Човек винаги виси между идеалите и разума. Само един полъх на вятъра и той е в пропастта. Следва сблъсъкът с реалността. Тя няма мотиви. Тя просто е. Ако решим да и наложим идеалите си падаме отПетьо огромна височина. Понякога се налага мъчително, трудно и болезнено да изстържем всичките си теории и вярвания, за да достигнем до самите неща. Пък и съвсем не е сигурно , че някога ще достигнем до тях.
Чувах и виждах хора, които радостно крещяха под звуците на духовата музика своите доктрини и идеи за бъдещето. Напълниха влакови композиции с написани от тях книги , пееха песни, рецитираха стихове. Сега хората ги няма, а после се оказа, че разкритите истини за доктрините им разтърсиха света със своята жестокост и безчовечност. Други написаха книги против съществуването на Бога, после пък ги видях в сумрака на църквите със свещ в треперещи ръце, откъснати от книги и от хора.
Естествено знаем за теориите, как в съвременния свят всичко е замислено така, че да превърне хората в маса, да ги деморализира, да ги уеднакви и слее с множеството. Само че няма начин да не забележим, че нивото на интелигентност няма никакво значение. Така наречените интелектуалци стават част от същото определено психологическо множество, изгубвайки изцяло или частично здравия си разум. Как тогава да разберем какъв е истинския генезис, на човешкия идиотизъм, на съдбовните политически грешки в историята и културата на нациите. Екзистенциалистът Сартър, истинска културна звезда в следвоенна Европа, на когото всяка втора написана дума е „свобода”, така попада в калъпа на комунистическата зараза, че ако прочетете текстът му „Комунистите и мирът” ще го помислите за пълен идиот. На друго място казва, че е готов на лична саможертва, за да спаси комунистическата държава. Дори посещава СССР по покана на съветските писатели. Цялата културна тайфа от писатели, приятели и съмишленици около него като Симон дьо Бовоар, Албер Камю, Морис Мерло-Понти и др. почти се разболяват от любов по комунистическата идея. Разбира се преболедуват я ! После започват жестока словесна и писмена война помежду си, до степен да не отидат дори на погребенията на довчерашните си приятели и духовни съмишленици. За Сартър първия „удар” идва през 1956 г., когато съветските танкове вероломно навлизат в Унгария и с нечувана жестокост, мачкат хората като насекоми.
След като приел поста ректор на Фрайбургския университет Хайдегер пък става член на националсоциалистическата партия . Последвали няколко надъхващи пронационалистически речи пред студенти и преподаватели. В дъждовната привечер на 10 май 1933 г. се състояло първото публично изгаряне на книги. Хайдегер бил забелязан сред редиците на множеството, марширувал под светлината на факли към кладата пред университетската библиотека – почти на стъпалата на собствената му катедра. Същият този човек пише : „ Тълпата : безлика същност, която ни отнема свободата да мислим със собствените си глави. В стремежа си към автентичен живот ние трябва да се съпротивляваме на тази сила и т.н…” Ще спра дотук. Е, през 1945 година в кратко есе признава че се е заблудил, че за кратко е провидял в партията, „възможността за вътрешно самосъбиране и възраждане на нацията, както и към откриването на историческата съдба на Запада”. Само, че някой тълкуват и обобщават този текст с лаконичното: „ Опа, не исках да ставам нацист!”
Трябва ли да споменаваме имената на Андре Жид, Бърнард Шоу, Бертран Ръсел, които тежко преболедуват левите утопии. Но други като Клод Леви-Строс , Ролан Барт, Жак Лакан, Мишел Фуко Ноам Чомски, Жижек и много др. никога не ги изоставят. В момента една огромна армия западна академична общност проповядва леви убеждения до степен да ги приравнява до Второто пришествие. Целта на второто пришествие е да се установи Божието царство на земята и вече да няма болка, скръб и глад.
Левите идеи никога и никъде на планетата Земя не са постигнали това.

Истината никога не е романтична. Романтични са представите. Тук въобще не става дума за културен принос на тези люде в европейската култура и тази на света. Той е безспорен.
Тук се опитваме да надникнем в дълбините на непознаваемата човешка природа, която кара човек да затъва в тресавището на доктрини, без да разбира напълно истинското им същност и съдържание. Не само да се включва, но да ги проповядва и на други хора. Да участва в сюжети които завършват трагично, да изговаря думи, които не са сякаш негови и чрез които сякаш иска да надмогне живота. Но той не е нещо , което може да бъде надмогнато. И най-големите идеи, най-възвишените планове или разтърсващи любовни истории винаги някъде се изкривяват, зацапват и потъват в пясъците на нищото. Пък и отдавна е известно, че гениалното и етичното не са брат и сестра.
Гюстав Льо Бон в труда си „ Психология на тълпата” пише че индивидите превърнали се в тълпа имат нещо като колективна душа. Когато се съберат и образуват маса, задръжките им изчезват, а всички жестоки, брутални и разрушителни инстинкти се събуждат и търсят свободно удовлетворяване.
Това безспорно е така.
Само, че има един тревожен факт – най-разрушителните и пагубни утопии не тръгват и не са проповядвани точно от тези индивиди, с колективната душа.
Те тръгват от други индивиди…

Разбирам Блез Паскал и ужаса му от безмълвието на безкрайните небесни пространства. Разбирам и Августин, който дълго се гърчи в огъня на страстите, докато с безкрайни усилия и обиколни пътища, намира това коетоПетьо търси. Разбирам и Йов, дръзнал да се усъмни в Бог и в крайна сметка заставен да се смири. Не разбирам обаче обществото „Плоска Земя”, което въпреки че разполагаме със снимки и филмови кадри от Космоса, продължава да твърди, че Земята е плоска. Според тях ръбът на Земята, който държи океаните да не изтекат е ледена стена, която се намира в Арктика…
Не разбирам и онези близо милион българи, които подобно на „плоскоземците“, досущ като едни сомнамбули, продължават да отиват до урните, за да пускат бюлетини в подкрепа на една престъпна комунистическа партия, превърнала страната в морална и икономическа пустиня.
Между тези хора и вярващите, че Земята е плоска, няма никаква разлика. След почти половин век наложен отвън азиатски комунизъм, в страната се създаде една твърде голяма маса от психологически уеднаквени люде, едно анонимно човешко множество, затънало безнадеждно в убийствена посредственост, лишено от всякаква мисъл и любопитство да прозре светът в който живее. Тоталитарната пропаганда до такава степен е обезличила индивидуалността на тези люде, че те сякаш вече никога няма да могат да съществуват извън черупката на утопичните си светове , живеейки в състояние на безсъзнателност и сомнамбулна убеденост в своята правота.
Нищо не е в състояние да промени мисленето на тези хора, да ги изтръгне от мъртвешката хватка на собствената им нищета, тъй като те окончателно и безвъзвратно са изгубили своята индивидуалност, превърнали са се в една присадка на своята пагубна утопична идеология. Подобна общност няма собствена мисъл, отлики и разум, тя създава една блатна среда от едноизмерни хора с перверзно поведение и недоразвито морално съзнание. Изглежда няма как да бъдат изтръгнати тези архетипи от две или три поколения, те съществуват в своите духовни леговища в състояние на някакъв „остатъчен” носталгичен сън, без да са изградили в младостта си свое собствено вътрешно познание за доброто и злото.
Има нещо перверзно, сякаш мотивирано от налудна мазохистична пристрастеност към страданието, да вървиш с организираните партийни стада към сборищата на връх Бузлуджа. Да пееш там, заедно със събралия се Джурасик парк „Партизан за бой се стяга”. И всичко това под полуразрушената, издънена и осрана от вътре коруба на чинията, от чиято утроба се носи вонята на разлагащите се комунистически идеали, примесени с мирис на евтини кебапчета и бира. А после вечер да говориш по СКАЙП с децата и внуците си живеещи отдавна в Чикаго.
Това е като децата ти в момента да се намират в Международна космическа станция на триста и петдесет километра над повърхността на планетата, а ти да си член на обществото „Плоска Земя”. Да ходиш на неговите сбирки, да пееш неговите песни. Да твърдиш и проповядваш, че кълбовидната форма на планетата е конспирация на астронавтите. Тези реставратори на злото непрестанно се опитват да проектират еднотипните си панелни души, върху заобикалящият ги и променящ се външен свят. Правят измислени и изкривени кройки на отминали и несъществуващи събития, съшиват бутафорни кръпки към тоталитарното минало, за да прикрият огромната мрачна посткомунистическа разруха, заедно с зеещите морални и етични дупки на своя минал живот.

Изглежда освен ужасът от безмълвието на безкрайните небесни пространства, съществува и един друг ужас – от тъмните, неясни и разрушителни пространства на човешкото съзнание.

Когато се ровим в старите черно-бели фотографии, ние прехвърляме късове хартия с отпечатани върху тях мигове от отдавна отминали съществувания. Може би след нас, или след още едно или две поколения,Петьо никой няма да е в състояние да разпознава тези лица. Те принадлежат към милиардите съществувания, не успели да надхитрят времето, обречени безследно да отминат. Заедно с историите около тяхното раждане, заедно с радостите, съдбите, злочестините , страстите и любовите на техния живот. Всичко, което в един замах ражда живота, заедно с илюзиите на живота. За да стигне до нас нещо от тези съдби е нужен лъч светлина идващ от паметта, който да ги озари и изтръгне от нощта на забравата. Но с всяко следващо поколение светлината на паметта губи от своята сила, тези лица окончателно изчезват в нищото, за да не се появят повече никога.
Отделният живот тясно ограничен във времето, едно безпределно време, за което нашето съзнание няма дори ресурса да долови, е без никакво значение за космическият смисъл, ако въобще има такъв.
Това което ни прави победители в митологията на делника, са понятия от рода на: „достойнство”, ”репутация”, ”награда”, „успех”, ”благородство”, ”чест” – всички онези обществени фикции, чрез които изграждаме фалшивата представа за себе си. Тъжното е, че си оставаме „победители” единствено в рамките на тази митология, но не и победители в самото съществувание. Там победители няма. От гледна точка на необятното време и нашият мъничък и преходен живот в него, ние нямаме по-голяма роля от тази на песъчинката, която е част от праха, пред лицето на невъзмутимо излегналият се Сфинкс на вечността. Конкретното човешко съществуване, обвито от болката, страха и нищетата на смъртта, никога не може да се окаже оправдано от гледна точка на успеха. Гробовете на „победителите” ще бъдат изличени от времето, заедно с всички изкуствени пози, надути речи, заедно с онези дрипи, одеяния и знаци на успеха, с които в зависимост от епохата тези люде са се кичили. В откритите прастари човешки останки, върху съкрушените от времето човешки кости, ние продължаваме да откриваме знаците на успеха във вид на гривни и украшения. Но знаците за нещата никога не могат да бъдат самите неща. Чрез тях разчитаме само кода на времето, кода на онази неистинност и илюзии, чрез които преминава човешкия живот през различните епохи, но никога няма да намерим отговора на индивидуалната човешка съдба. Сърцата ни са жадни за този отговор , но той сякаш никога няма да дойде от баналния и мизерен театър на успеха, нито от неговите накити.
Всички сме виждали онези скрити задни дворове и пространства в музеите, наречени лапидариуми. Там се съхраняват късове от статуи, отломъци от плочи с епиграфи, акротерии, парчета от капители, фризове, надгробни и оброчни надписи, чийто текст не може да се разчете докрай… Издълбани в камъка и излетели в нищото мисли, корозирали символи, проядени от влагата надежди, пожелания и изветрели почести от далечни йерархии, отнесени от годините, потънали в нищото на всепоглъщащото време. Дори камъните на паметта не могат да съхранят фрагментите и руините на живота, потънал в символите и фикциите на ежедневието. В някаква точка на времето ние попадаме в лапидариума на собствения си живот, без никой друг да може да сглоби фрагментите на отминалите ни действия, устремености и очаквания, чийто смисъл е безвъзвратно загубен сред отломъците на изминалите дни.

Да си посредствен означава да живееш по средата, в бездарие, да се вписваш в общоприетите правила,Петьо като Хайдегеровия Das Man. Всъщност това е нормалният човек в статистическият смисъл на това понятие. Das Man е човекът като всички други. Той мисли за нещата така, както „се мисли” за тях. Невзрачен е, и иска да наложи невзрачността и на другите като стандарт. Представител е на масовидното, обезличено съществуване. Той е безличната маска на всекидневието. Този човек си представя съществуването като силна, могъща и безотказна майчина гръд, която е длъжна да му дава да суче, дори да няма никакви заслуги или принос за това.
Всичко това се дължи на вредата, нанесена от псевдохуманистичните лозунги, които неуморно повтарят все едни и същи послания – всички са равни, всички имат право на живот, всички имат права на дом, всички имат право на благоденствие, храна, справедливост, просперитет и т.н.
Тези лозунги се отнасят до едно идеално състояние, което преди всичко трябва да се постигне. Всички тези демагогски внушения винаги премълчават ролята на личните заслуги и усилия.
Посредственият човек е осъден да следва мними пророци, те подхранват фантазиите ,надеждите и илюзиите му. Тези леви пророци водят масите към неясни цели, тласкат ги към едни химери, които съществуват само в техните фантазии.
Милиони сомнамбули, на Изток и на Запад, крачат по света, преследвайки абсурдни, социалистически и доказано опасни измислици, като „равенство между хората”.
За съжаление цялата западна академична общност, с демагогски софизъм, продължава да сее заразата на опасната идея, че хората могат да постигнат щастие, подобно на нирваната в майчината утроба. Само там може да се живее без труд и усилия, без грижи и дори без противоречия. Дори във Великобритания академичната общност от десетилетия произвежда хора скептични към свободния пазар, хора със силно идеологизирани леви възгледи.
Сякаш никой не си е извадил поука от пагубните думи „свобода, равенство и братство”, изковани по време на Френската революция”, която кой знае защо някой наричат „велика”. Още по-тъжно е, че сякаш никой не разбра, че когато има свобода – не може да има равенство. А там където има равенство – не може да има свобода. Първото защото хората са с различни способности, а второто, защото равенството, може да бъде наложено единствено насилствено.
Левите лозунги винаги са били едни кухи фрази, изпразнени от съдържание, но със силно емоционално сублиминално въздействие.
А ето, точно там са околоплодните води на посредствеността, раят на бездарието, там е Хайдегеровия Das Man, човекът-маса, който изглежда няма нито народност , нито какъвто и да е географски или културен топос.
Най-обезкуражаващото е , че бъдещето на обществата и на Изток и на Запад до голяма степен зависи именно от него.
От човекът-маса.

Някой знае ли сред българските телевизионни зрители, кой е Иван Илин ? Сигурен съм, че сред моите номинални приятели във Фейсбук,/ всичките са начетени и информирани хора/ . Те знаят кой е Иванмоя милост Илин.
Но за тези, които не знаят кой е , ще положа максимални усилия да бъда кратък . Дългите текстове във Фейсбук не се четат. Четат се само кратките.
Иван Илин произлиза от семейство на дворяни.Той е идеолог на християнския руски шисо-фашизъм. След смъртта на СССР, книгата на Илин „Нашите задачи” се разпространява в Русия в огромен мащаб и тиражи. Той се превръща в Гуру на Путин и на цялата руска политика след смъртта на СССР. Няма годишна реч на Путин, която да не започва и да не завършва с цитати на Иван Илин.
Путин по отношение на Илин е като Ананда, най-отдадения ученик на историческия Буда Шакямуни.
Илин умира забравен през 1954 г. в Швейцария Путин организира препрогребването му в Москва, прави му паметник, в същото време прехварля и личния архив на Илин от Мичиганския държавен университет през 2006 г.
През 2017 г.руската телевизия отбелязва с филм, представящ Илин като морален авторитет на вечността. Смущава ли ви думата „вечност”. Мен също…Дори Стивън Хокинг не употребява този термин…
„Илин е политик на вечността! Ти да видиш…
Знаете ли каква е базовата, основната, фундаменталната философия на Илин. Тя е, че Русия е стъпила базисно на една историческа, световната и вечна НЕВИННОСТ.
С една дума, всичко, което се случва, би трябвало да е атака от външния свят срещу руската невинност. Това оправдава руската реакция.. Забележете : „ Русия не върши никакви злини, злото може да бъде извършвано само и единствено върху и срещу Русия.”
Евразийската имперска идея на Илин, става фокус на единен мозъчен тръст в Москва с членове като Дугин, Глазев , Алексавдър Проханов , Тихон Шевкунов. Този пък Тихон Шевкунов е любимият монах на Путин, негов придружител по време на препогребването на Илин. Шевкунов е автор на често повтаряна идея, че Путин е преродения Володимир ,/Валдемар на историческата РУС / Вълнуващо нали… Какъв абсурден руски театър нали ? В сравнение с него Бекет и Йонеско изглеждат като селски зевзеци, разказвачи на вицове…
Подобно на Адолф Хитлер, Проханов обвинява световното еврейство като враг № 1 на Русия ! Той обвинява евреите за Холокоста. Според него единствената защита срещу международната еврейска конспирация и англоезичния империализъм , е руският спасител Путин.
Месиянската мисия на Русия е да спаси човечеството. /вече няколко пъти България беше „спасявана”/…Последиците ще се влачат още с десетилетия…
Руското месианско съзнание, основаващо се на учението за „земния рай”, на идеалното битие, на православната мечта, за божествена справедливст – всичко това, кара Запада да отрича светогледа на Русия, на нейната вяра, култура и исторически закони. Затова темата за руското оръжие е свещена тема за Света . Руското оръжие защитава не само градовете и териториите, несметните богатства на земните руски недра. А на всички земни и небесни светилища…Виж , ти…
Руската външна политика се ражда, пише Глазев, от философията на евразийството, например че отделните държавите са отживелица. Всички в Европа трябва да бъдат доминирани от великата сила Русия. Америка трябва да бъде държана на дистанция , тъй като тя не е част от голямото евразийско пространство/семейство/.
От гледна точка на Москва, конституционално структурираните Америка и Европа, крият изкусително слаби места. Ами май, че това си е точно така… Русия се възползва от това. Американската и европейска наивност спрямо Русия са пословични. Те са толкова тънки тези слабости, че строителният предприемач Тръмп май не разбира нищо от тези неща. Това не е работа за строителни предприемачи.
Разбира ги единствено/вероятно не само той/ Джим Матис. Той е наясно с тези неща след 40-годишен опит с руските политически и военни номера и непрестанни лъжи, затова подаде оставка. За тези, които проявяват интерес, моля прочетете мотивите на неговата оставка. Има ги в мрежата. При него типичната американска и европейска политическа наивност, относно политиката на Русия някак са ампутирани от неговият опит и от самата му практика. Това е във пряка връзка с онзи виц : защо не вземате крокодил за домашен любимец – защото той не прави разлика между храната и този, който му я носи…Така мисли и Матис. Така мисля и аз, който не съм политик и никога не съм искал да бъда.
Ако пък някой проявява още по голям интерес по темата, нека намери книгата на проф. Тимъти Снайдър, преподавател в Йейлския университети книтата му е „Пътят къв несвободата „
Аз бях дотук.

В своята дълбочина истинската реалност няма синтаксис. Няма прилагателни. Нито метафори. Както и да ги подредиш думите, те ще бъдат само една възможна комбинация, защитаваща една вероятност повече отАЗ друга. В свят, изтъкан от неопределеност, умът не може да си позволи постоянно да си създава само разпадащи се модели. Реалността не може да бъде напъхана в езика, тя по един мистичен начин съществува независимо от него.
Ако сте любители на интелектуалния фитнес, има зали по модернизъм и постмодернизъм. Има и други – по структурализъм и постструктурализъм . Там ви чакат фитнес инструктори като Клод Леви-Строс, Ролан Барт, Жак Лакан, Мишел Фуко и компания. Те учат, че езикът ни предхожда, че цялата човешка дейност се регулира от несъзнавани знаци и символни механизми. Правят детайлна аутопсия на всички езикови елементи и лингвистични структури, а във всеки дискурс откриват скритата човешка същност. Всъщност вършат едно символично посредничество, търсят скрита аргументация зад завесата на знаците, размишлявайки върху човешкото битие. Всички те са много умни пичове, но повечето от тях постоянно се въртят в орбита около Ницше и Фройд, и всички до един са с леви убеждения.
Колкото и да прикачваме към действителността епитети, както и да строим мисловни конструкции от понятия, винаги идва момент когато прекарваме остатъка от живота си под развалините им. Оттам крещим или пък мълчим глупаво, покъртени пред непредсказуемата непривлекателност и нелогичност на света. Едва ли някой ще чете Лакан на смъртното си легло.
Когато навлизаш в едно умение или област от живота, достигаш голяма дълбочина, но губиш хоризонта. На Изток казват, че хипертрофията на интелекта започва, когато броим дърветата, но не виждаме гората. Свеждането на света до интелектуален образ води до шизофрения.
Може би целият ни инстинктивен стремеж към истината е продиктуван от страха ни от непознатото. Това е онзи прастар страх да останем сами пред непредсказуемата реалност. Много по-лесно е да се приютим в представите си за нея и да жонглираме интелектуално с йерархията на ценностите. Но с възрастта долавяме, че всяко нещо, включително и ценностите, се опровергава по силата на собствената си природа. Откриваме, че всяко вчерашно Добро се е превърнало в Зло, че до вчера красивото лице вече не толкова красиво. Вече почти сме склонни да поставим изминалия си живот в кавички, даже решаваме да прекъснем мостовете си с миналото и да изживеем с мъдрост бъдещето. Но това е все същата, стара церемония на страха. Тя отново изгражда храмове на представите, картонени катедрали на надеждите, из чиито лабиринти се носи зловещият кикот на опровергаващото време. По всичко изглежда, че за да доловим реалността, трябва да взривим не само мостовете с миналото, но и тези с бъдещето. По друг начин казано, това означава да приемем мистерията на живота такъв какъвто е.
Въпреки че много не си падам по интелектуалните мастурбации на структуралистите, ще завърша с един цитат на Лакан, върху който сякаш си струва да се замисли човек :
„ Аз може би трябва все пак да се осмеля да приближа мястото на своята истина. Това, което ме очаква „там”, не е една дълбока истина, с която трябва да се идентифицирам , а една непоносима истина, с която трябва да се науча да живея.”

Спомням си, че преди години шведски политик каза следното по българската телевизия : „ Ние не сме европейци – ние сме скандинавци „. Разбира се, това , че скандинавците са по-различни от останалитеПетьо европейци, не е открито миналата седмица. Отдавна е известно, че протестантските държави са най-уредената и просперираща част от света. Това до голяма степен се дължи на протестантската етика, която обръща особено внимание, на трудолюбието, спестовността и изключително рационалното използване на ресурсите. Но не е само това. За да се разбере протестантския капитализъм, трябва да се вникне дълбоко в неговата етика и дух. Дух който обуздава онзи индивидуален, ирационален стремеж, страст към все по-голямо материално имане , към все по-голямото индивидуално перчене и показност, защото само по себе си това с нищо не допринася за просперитета на общността. Съществува една специфична скандинавска мяра, че материалното перчене и показност не е само проява на лош вкус, а директно пречи на племето, на общността Може би тук е мястото, където трябва да споменем, че усещането за общност, грижата за всеки неин член, тук е достигнала нива почти непонятни за останала част от Европа. Учението на Лутер и съпътстващите го реформи на калвинизма и пиетизма, сякаш най-добре са се развили в именно тук – в Скандинавието.
Един англичанин, чиято съпруга е датчанка, Майкъл Бут, крайно недоверчив към разказите, които слуша за скандинавските държави, в едно радиопредаване пита : „ Ама наистина ли датчаните не заключват колите и велосипедите си , когато ги оставят на улицата ?” Освен това започва да се пита защо годишния Индекс за възпиране на корупцията съобщава, че страни като Дания, Финландия, Швеция и Норвегия са с най-ниска и почти нулева корумпираност в света. А когато разбира от един доклад на университета в Лестър, че датчаните са най-щастливите хора на света – това му идва в повече.
Решава да се премести за известно време в Дания. Но още с пристигането си, започва да се чувства още по-неразбиращ и объркан. Оказва се, че не само не си заключват колелетата, когато ги оставят по улицата. По извънградските пътища има сергии със зеленчуци, оставени на самообслужване, а на близо има кутии. Вземаш си каквото ти е необходимо, и си оставяш необходимата сума в кутията. Няма продавачи…
Датчаните не се притесняват да оставят децата си в бебешките колички, извън кафенетата, оставят децата си сами да ходят на училище с велосипеди още шест, седемгодишни . Майкъл Бут е изумен. Каква е тази доверчивост, защо тези хора си имат такова доверие ? Обадих се на издателя си, пише Майкъл Бут, да го питам откъде идва това доверие? А той ми каза: „ Те просто нямат нужното въображение, за да лъжат и мамят”… А това силно усещане за принадлежност към племе и общност се вижда навсякъде. Няма къща, двор , прозорец от който да не се вее датското червено-бяло знаме. Майкъл попитал един датчанин: „не прекалявате ли с тези знамена ?”, а той му отговорил: „всички народи си развяват знамената”. Е да де, отговорил Майкъл, но англичаните не развяват националното знаме на рождения ден на котката си”….Всяка година датчаните харчели по шест милиона британски лири за знамена.
Има разни политолози и социолози, които пишат и говорят за датската ксенофобия и расизъм. Да казват, че датчаните обичат да поставят прегради между тях и останалата част на света , прегради между всички, които могат да им попречат да се чувстват удобно и уютно, нещо което датчаните наричат „хюга”.
Майкъл Бут ги намира за много непринудени хора. Мъжете не носят вратовръзки, децата се обръщат към учителите си на малки имена, а датските политици ходят на работа с велосипед.
Съвсем обичайна гледка е да видите министър-председателя на Дания по улиците на Копенхаген. На никого това не прави впечатление. Никой дори не се обръща.
Може би все пак е бил прав онзи швед, който чух да казва преди години по българската телевизия:
„ Ние не сме европейци – ние сме скандинавци ”.

Човешката природа е такава , че когато си представят по-добър свят, хората най-напред мислят заПетьо собственото си положение. Все едно дали го осъзнават или не.
Известно е , че усещането за справедливост в смисъла на равенство, се основава на завистта. Завистта към другия. Той има това, което ние нямаме. Той се наслаждава на това, което има. Ако може насладата му да бъде намалена. А пък ако може достъпът до наслада на всеки да бъде равен.
Нима не сте забелязали, че когато на някой успял и известен човек се случи нещо лошо, другите, ,неуспелите, изпитват някаква дълбоко скрита, притаена и неназована наслада. Сякаш неизбежния изход от това, поне наглед, е аскетизма. В манастира царува поравно споделената забрана. Поне така би трябвало да бъде.
Само , че германец, живял пет години в тибетски манастир, пише в книгата си, че и там човешката природа показва скритото си лице. Появяват се неизказани йерархии, скрити привилегии, обособяват се групи, появяват се форми на доминация и завист. Заложените социални и либидни зависимости не се преодоляват с показни жестове. Или поне това е твърде трудно.
Апостол Павел в един пасаж от „Послание към римляните” казва, че самият закон поражда желанието да бъде нарушен.
Само, че със закон или без, желанието си съществува. То предхожда закона.
Законът само поставя прегради по пътя към желанията. Защото човек трудно се освобождава от тях . Те са като преживяванията по време на сън – колкото повече бягаме от тях , толкова повече оставаме на същото място.
Може би затова либерализмът е политическа философска система, която създаде закони, който да бъдат като преграда за необузданите желания, за да запазят достойнството на човека. Едновременно с това в центъра на либералната идея стои индивидът с неговите лични права и свободи.
Либерализмът и идеята за достойнството на човека имат безспорно християнски произход. Няма друга духовна традиция, която да е поставила на върха на ценностите отделният човек, човешката душа – нейното загиване и спасение.
Но в съвременния европейски и секуларен свят говорят не за „достойнство” , а за „права” на човека. Само, че правата на едни, започнаха да отнемат ценностите и достойнството на други. Или аз греша ?
Западният либерализъм, такъв какъвто го наблюдаваме в момента, е дълбоко проникнат от левичарство. Той сякаш иска да отнеме от човека неговата рационалност, неговият инстинкт за самосъхранение – физическо и духовно.
Масовото навлизане на бежанци в Европа от страни с примитивна ислямска култура, привърженици на варварски обичаи и методи, на практика остават непокътнати със с всяко следващо поколение. Все едно дали живеят в Лондон, Париж или Мюнхен. Идеята за мултикултурализма не само, че не е погребана, но дори се появяват някакви мутирали форми на толерантност. Например като тази да наричаме Коледните празници – „ Зимни празници „, за да не накърним чувствата на мюсюлманите. Вероятно ще дойде момент, когато ще се наложи да наричаме Христос „Човекът от кръста”…
Не става ли така, че Либерализмът, който има християнски произход, сам създава антихристиянство в сърцето на самото християнство. Или отново греша…
Не е тайна, че цялата американската и европейска академична общност е левичарски настроена. Това го спомена само преди дни Димитър Бечев, преподавател по политология в щатски университет.
Канадският психолог Джордан Питърсън пише : „ Това левичарство доминира не само в Канада, но и в Европа. Абсолютно съм отвратен, че имат такова влияние в университетите. Според мен по много различни начини, университетите са сторили на обществото повече вреда, отколкото добро през последните 20 години! „
Едуард Саид /личен приятел на покойният Цветан Тодоров/ в книгата си „Ориентализмът” се опитва да ни внуши, че има дълбоко неразбиране по който Западът гледа на Изтока. Въобще понятието за различна култура религия, цивилизация, водели към враждебност, агресивност и прочие.
Само, че от коя посока идва тази неприспособимост, враждебност, агресивност и насилие – всеки сам може да си отговори.
Ако направим опит да доловим какво ще е бъдещето на Европа можем да използваме като метафора откритието на немският учен Вернер Хайзенберг за принципа на неопределеност. Той е доказал, че е невъзможно да се определи едновременно положението и скоростта на един електрон. Като го съотнесем към Европа, този принцип с прости думи би звучал така :
“Ако знаете къде е, не знаете
накъде отива.”, “Ако пък знаете накъде отива, няма да знаете къде е.

Как осмисляме живота си ? Това което правим ли ни определя ? Ако тръгнем с лодка през океана от философски системи ще претърпим корабокрушение. В най-добрия случай ще бъдем изхвърлени на острова наПетьо скептицизма. Там можем да зъзнем докато склопим очи.
Всъщност има ли абсолютно верен и валиден възглед по темата ? Или съществува цял един космос от субективни възприятия и оценки, една от друга по-различни, или пък взаимно опровергаващи се. Унамуно смята , че този скептицизъм бил върховна победа на мислещия ум. Що пък за победа е това ? Значи ако тръгнем да изкачваме с думи мисловния Еверест, най-много можем да забием на върха знамето на скептицизма. Толкова . Нищо повече от това .
Благодаря !
Но ние не можем всеки ден да живеем, изкачвайки се на тези височини. Там и кислородът е по-малко, пък и трябва да свършим някои неща от ежедневието в равнината.
Всъщност не можем да избягаме изцяло от ситуацията. Не можем да се оттеглим в лишени от реалност пространства. Човек не може да живее постоянно сред книги, в манастир, или да се засели в построените от него метафори, обрасли с претенции. Рано или късно желязната действителност ще се изправи пред погледа му, ще го завари напълно оголен, ще го окастри и ще го направи напълно безпомощен. Изглежда, си създаваме свои фигури на съзнанието, форми на живот, които да изглеждат смислени. Там някъде се спотайват скритите корени на илюзиите. В един момент се оказват дори по-силни от нас. После постоянно се борим с тях. Наричаме това ежедневие. На другия бряг е мистерията на живота. Да погледнеш към мистерията, значи да признаеш, че си надмогнат от живота. Че повече не го разбираш. Тези, които се казват, че са го надмогнали и че го разбират , никога не могат да надскочат баналното. Нашите оценки за света са по-скоро симптоми на осъзнати, или пък неосъзнати страхове, на завоалирани и хаотични нагони, на скрити интереси.
Ежедневието не може да се прескочи. И мистерията на съществуванието не може да се прескочи. Никой не може да излезе извън пределите на времето си, иначе би паднал в празното. Но нали точно тук влизаме в допир с невероятния, осезаем и неоткрит свят, който за всеки човек е илюзорно близък и уж познат като собствената му ръка и удара на сърцето му. Ала се оказва, че е по-недоловим и от най-далечната планета. Не е ли ежедневието онази високочувствителна плака, където цялата картина на този тревожен свят отпечатва цветовете и тоновете на живота, правейки загадката едновременно красива, непоносима и мистериозна.
Безсмислено е да се твърди, че морето е създадено, за да могат по него да се носят кораби! Глупост е , че отделният човек ще направи огромен пробив в света, и неговата загадка . Че ще разбере и опакова тайната, ще остане завинаги във вечността. Ние сме песъчинки сред огромните и подвижни пясъци на мистерията. Чувстваме се застрашени от две сили, от една страна алчната паст на безмерното, всепоглъщащо време, от друга – житейските факти, предизвикващи често отчаяние в нас. Човек се чувства като същество, висящо над бездна. Той изпитва едновременно страх от делника и страх от вечността. Светът е по-силен от нас. На тази сила нямаме какво да противопоставим. Не можем да го променим. Не знам доколко може да променим и себе си. Може би затова Шопенхауер казва : Искате да се утешите ? Не си правете труда! Каквото и да и да сторите, накрая винаги ще има сълзи. Свиквайте – такова е човешкото състояние.
Външно-условният, изпълнен с лъжи неистински живот на човека не предизвиква в мен интерес. Затова никога не гледам на генерала като на генерал и на министъра като на министър, защото длъжностите и йерархиите са само роли от блудкавия театър на делника. Зад генералската униформа се крие едно уязвимо човешко същество, способно да издаде и най-болезнения детински вик пред лицето на смъртта. Същество, което не може да намери утеха за смъртта и не е намерило отговора на причината да се живее.
Непознаваемият, несправедлив и несъвършен свят си е тук. Той винаги си е бил такъв. Защото същият несъвършен човек също винаги си е бил такъв. Исус е казал, че трябва да променим себе си. На практика ние се скъсваме от напъни да променяме другите. Претенциозно звучат думи от рода на „дълг”, „посветих” и т.н., т.н. Всички сме чували изрази от типа „посветих живота си на железниците”. Сякаш ако го е нямало този човек всички влакове по света ще спрат. Песъчинката не може да се посвети на океана, тъй като той не се интересува от нея, и ще продължи да си съществува, независимо от напъните и да му се „посвети”…
В крайна сметка стремежът на песъчинката да се посвети на океана, или пък да търси лично осъществяване на фона му, винаги ще изглежда абсурдно.
Значи какво бе казал Мигел де Унамуно – скептицизъм бил върховна победа на мислещия ум.
Че то какво друго ни остава !
Освен едно – да се отнесем скептично и към неговите думи.

Думата „свобода” заема огромна част от политическата логорея на демагози, шарлатани, патриоти, популисти и тирани от всякакъв род и калибър. Същото е и с думата „равенство”. Само че поставени едно до друго,Петьо двете понятия се отхвърлят взаимно. Когато има свобода равенството е невъзможно. Когато има наложено равенство, тогава пък свободата е невъзможна. Защото равенството не може да съществува в естествен вид. То може само да бъде наложено със сила.
Ако има свобода на словото, мисълта и идеите – възниква интелектуално неравенство.
Ако има икономическа свобода – автоматично настъпва икономическо неравенство
Русо казва, че за да има равенство трябва да зачеркнем идеята за частната собственост и да дадем на всички еднакъв дял от богатството. Този тъжен филм сме го гледали. Той е фалшив и стои на светлинни години разстояние от човешката природа.
Ако искаш да направиш всички равни, пренебрегвайки човешката природа, това става само по един начин – с насилие. Равенството не може да се осъществи без насилие. И този филм сме го гледали. И той беше тъжен. На всичкото отгоре подобно равенство е само привидно.
Вероятно сте забелязали, че никой дори не се и опитва да говори за равенство на възможностите, за равенство на уменията. Защо никой не говори да това? Говорят само за равенство на доходите. Няма по ярък пример за уродливостта на тази утопия.
Джон Ролс/1921-2002/ учен от Харвад, пише книга „Теория на справедливостта”. Той развива два принципа. Първият е , че всеки би трябвало да има право на основни свободи. Вторият принцип е, че обществото би трябвало да е организирано така, че да предостави еднакво богатство на всички. Значи ако си със специфични умения и дарби, или си високоинтелигентен, не би трябвало автоматично да получаваш по-високи печалби от другите, защото тези твои качества са „природна лотария”. С една дума тези дето нямат този късмет да са талантливи и умни, трябва да получават колкото теб, защото са нямали късмета на тази „природна лотария”. Казано по друг начин, излиза че би било справедливо Стив Джобс и Митьо Пищова да се радват на еднакви доходи. Същото е с Монсерат Кабайе и Митко Калайджиев. Дотук с професора от Харвард Джон Ролс. Този мисловен експеримент той нарекъл „Изходна позиция”. Всички знаем как завършиха тези „Изходни позиции”.
Шопенхауер, който се родил много по-рано от Джон Ролс, не е чел неговата книга „Теория на справедливостта” не е чувал за тази „ природна лотария”. Той смята, че човекът е устроен така, че си пожелава неща, получава ги, а после иска още неща. А когато получи и тях, започва да иска и нещо друго. Само да не си помислим, че ще бъде доволен ако стане милионер. Дори бъде доволен няма да е за дълго. И това продължава докато човек умре.
Съвсем ясно е, че свободата и равенството не са роднини и не вървят по един коловоз.
Те никога няма да получат политически отговори. Политически пристан. Опити да се дадат идеалистически отговори има. Например учени сравняват човешкия геном на финладци от 18 и 19 век и твърдят, че еволюцията продължава. Други се хващат точно за това , и казват че предстои и духовна еволюция, че идва „Епохата на Водолея”, където хората така ще израснат духовно, че ще се обичат, само ще се обичат и сътрудничат. Ще обединят квантовата механика с музиката, красотата и любовта. Но тук ми се струва,че навлизаме в творчеството на Хесе с неговите „Игра на стъклени перли”, пък и аз не вярвам, че красотата ще спаси света.
Затова е добре да спрем дотук.

Страница 3 от 5512345...102030...Последна »