Всъщност най-тъжната истина е, че в голяма част от хората, останали непокътнати, продължават да прозират онези комунистически архетипи, така дълбоко имплантирани в мисленето им, че те на никаква цена не искат да се разделят с тях. Някаква шизофрения на национално ниво. Тези хора сякаш нямат сили да разчистятПетьо напълно подземията на ума си, задръстен от истини и полуистини, запушен от чудовищни лъжи дето много приличат на истини. За тях сякаш никога няма да дойде моментът на помирение със света на настоящето, не съществуват дори дребни цели за постигане . Остават да живеят в своя сумрачен, носталгичен свят като призраци, чиито истински живот е останал някъде в миналото. Сякаш някога са тръгнали към светлината на своя утопичен идеал, но не са пристигнали , защото са им попречили. Затова сега ще живеят ядосано до края на дните си. Ще се съпротивляват с някаква скрита омраза, затаено враждебно чувство към всякаква промяна на реалността около тях. Ще пречат, ще обезценяват дори най-слабия, най-бледия лъч за някакво бъдеще, а когато иде реч за престъпното комунистическо минало започват да мънкат, да релативизират историческите факти, да си измислят цифри и идеали, които да придадат смисъл и на най-престъпните им деяния и жестокости.
Тъжна картина, абсурдна гротеска представляват белокоси професори, захранени с партийната нафора на комунизма, които се опитват да заличат безчинствата и безобразията на своите партийни ментори. Голяма част от тези професори и днес говорят по телевизията, продължават да облъчват младите хора, без да обелват зъб за колосалната разруха на България след 1944 г., когато наложения с танкове руско-азиатският комунизъм напълно промени духовния профил на страната за десетилетия напред. България бе разгромена и разорена, животът на хората бе съсипан. Екзекутирани и вкарани в концлагери хиляди, въоръжен терор, разграбено имущество, унищожена национална документация. Нацията бе обезличена като история, асимилирана като духовност, смазана под грозните паметници- туловища на съветските аватари, които буквално изместиха и заличиха знакови лица от българската история.
Колкото тъжно, толкова и безсрамно изглежда картината с белокосите продажни адепти, разните червени академици и професори, които продължават да внушават от телевизионния екран чудовищните си лъжи. Тези цинични внушения са адресирани най-вече към ограничения, полуграмотен с учудващо тесен хоризонт, едноизмерен носталгик, който след комунизма вече не може да постигне самосъзнание и духовна самостоятелност. Голяма част от тези хора, дори не са ползвали никакви привилегии от тоталитарната система. На много от тях ръцете им са се превърнали на копита от работа. Но те вече са на възраст, повредени, изхабени и безсилни да освободят жизнените си наклонности, да отворят пътя си към един по-интензивен и по-богат живот. За тях сякаш няма живот нито на земята , нито на небето, той окончателно е всмукан от фалшивата утопия на комунизма, от фалшивете кумири на тяхната младост. Не могат да се изтръгнат от глупавите си илюзии и сякаш на инат искат да докажат, че през цялото време не са мамили самите себе си. Иначе няма как да си обясним върволиците от духовни сомнамбули понесли венци към паметниците на Живков, Ленин и други червени аватари.
Юго изразява идеята, че на всички човеци е даден шанс да разширят хоризонтите си. Той смята, че заедно с остаряването, заедно с трупането на опит, имаме шанса да се изтръгнем от вродените си частни особености, от застиналата си собствена партикуларност, която браним фанатично и упорито. Понякога до смърт.
С една дума отворим ли вратите си, ще разширим хоризонтите си, ще обогатим в светогледа си, ще опознаем и другите.
Друг французин, Люк Фери, пише че не случайно в Библията „познавам” и „обичам” са синоними. Без „познавам”, няма „обичам”, смята той. Именно това ни хуманизира.
Но според мен и този извод влачи след себе си цяла опашка от уговорки…