловен пацифизъм?
До установяването на нов ред, безусловно съпротивляващ се срещу всички лудости, които ни се предлагат.
Всъщност, както се казва, вие не сте в играта.
Не и в тази.
Така не е много уютно.
Не. Опитах се да съм лоялен, положих сериозни усилия. Но се отказах: трябва престъпното да се нарече престъпно. Аз съм в друга игра.
Интегралното „не”.
Интегралното „да”. Разбира се, има по-мъдри хора, които се опитват да се приспособят към това, което е. Нямам нищо против.
Тогава?
Тогава, аз съм за плурализма на позициите. Може ли да си част от онези, които не са сигурни, че са прави? Това е моята позиция. Във всички случаи, не оскърбявам онези, които не са заедно с мен. Това е единствената ми оригиналност.
Нека уточним?
Да уточним. Днешните властници – руснаци, американци и някои европейци – са военнопрестъпници според дефиницията на Нюрнбергския трибунал. Всички вътрешни политики, които ги подкрепят по един или друг начин, всички Църкви, духовни или не, които не изобличават мистификацията, на която е жертва този свят, са съпричастни с тази виновност.
Каква мистификация?
Която иска да ни накара да повярваме, че политиката на сила, каквато и да е тя, може да ни отведе към едно по-добро общество, където социалното освобождение най-сетне ще се осъществи. Политиката на сила означава подготовка за война. Подготовката за война и най-вече самата война правят невъзможно това социално освобождение.
Какво избирате вие?
Аз избирам мира. Това е моят оптимизъм. Но трябва да се направи нещо за мира, а то ще е трудно. Това е моят песимизъм. Във всеки случай с моята съпричастност днес се ползват единствено движенията за мир, които търсят развитие в международен план. Там са истинските реалисти. И аз съм с тях.
Сещате ли се за Мюнхен (2)?
Мисля за това. Хората, които познавам, не ще купят мир на всяка цена. Отчитайки нещастието, което съпровожда всяка подготовка за война и невъобразимите унищожения, до които ще доведе една нова война, те смятат, че не бива да се отказваме от мира, ако не сме изчерпили всички шансове. А и Мюнхен вече бе подписан, при това на два пъти. В Ялта и Потсдам. От същите, които искат да се сражават и днес. Не ние предадохме либералите, социалистите и анархистите от народните демокрации в Източна Европа на съветските трибунали. Не ние обесихме Никола Петков. Подписалите споразуменията са тези, които се заеха с подялбата на света.
Същите хора ви обвиняват, че сте мечтател.
Така и трябва. Лично аз ще приема тази роля, тъй като нямам вкус към занаята на убиец.
Ще ви кажат, че убийци също са необходими.
Да, кандидати не липсват. Здравеняци на вид. Нека тогава да разделим труда.
Заключението?
Хората, за които говоря, докато работят за мира, ще трябва да постигнат одобрение в международен план на кодекс, който да уточни ограниченията пред насилието: отмяна на смъртното наказание, отказ от присъди с неопределен срок, от прилагането на закони със задна дата и на концентрационната система.
И какво още?
Необходима е друга рамка, с повече уточнения. Но ако хората масово станат съпричастни на съществуващите движения за мир и работят за тяхното единение в международен план, като разпространяват със слово и дело новия обществен договор, от който се нуждаем, мисля, че те ще са в съответствие с истината.
Ако имах време, щях още да кажа, че тези хора трябва да се опитат да съхранят в личния си живот онази част от радостта, която не принадлежи на историята. Искат да ни накарат да повярваме, че днешният свят се нуждае от хора, изцяло отъждествяващи се със своята доктрина, които преследват окончателните цели, на които напълно подчиняват убежденията си. Мисля, че подобен род хора в сегашното състояние на света ще причинят повече зло, отколкото добро. И държа да добавя, че не вярвам те да успеят да накарат доброто да възтържествува в края на времената. Мисля, че е необходим друг вид хора, които внимават за съхраняването на нюанса, на стила на живот, на възможността за щастие, на любовта, на трудното равновесие – неща, от които децата на тези хора в крайна сметка се нуждаят, дори съвършеното общество да се осъществи.
III
(непубликувано интервю)
„…Да заявяваш, че си революционер и да отхвърляш смъртното наказание, ограничението на свободите и войната, не означава да казваш нещо особено. Но да твърдиш, че си революционер и да се екзалтираш от смъртното наказание, от потискането на свободите и от войната, означава само, че си реакционер в най-обективния и обезсърчаващ смисъл на думата. Съвременните революционери приеха този език, ето защо ние всеобщо заживяхме в реакционна история. В рамките на едно неизвестно време, историята се определя от могъществото на полицията и мощта на парите срещу интересите на народите и истината на човека. Може би тъкмо поради тези причини надеждата е позволена. А щом вече не живеем в революционни времена, да се научим поне да живеем в бунтовно време. Да знаем да казваме „не”, да полагаме усилия, всеки на мястото си, по създаването на живи ценности, така че да не могат да минат разни нововъведения, да удържаме онова, което трябва да бъде, да подготвяме онова, което заслужава живот, да вкусваме щастието, така че ужасяващият вкус на справедливостта да се смекчи. Това са истинските мотиви на обновлението и надеждата.
„…Има един шантаж, който вече не върви. Има мистификации, които сурово ще изобличаваме. Отказваме да повярваме, че християнството в салоните и министерствата би могло безнаказано да забрави за християнството в затворите. Ала дори християнските правителства да имат призванието на съучастничеството, ние не ще забравим, че марксизмът е все пак доктрина на обвинението, чиято диалектика възтържествува в света на процесите. Ще наречем концентрационно онова, което е концентрационно, дори и социализмът.
„Знаем, че нашето общество почива върху лъжата. Но трагедията на нашето поколение е, че то видя как под фалшивите цветове на надеждата една нова лъжа се наслагва над старата. Поне нищо не ни принуждава да наричаме спасители тираните или пък да оправдаваме убийството на едно дете заради спасението на човека. Отказваме да повярваме, че справедливостта изисква, дори и временно, потискането на свободата. Ако повярваме в това, тираните винаги ще ни изглеждат временни. Обясняват ни, че има голяма разлика между реакционната тирания и прогресивната тирания. Имало освен това концентрационни лагери, съответстващи на смисъла на историята, и система за принудителен труд, която предполага надеждата. Ако предположим, че това е вярно, бихме могли поне да се запитаме относно трайността на тази надежда. Ако тиранията, дори и прогресивна, трае повече от едно поколение, тя означава робски живот за милиони хора и нищо повече. Когато временното покрие живота на един човек, за него то е окончателно. Тук изпадаме в софизъм. Справедливостта е невъзможна без правото, а няма право без свободното изразяване на това право. Нямаше да можем да говорим на висок глас за тази справедливост, заради която огромен брой хора днес умират или ще умрат, ако шепа свободни умове не бяха отвоювали в хода на историята правото да се изразят. Тук правя апология на онези, които с презрение наричат интелектуалци.
Превод от френски: Тони Николов

Горда съм, че Камю е останал верен на себе си

Кое е любимото ви произведение от Камю?
– Все още намирам „Чужденецът” за провокативен и вълнуващ, какъвто беше за мен и в гимназията – екзотична драма и размишление върху живота. Истински бисер, почти перфектно написан. От позицията на сегашните ми познания виждам книгата като портрет на Камю, младия алжирец. Декорът е неговият Алжир, неговото слънце и море. Дяволито Камю е вмъкнал себе си в сцената със съдебната зала в края на романа. С удоволствие чета и неговите бележници и дневници, за да се докосна до гласа му, настроенията му, бележките му към самия него. Чети повече

АБСУРДЪТ И САМОУБИЙСТВОТО

Има един-единствен действително сериозен философски проблем — самоубийството. Да преценим дали си струва, или не, да бъде живян животът, означава да отговорим на основния въпрос на философията. Останалото, дали вселената има три измерения, дали духът има девет или дванадесет категории, идва по-късно. То е само забава; по-напред трябва да се отговори. Ако е истина, както твърди Ницше, че един философ, за да заслужи уважение, трябва да убеждава с пример, става ясно значението на този отговор, защото той трябва да предшествува окончателното решение. Това са очевидни дадености, разбираеми за сърцето, но които трябва да бъдат задълбочени, за да станат ясни и за разума. Чети повече

АЛБЕР КАМЮ

***** Ако съществува грях срещу живота, може би това не е отчаянието от живота, а надеждата за друг живот и пренебрегването на неумолимото величие на настоящия живот.
***** Благосъстоянието на хората винаги е било оправдание за Тираните.
***** Блажени са сърцата, които могат да се огъват, те никога не могат да бъдат разбити.
***** В дълбините на зимата аз най-накрая открих, че в мен съществува едно непобедимо лято.
***** В продължение на векове смъртното наказание, често принудено от варварски подобрения, се опитва да държи престъпността под контрол, и все пак престъпленията продължават. Защо? Защото инстинктите, които се борят у човека не са, както твърди закона, постоянни сили в състояние на равновесие. Чети повече

КИРИЛОВ

            Всички герои на Достоевски се запитват за смисъла на живота. В това именно те са съвременни: не се боят да станат смешни. Това, което отличава съвременната чувствителност от класическата, е, че едната се подхранва от нравствени проблеми, а другата от метафизически. В романите на Достоевски въпросът е поставен с такава сила, че тя може да доведе само до крайни решения. Съществуването е лъжливо или е вечно. Ако Достоевски се задоволяваше с това изучаване, той би бил философ. Но той разкрива последиците, които тези игри на духа могат да имат в човешкия живот, и то го прави човек на изкуството. Сред тези последици го спира само най-крайната — тази, която самият той нарича в „Дневник на писателя“ логическо самоубийство. В книжките от декември 1876 година той представя разсъждението на „логическото самоубийство“. Убеден, че човешкото съществуване е съвършена безсмислица за този, който не вярва в безсмъртието, в отчаянието си той стига до следните заключения: Чети повече

АБСУРДНИЯТ ЧОВЕК

Ако Ставрогин вярва, той не вярва, че вярва.
Ако пък не вярва, не вярва, че не вярва.
„Бесове“

Моята нива е времето“ — казва Гьоте. Ето една абсурдна мисъл. Какво всъщност е абсурдният човек? Този, който, без да го отрича, не прави нищо с оглед на вечното. Не защото стремежът му е чужд. Той просто предпочита своята смелост и своя разсъдък. Смелостта го учи да живее без призвание и да се задоволява с това, което има, разсъждението му показва докъде се простират границите му. Убеден в своята премерена свобода, в своя бунт без бъдеще и в своето мимолетно съзнание, той продължава да се лута във времето на своя живот. Там е неговата нива, там е неговата работа, която той не подлага на никаква преценка извън своята. Един по-голям живот не може да означава за него друг живот. Би било нечестно. Не говоря тук за смехотворната вечност, която наричат потомство. Мадам Ролан се позовава на нея. Непредпазливостта е получила урок. Потомството охотно споменава тази теза, но пропуска да я прецени. Мадам Ролан е безразлична на потомството. Чети повече

Смъртта на Камю – последният абсурд

Смъртта на Камю е „глупава смърт“ по собственото му определение на подобен инцидент и крайна абсурдност за човека, който назова абсурда. В джоба си Камю е имал билет за влак, за пътуване със семейството си, но в последния момент го убеждават да замине с кола до Париж със семейство Галимар и тяхната дъщеря Ан и кучето, да поемат по пътя на север, да хапнат в някой крайпътен ресторант и да преспят в малък хотел по пътя. Чети повече

МИТЪТ ЗА СИЗИФ

Боговете бяха осъдили Сизиф да бута безспир цяла скала до върха на една планина, откъдето камъкът отново се търкулваше поради тежестта си. Те бяха помислили не без право, че няма по-страшно наказание от безполезния и безнадежден труд.
Ако вярваме на Омир, Сизиф бил най-послушният и най-благоразумният между смъртните. Според друго предание обаче той имал разбойнически наклонности. Не виждам никакво противоречие в това. Мненията за мотивите, довели го до участта на безполезен работник в ада, се различават. Първо го обвиняват в лекомислено отношение към боговете. Той издал техните тайни. Юпитер откраднал Егина, дъщерята на Азоп. Изненадан от изчезването й, бащата се оплакал на Сизиф. Той Знаел за отвличането и предложил на Азоп да му каже къде е дъщеря му, ако даде вода на цитаделата в Коринт. Пред небесните мълнии предпочел благодатта на водата. За наказание бил изпратен в ада. Омир също разказва, че Сизиф оковал Смъртта. Плутон не могъл да понесе гледката на опустялото си и притихнало царство. Бързо предизвестил бога на войната, който изтръгнал Смъртта от ръцете на нейния победител. Чети повече

АБСУРДНАТА СВОБОДА

Сега главното вече е извършено. Имам няколко очевидности, от които не мога да се откъсна. Това, което зная, което е сигурно, което не мога да отрека, което не мога да отхвърля, само то има значение. Мога да отрека всичко в тази част от мен, която живее с несигурни стремежи, освен желанието за единение, жаждата да разреша, необходимостта от яснота и сцепление. Мога да отхвърля всичко в този свят, който ме заобикаля, блъска ме или ме носи, освен хаоса, тази господствуваща случайност и тази божествена еквивалентност, която се ражда от анархията. Не зная дали този свят има смисъл, който го надхвърля. Но зная, че не познавам този смисъл и че ми е невъзможно в момента да го опозная. Какво означава за мен значението извън моята участ? Аз мога да разбера само човешките изрази. Разбирам това, което докосвам, това, което ми оказва съпротива, освен това зная, че не мога да свържа тези две уверености, моята жажда за абсолютното и единението и непримиримостта на този свят с някакъв рационален и разумен принцип. Каква друга истина мога да призная, без да лъжа, без да въвеждам надежда, каквато нямам и която не означава нищо в границите на моята участ? Чети повече