От новите учебници по история веднага става ясно, че комунистите нито за миг не са изгубвали импулса си за господство над другите. Червените професори все още стискат между зъбите си комунистическата нафора. Още от времето на тяхната партийнаПРОФИЛ евхаристия, благодарност и вярност към техните господари, постлали червен килим пред академичните им кариери. Казано накратко, разказът за периодът 1944-1989 г. си е една подла манипулация от която не става ясно , че комунистическата партия е престъпна по своя генезис, характер и действия. Не се говори за окупацията на Червената армия, за ужасяващият терор, за избитите около 30 000 души, за масовите гробове покрили цялата страна. Не се разказва за концлагерите, за обезглавяването на целия политически, културен и икономически елит на страната. За унищожаването на многовековни традиции, манталитет, работливост, предприемчивост на българското общество, създавайки по този начин пропаст между него и демократичната европейската цивилизация. Буквално заличени бяха типично български възрожденци и герои. За сметка на това покриха цялата българска земя с каменни, уродливи паметници на съветските окупатори. Циментови върколаци с ботуши, разни Альошовци с шмайзери и господарски погледи. Генетичната наглост на червените професори, използва като инструментариум старите шаблонни и скудоумни похвати на идеологическите си аргументи. Това според Алфред Уайтхед означава, че за част от хората истинността е значима и работи само доколкото допринася за интереса им. Паметта е ключ към осъществяване на древния стремеж към себепознание. Затова е разбираемо, че потомците на червената върхушка нямат интерес да пазят паметта за фактическите събития. Няма как да искат да обяснят причините, поради които нещата са станали такива каквито са. Нито ще искат да обяснят причините, поради които бащите им са станали, каквито са станали. В този процес миналото, спомените могат действително да бъдат, изопачавани, преработвани и променяни. Това е познато в психоанализата като “покривна (защитна) памет”, която те предпазва от истините, които могат да те хванат веднага за гушата.
Разбира се, никой не си и мисли, че стадата от червени фанатици, събиращи се на Бузлуджа са хора привързани към някаква кауза, свързана с прогреса и човеколюбието. Нищо подобно. Целият този Джурасик парк е задвижен от една невероятна омраза, една зловеща позиция на отбрана в защита на едно минало, което им е позволявало да прикриват собствената си интелектуална нищета, бездарност и некадърност да се впишат в един свят на свободна конкуренция. Тези стада все още дърпат страната назад към блатото.
За съжаление тази зловеща позиция за отбрана и защита на едно престъпно минало, няма да бъде отстъпена и от червените професори, които пишат учебниците. За тях това означава да се измъкнат от парализата на фалшивия контекст на преподаваните от тях убеждения върху който са изграждали кариерата си. Това означава да предефинират собствената си идентичност, а това е травматичен процес. Да изоставиш старата маска с която си градил кариера, означава да изоставиш самия себе си, да се отдалечиш от самия себе си и от собствените си демони. Не временно, а завинаги. Това няма как да се случи.
Остава ни да се надяваме, че друго поколение историци ще пишат учебниците, защото без да познава обективния свят на миналото си, една нация няма Бог знае какво бъдеще.

Видях до кофите за боклук захвърлени кутии с черно-бели снимки. Явно запечатаните върху тях образи са вече непотребни заПРОФИЛ някого. Или неразпознаваеми. Вероятно хората на фотографиите вече не са живи. Някой е запечатал  мигове от живота им. Онзи преход между двете преливащи се една в друга сфери на Нищото. Тези на Живота и Смъртта. На фотографиите е уловен някакъв миг, усмивка, задържане на диханието. Някакво отминало ″сега″.  Последвала е светкавица. Тя също е изчезнала в нищото. Като човешкия живот. Зад застиналите усмивки, заедно с илюзията за значителност, се усеща  пустота. Въпреки привидната веселост.
Захвърлените снимки вече нямат никакво значение. За никого. Вероятно тези които могат да разпознават хората на тях, също отдавна ги няма на този свят.
Дошло е ново поколение. Или  нови собственици разчистват дома.
Затова старите снимки са пръснати около кофите за боклук.
Физиците смятат, че  времето се подчинява на закони, които не зависят от съзнанието. Използват термина лъч на времето, с който отбелязват, че ходът на събитията е еднопосочен. Необратим. Според тях концепцията за персонално време е чиста измислица.
Св. Августин смятал, че  времето  съществува само в нашето съзнание. Не съществува нито един реален начин то обективно да се оцени.
Всичко, което може да се напише или изрече за времето с думи, не е това. Каквито  и понятия или импровизации за времето да си изгради разсъдъкът – също не е това.
Знаем за чашата на Стивън Хокинг. Тя пада от масата на пода и се счупва на парченца. Ако я заснемем и пуснем филма обратно, можем да видим как парченцата се слепват на пода и скачат обратно на масата като цяла чаша. Само , че това няма как да се случи в реалния живот. Хокинг твърди, че във всяка затворена система, хаосът или ентропията винаги нарастват с времето. Казано по друг начин,  номерът с парченцата, които се слепват и правят чашата цяла, няма как да се случи. Посоката е само една – от масата на пода. И всичко на парченца. След време и от парченцата няма да има следа.  Но това е друг, по-дълъг  разговор.
Когато съм се опитвал да слепвам тези парченца, ровейки с в кутиите със стари , фамилни, черно-бели снимки, съм възстановявал някакви образи. Но те остават затворени само в моето съзнание. Взирам се в лицата на баби, дядовци , лели от времето, когато са били ученички с плитки.   Случва се някои от лицата да се губят поизбледнели в паметта ми, посипани от пясъците на времето. Понякога съм се опитвал да показвам старите снимки на внуците си.  Интересът им към моите дядовци и баби не е твърде голям. Вероятно тези образи им изглеждат като фосили, вкаменелости, съхранени в земната кора от отминали геоложки времена.
След няколко поколения  лицата от снимките ще бъдат напълно заличени. Ще изчезнат безвъзвратно.  Неразпознаваеми, избледняващи в потока на времето. Този поток отнася и заличава всичко. И мъдрият и милосърдния, злодеят и глупакът. Те изчезват. Завинаги. Само потокът остава недокоснат. Отделният човешки живот е крехък. Той може да бъде прекъснат във всеки момент. Потокът на съществуванието не може да бъде прекъснат. Не може да си го позволи. Затова смяната на съществата е безкрайна.
Много често хората затъват в илюзията , че снимките са едно от нещата, които опровергават времето. Скъсват се да снимат  образите си на фона на потока. Но остава само потокът. Светкавиците на фотоапаратите осветяват света.  Не след дълго отбелязаните човешки образи-фикции изчезват в Нищото. Животът на разсъдъка плува в море от привидности. После завършва в определени точки във времето. Самият човешкият живот си  е едно корабокрушение. Все едно какъв флаг ще закачим да се вее горе на мачтата. Хората разбират това.
„ Съзнанието е болест”,  казва Унамуно.
Това свръх просто изречение може би е метафизика на съкровеното.
 Вероятно времето е разсъдъчна конструкция, целяща  да обясни факта, че нещата се променят. Разсъдъкът не може да спре процесът на промяна. Сякаш, за да се противопостави, той започва да прави снимки.  Понякога осъденият на обесване играе на зарове в килията, докато стражите го отведат. Правенето на снимки с нашите образи е почти същото. То разкрива  човешката ни  нищета. Всеки е част от тази нищета. Но и в нищетата  сякаш трябва да се прави нещо.
„Тъгата ще трае вечно”, изрекъл  Винсент ван Гог секунди преди да издъхне…

 

 

 

 

 

 

 

 

Разбира се, че между хората съществуват естествени неравенства. Страшно глупаво е да се отрича това в името на някакъв уродлив егалитаризъм. Пазарните икономики в цял свят зависят от стремежа на човека да удовлетвори личния си интерес. Това води по един естествен път до имуществено неравенство. Но отжертвите продукта на предприемчивия, способния и работливия печели цялото общество. Историята многократно е доказала, че едроформатните идеали, от които се ръководи политическата сфера, никога не са били в синхрон с очакванията на хората. Агонията след краха на големите националистически и рeволюционни безумства, винаги е докарвала големи страдания на народите тръгнали по този път.
Очевидно най-тежките последствия от комунизма са заличаване на всяка индивидуалност и различие в обществото. Няколко поколения живяха така, сякаш реалността не би могла да съществува като такава, ако не е подсказана от комунистическите авторитети и пропагандатори. Последните създадоха една каста привилегировани некадърници, цели червени фамилни кланове. Те за нищо на света не се разделяха с привилегиите и господарския си манталитет. Не искат да се разделят с този господарски манталитет дори и сега. В същото време имаше хора извън тази каста. Хора, които комунистическата пропаганда лиши от идентичност, от собствено лице, превърна ги в емотикони на една залязваща човеконенавистническа идеология. Същите тези люде , вече с бели коси, бяха подчинили живота си на лицемерните механизми на приспособяването. Превърнаха се в духовни инвалиди, лишени от дори най-малък стремеж да разберат светът в който са живели, и в който живеят. Те и сега продължават да се носят като водорасли във все същата утопична, блатна екосистема от съмишленици. Не искат да се придвижат и на милиметър към откритите води, където сред океана от информация могат да преосмислят света в който живеят. Не искат да излязат от собствената си блатна среда. Вече побелели, тези хора изглеждат като някакви странни недорасляци. Сомнамбули , които не искат да чуват никакви звуци идващи отвън. Не ги докосва никаква информация. Никакъв глас. Никой не може да ги извади от сомнамбулния им свят. Уж със старостта идвал опитът. Идвала мъдростта. Очевидно старостта често идва съвсем сама…Стивън Хокинг смяташе, че човек лишен от любопитство е една много тъжна картина.
Дори и по времето на най-мракобесния тоталитаризъм имаше начин да се разбере как е наложен азиатския комунизъм в страната. Масовите убийства без съд и присъда. Концлагерите. Имаше начин да се разбере какво става по света. Какви ракети монтираха руснаците през 1962 г. в Куба. Имаше западни радиостанции от които ясно се виждаше грозното имперско лице на Русия. То напомни за себе си в Унгария през 1956, в Чехия през 1968 г. Същото грозно имперско лице продължава да плаши света и до ден днешен . Политковская описа подробно нечовешките жестокости на руските военни. Заплати за това с живота си. Разказа за екзекуциите на цели фамилии в Чечения. Заедно с децата и бременните жени. И сега има канали, по който човек може да разбере всичко това. Александър Невзоров, Бабченко, украинският журналист Гордон, денонощно разказват за руските варварства в Чечения Украйна, в Грузия Армения. Фараонът Путин превръща страната си в една изолирана автократична пустиня в която дори интернет ще бъде спрян. Ще бъде създаден някакъв вътрешен Путинет. За да могат съвременните руски крепостни да поглъщат безропотно единствено тази информацията , която автократичния режим им сервира в медийната чиния.
Тези неща сякаш не достигат до червените сомнамбули в България. Те продължават да обитават своята идеологическа блатна екосистема. Тези „добри” хора с бели коси. Те са глухи като миди за това което се случва. Индивидуалното възприемане на злото е странно. Разглеждано от позицията на разсъдъка, то съществува винаги “извън” него. Понеже разсъдъкът смята, че ще оцелее, ако изкарва себе си прав. Хана Аренд смята, че в „баналността на злото” няма никаква изключителна психологическа изключителност. То се твори от обикновени, дори наглед „добри” хора.
Циничното мълчание на бившите червени велможи , заграбили богатствата на партията-държава е ясно. Те се интересуват от „лява” и „социална” политика толкова, колкото крокодилите се интересуват от веганство. Но какво да кажем за онези близо милион фрустрирани и излъгани люде , намерили подслон в анонимността на уравниловката. Та нали партийния билет е прикривал собствената им бездарност, собствената им нежизнеспособност в един свободен конкуриращ се свят. Те и сега продължават да стискат между зъбите си комунистическата нафора, дадена им на времето като причастие. Не искат нито да я преглътнат, нито да я изплюят. Защото и децата им са вече на Запад, а самите те, не знаят нито в какво да вярват, нито на какво да се надяват.
Приличат на къртицата, която Кафка описва в дневника си. Подгонена от кучето му, тя бягала в кръг. Влизала в една дупка, излизала от друга. Криела се зад буците пръст, после пак бягала панически, за да спаси живота си. Смятала, че животът и зависи от кучето. Но тя нямаше, пише Кафка, зрението, сетивата и интелигентността да прозре света около себе си. Всъщност така и не разбра, че живота и зависи не от кучето, а от мен…
В българските фолклорни поверия таласъмите често приемат образа на кучета.
Тези таласъми все още бродят в съзнанието на голяма част от българите.

Петър Ангелов – Дарев
Комунизмът подобно на исляма никога не се извинява ! Никога не признава греховете си ! Винаги се счита за непогрешим ! Ислямът и комунизмът винаги са се опитвали да оформят света по свое подобие – катоКапричос поробват собствените си последователи. Както исляма, така и политиката на левичарските режими винаги е антилиберална и автократична . Тя никога не приема чуждото мнение. През цялата си история тази политика презира, наказва, унижава и убива другомислещите . Като исляма, левицата винаги е антизападна, антиамериканска и антиционистка. В момента на Запад се появи една червено-черна левица, едни леви политици и магистрати, които започнаха да си затварят очите пред ислямската полигамия, педофилия и тероризъм. Изразът „Знам си правата”, се превърна в левичарско-ислямския юмрук, вдигнат срещу Запада ! Свободата на вярата включва ли правото да не се ваксинират децата ? Бактериите имат ли права ? Ликвидирането на вируса на едрата шарка геноцид ли е ? Хората с леви идеи цял век пяха химни, за прогреса и светлото бъдеще ! Но си затваряха очите, прикриваха средновековните жестокости на комунистическите концлагери, масовите убийства на милиони невинни люде. В по-късни години, както западни така и източни левичари, не спряха да развратничат с най-реакционните, най-мракобесните, най-жестоките ислямски режими на света. Достатъчно бе да са антиционистки, антиамерикански или антизападни. Спомнете си само за Ясер Арафат. Те финансираха и продължават да финансират и сега, скрито или съвсем явно, терористични ислямски главорези. В същото време, не спират да пропагандират някакъв утопичен, зловещ, изроден либерален социализъм. Ислямът винаги е носител на едно пословично самонадценяване, параноя и обидчивост. Това винаги е завършвало с кръвопролития. Трябва ли да правим разлика между комунистическият атентат в църквата „Света Неделя” и ислямските атентати в Ню-Йорк, Мадрид , Лондон и редица държави по света ? Никой български комунист не осъди открито и ясно убийците ! Никой не изказа силно и ясно съчувствие към жертвите и техните близки ! Не чух и църквата открито да говори за убитите свещеници ! Не видях да изпише имената им ! Да направи публична Заупокойната Литургия за избитите като кучета свещенослужители. Всички знаят кои са убийците. Това бяха примитивни люде, лишени от вътрешна идентичност и собствени морални черти. Всички те бяха обладани от маниакалното желание на всяка цена да плуват на повърхността на обществения живот. Балкански шмекери, мързеливи, безимотни и неграмотни ларви, както и откровени престъпници ! Всички те искаха на всяка цена да плуват на повърхността. Макар и като кремълски подлоги. Макар и върху отходните води на една античовешка система. Само и само да са на повърхността. Защото в едно нормално демократично общество, тази непригодна за нищо утайка, нямаше никакъв шанс. Та нали именно тези подлоги попълниха редиците на политбюро. Изпълниха редиците на целия политически и стопански живот на страната за половин век.
И социализмът и ислямът отричат индивидуализма в името на някакъв мрачен колективизъм, насочен винаги към светлото бъдеще. Комунизмът превърна една голяма част от света в материална, морална и интелектуална пустиня, от чиито последици все още не могат да се изтръгнат много страни в Европа. Макар отдавна да стана ясно, че общество, което поставя равенството/в смисъл равенство на доходите/ по-високо от свободата, не получава нито свобода, нито равенство. Всъщност едно от най-големите престъпления на комунистическите режими е, че изградиха едно уродливо мислене на поколения слабоумни люде. Че създадоха едни зомбирани питекантропи, които с мрачно-тържествен поглед поднасят венци на довчерашните си екзекутори, ходят на стада на Бузлуджа и пеят партизанско-терористични песни. Децата им отдавна живеят в Чикаго, Лондон и Париж, но те пеят „Нас червеното знаме роди ни..” Развяват руското знаме и дори не искат да се обърнат през рамо, за да не ги докосне каквато и да е информация. Не искат и да чуят каквато и да е новина, за чудовищните престъпления на Путинова Русия в Чечения, Грузия, Армения…За масовите екзекуции на цели семейства в Чечения. За онези фамилии нареждани пред руските картечници заедно с дядовците, децата, внуците и бременните жени. Действията, които описва Политковска обхващат цялото непоносимо разнообразие от възможни жестокости – обезглавяване, разстрел на цели семейства, обесване, изгаряне на хората по къщите им, като не им се дава възможност да ги напуснат. Вече нищо не може да остане скрито, вече всичко може да се разбере, прочете или види. Но тези хора не искат да слушат подобни неща ! Когато им говориш, те гледат с очите на мъртви риби. Тези жестокости не ги засягат. Те сякаш не съществуват. Сякаш тайно ги оправдават дълбоко вътре в себе си, в името на любимата им Русия. Те дишат, виждат и чуват само това, което е в съзвучие с онова, което искат да чуят. Разговори за съветската окупация през 1944 г., разговори за избиването на невинни люде без съд и присъда с тях не могат да се водят. Все същата глухота, все същите мъртвешко-рибешки очи. Всъщност, това са най-жестоките последствия от комунизма . Той остави след себе си едно морално блато, от което нищо не помръдва, нищо не тече. Никой сякаш не иска да говори за издавените в него мъртви, а останалите, морално издавени живи, не искат да погледнат назад…
Тъжно е, че подобно на хидрата и нейните регенеративни способности, съвременните левици се възпроизвеждат. Променят се в черни, червени, розови, зелени и бели нюанси. Започнаха някакви странни мутации и метаморфози, надянаха националистични, патриотични или екологични маски. Започнаха да говорят за семейни и християнски ценности и традиции.
Зад тези маски, организации, сдружения и партии, забъркани в ароматизирани идеологии, прозират същите зловещите лица , излезли сякаш от цикъла на Гоя „Капричос”. Тези левичарски чудовища ще продължават да се раждат, ще продължават да мутират в своите нови политически мимикрии, докато разумът на Европа продължава да спи.
До какви граници е способна да се разпростират регенеративните способности на левичарската хидра, никой не е в състояние да отговори. Тъжното е , че тези които я следват сякаш отново не знаят накъде вървят.
А тя винаги води на едно и също място – в икономическото и морално блато на всички леви утопии.

Малко или повече, телевизионните зрители съпреживяват някаква субкултура, излъчвана денонощно по синия екран. Всичките тези реалити продукции, разните Биг Брадъри , Сървайвъри, телевизионни сериали, забавниПетьо програми с просташки хумор, сладникави мелодраматични филми, сякаш се предназначени за ментално единение с посредствеността, превръщайки този виртуален поток в някакъв телевизионен филмов и информационен Макдоналдс.
Освен това, всеки ден бликва един информационен поток от лъжи и полулъжи, с неизменно ударение върху драматичното, трагичното, катастрофичното и болезненото. От страниците на вестниците се стичат водопади от шокиращи и подвеждащи заглавия, измислени апокалиптични прогнози. Всичко това набъбва и нараства като ядрена гъба, от чиито недра се разстила една злокобна радиация от несигурност и озлобление, която сякаш цели да деформира и дори унищожи индивидуалното съзнание и мислене, а на негово място да изгради някакво посредствено, консуматорско, пасивно възприемане на света около нас. И всичко това с онзи крещящ, квази-сензационен , рекламен, безцеремонен, циничен, и „нахакан” стил, който така смесва и размазва циничното с драматичното, просташкото с чисто човешкото, че в един момент зрителят или читателят, загубват очертанията на продукта, който консумират, тъй като всичко има един и същи вкус.
Не е по различно положението и в социалните мрежи, където радиацията на посредствеността е на неимоверно „високи” нива. Там една голяма част от индивидите почти са престанали да съществуват, тъй като възприемат някакви недействителни, причудливи и флуидни самоличности, според желанието и вкусовете на другите виртуални общности в мрежата, чието одобрение се стремят да спечелят. Там вместо профилните снимки на участниците, може да видите снимките на лебеди, пеперуди, кученца, катерички, Китайска панда, Миещи се мечета, а също така и богата палитра от снимки на бозайници, земноводни, двуутробни, делфини, прилепи Летящи лемури, паякът Синя тарантула, Розово какаду, Дървесно кенгуру, Канадска гъска и за каквото там се сетите. Няма само да видите снимка на човекът, който стои зад профила. Криейки се зад тези образи, той лесно сваля ограниченията пред конструирането на идентичността си. Така е по-лесно да плиснеш омразата, озлоблението и грозния език, с който искаш да унизиш другите, може би това е единствената илюзорна компенсация за собствената ти нищета, която те кара да се чувстваш обезценен и незначителен. Защото дори и жалкото, делнично съществуване основано на принципа, че в живота има само две най-важни неща – метаболизъм и репродукция, някак не е достатъчно. Старата поизтъркана делнична „философия”, че каквото „метаболитнем” и каквото „репродуктивнем” , това ще ни остане, съвсем недостига , за да се чувстваме живи. Това да унижим, обезценим или напсуваме опонента, подсилва имунната система срещу завладялото ни чувство за провал, от цялата тази заобикаляща ни несправедливост, с която нямаме сили да се справим. И тогава се появява единствения за нас изход – да напсуваме реалността, заедно с хората в нея. По-точно като започнем от хората…
Ако пък трудно съставяме изречения, но искаме да изглеждаме като хора, които постоянно се стремят да развият и овладеят вътрешния си свят, започваме да копираме и качваме картинки с мъдри мисли на политици и духовни учители. В мрежата можем да видим потоци от картинки с цитати от Будизма, Джайнизма, Тантризма или Конфуцианството. На фона на дъждовни есенни гори, или сънни езера, може да прочетем копирани текстове, които ще ни обяснят що е то Бог, Душа, Грях, Медитация, или Живот след смъртта…Цитати от Августин Блажени до Кришнамурти и Петър Дънов, съжителстват с астрологични прогнози, фентъзи красавици с пластмасови лица, яхнали летящи в облаците елени от чиито ноздри струят текстове за това, как любовта ще спаси света. Тези призиви към духовната страна на човечеството не вършат никаква работа, този който търси отговор на загадката на живота, едва ли ще го намери в пространствата на виртуалния кич.
В същото време, не може да се отрече, че технологичните възможности за създаване на виртуални общности, имат и своята добра страна. Това дава възможност на географски разпръснати хора да обменят информация, да споделят мисли или коментират събития.
Стига това да не води до загуба на чувство за реалност.
Защото ако повечето време сме онлайн, това не подсказва ли, че в живия живот сме офлайн ?

В дебелите книги пише , че невинаги получаваш това което заслужаваш. Нямам никакъв вътрешен спор по въпроса. Но човек и без вътрешен спор, може да се почувства предаден или разочарован от близки хора. За да се спаси от тези разочарования, той трябва да се откаже от своята съпротива срещу обичайнотоПетьо функциониране на живота, да прояви някакъв естествен интегритет с него. Да трансцедентираме /надраснем/ своите преценки и очаквания, да разположим нещата в един общ пейзаж. Или както казват на Изток : „ Да не броим дърветата, а да виждаме гората ”. По друг начин казано, трябва да се опитаме да се издигнем над сравнително ежедневното ниво. Птичи поглед отгоре, над гората, ни показва, че тя съвсем не е съвършена във всичките си части, всъщност това е начинът по който съществува. Но този поглед няма да ни улесни много. Защото в крайна сметка човек живее долу, в гората, крачи по пътеки и внезапно появили се просеки, препъва се в дупки и паднали стволове . Наясно сме, че убежденията и вярванията ни ограничават до голяма степен. Но не можем постоянно да летим в облаците, налага се да броим и дърветата. Личното преживяване за света едва ли се покрива със светът, който е в действителност. Но дори в рамките на фалшивия контекст на системите ни от убеждения, чудеса рядко се случват. Вероятно истината не е това, в което вярваме, а това което преживяваме непосредствено, долу в просеките, все едно дали ни харесва или не. Хайдегер ли беше казал: „истината е просека в гората”… Когато сме силно разочаровани или предадени от много близки хора, може би трябва да приемем всичко, въпреки, че нещата не са се случили съгласно нашите очаквания. Защото във вселената на човешките отношения, болките и страданията са имплантирани в самата и природа. Възможностите за избор не са много. Ако имаме усещането, че сме направили всичко в контекста на нашите усилия и отговорности, но нещата не са се получили, може би просто трябва да продължим . Тежко е разбира се, та нали признанието е пространството в което съществуват обичта, лоялността и добрите отношения . Но нали реалността многократно ни е подсказвала и повтаряла, че не е задължително, да получим това което заслужаваме. Защо страдаме тогава ?
Ако се опрем на учението за amor fati /любов към съдбата/ за която говори Ницше, онази „невинност на ставането”, то едва ли ще ни донесе утеха. Ницше се опитва да ни убеди, че ставането е невинно, понеже няма същество, което да е отговорно за факта, че съществува, че притежава или не притежава едно или друго качество. С една дума каквото и да ни се случва, трябва да приемем невинността на всичко, което е.
Ако искаме да разберем понятието „amor fati“ в едно изречение, то би изглеждало така : да съжаляваме по-малко, да се надяваме по-малко, да обичаме повече реалността такава, каквато е, и по възможност изцяло…
Трудна работа нали ? Поне аз не успявам…

Убитата от руският фараон Путин, Анна Политковска, описва в книгата си „ Нищо друго освенПетьо истината”, зверствата по време на Войната в Чечения.
Само за една вечер по протежение на няколко улици са лежали 51 трупа. Всички тези люде са брутално убити по време на операция наречена „прочистване”, от „знаменитата” 205-а бригада на Путин, която отмъщава на местното население дързостта да иска да бъде извън Руската Федерация .
Книгата е мъчителна за четене, тъй като Политковска на място проучва и описва всички нечовешки жестокости, извършвани от федералната армия по време на войната.
„ Около 21 часа в двора на Зубаеви се забива БТР. Делово и без излишни думи, руските войници извеждат от дома им и подреждат в редица до стълбичката : 64-годишната Зайнаб, съпругът и , дъщеря им, 45-годишната Малика, малката дъщеря на Малика, Амина на 8 години, 40-годишната дъщеря на Зайнаб, Мариет, 44-годишния племенник на Саид, 35 годишния Руслан, бременната му съпруга Луиза, тяхната 8-годишна дъщеря Елиза…Последвали няколко откоса с картечница и всички лежат мъртви пред бащиния си дом…”
…„ В друга къща открихме заедно с една руска баба на 84 години и 35-годишната и внучка Лариса, известна адвокатка в Грозни, и двете изнасилени и застреляни…Трупът на 42-годишният професор по физика Адлан Акаев се търкалял по двора с белези от изтезания. От обезглавеното тяло на 47-годишния Демилхан Ахмадов липсвали и ръцете…Знак за наказанието са многото захвърляни отрязани глави. Видях няколко окървавени дънера за цепене на дърва. На улица „Шевская” имаше такъв пън, със забита в него брадва, на пъна женска глава с червена забрадка, а до пъна – обезглавен труп, но мъжки. Къде са останките на жената? Къде е главата на мъжа ? И още – намерих обезглавен труп на жена с разпорен корем, в който беше навряна глава…”
„На сутринта след погромите, оцелелите късаха парцали от дрехите на загиналите и ги връзваха за клоните на дърветата, под които бяха погребани. Така, че след войната, хората да могат да намерят гробовете на своите близки. „
„Войната в Кавказ облива в кал цялата ни руска нация от глава до пети. Започнахте ли да мислите как ще измием това? Колко време ще отнеме? Спомнете си, че Германия половин век съдира от себе си парцалите на националния срам. И през всичките тези десетилетия, нашите деца си играеха на война с германците, а възрастните ги насърчаваха. А сега, ние руснаците сме станали по-големи изверги от немците…”
Ще спра дотук. Който иска да разбере същността на съвременната Империя на злото, може да прочете „ Нищо друго освен истината” на Анна Политковска.
Разбира се, руският фараон не прости на тази крехка жена фанатичната и смелост да представлява съвестта на Русия.
Анна Политковска бе убита на 7 октомври 2006 г., в Москва.

Често зад прекаления блясък се крие някаква нищета. Зад разказаната история, съществува и една скрита сюжетна линия. Зад разказа на жертвата има нещо пропуснато, нещо за което тя не говори, за да съхраниПетьо жертвения образ, който иска да си придаде. Понякога зад успеха се крие едно затаено унижение, за което успелият никога няма да обели дума. Всъщност разсъдъкът е една извънредно високо развита машина, способна да опази и съхрани себе си сред полусенките на изречените и премълчаните неща. Тя е конструирана така, че винаги да дава право на себе си, поради което съществуват най-малкото две реалности – една разказана, и друга – мълчаливо заобиколена. Човек винаги притежава ресурсите на едно раздвоено поведение, на една пресметната невинност, онези отдръпвания и изоставяния на факти, които могат да хвърлят сянка върху една невинност, която уж изглежда безащитна, но всъщност не е. Когато с невъоръжено око видим едно невинно насекомо, представата ни за него е една. Но когато го видим силно увеличено, разбираме, че то има жестоко заострени щипки и вид, силно различен от първоначалното ни, невинно усещане за него…
Всъщност всичко е въпрос на близост, въпрос на оптика…
Реалността във всяка разказана човешка история изглежда очарователна само отдалеч, приближиш ли се близо до нея, нещата може и да не изглеждат зле. Но винаги изглеждат различно. Толкова е трудно да оценим действия, скрити зад маскирани ценности, зад раздути принципи, които имат само една цел – да прикрият материални интереси, потулвани нагони или трудни за изговаряне мотиви.
Но тъй като всеки човек смята за необходимо да има една постоянна гледна точка, модел от вярвания с които не иска да се раздели, не иска да признае истината пред другите, на него често му се налага да лъже. Не може никого да съдим за това. Чувал съм възрастни хора, които с необикновена лекота, със съвършена наивност, по начин по който вярват сами на себе си, да лъжат, че връзката и любовта с децата продължава както преди : „ Вчера децата идваха при нас, стояха два дни, викат ни и настояват да отидем при тях…Снощи пак се обади синът ни и не вика при себе си..” После съвсем случайно разбирам, че никой не е идвал, никой не се е обаждал, никой и никъде не ги е викал…Още си спомням очите им, когато ми разказваха тази история…
В тези очи може да се види изразът на Мюсе: „Ние сме още ученици, болката е нашият учител…”

Каквото и да говорят, хората не могат да избягат от влиянието на християнските ценности и нагласи. Така или иначе, тези ценности оказват подсъзнателен ефект дори върху хора, които категорично отричатПетьо религията. Затова не разбирам това демонстративно отричане на религията, като нещо висящо само в себе си, напълно ненужно и безсмислено. Нима религията, схваната като пределен интерес към съществуванието, не е дала онзи така нужен импулс за развитие на културата във всичките и форми. Та нали този пределен интерес към живота и смъртта, във всичките му духовни измерение, не е в основата на цялото културно творчество на човека. Онзи който проявява определен интерес към стила на една култура, не може да не доловил нейната религиозна субстанция. Та нали именно тази религиозна субстанция е направила културата възможна. Не мисля, че е необходимо да споменаваме, онази барокова и готическа Европа, пред чиито катедрали и до днес смирено затаяваме дъх. Нима великото свободно изкуство, пластика живопис и поезия не са се вдъхновявали от религиозни мотиви, въплъщаващи в себе си религиозни и душевни състояния. Разбира се всяко от тях в духа на времената, в духа на тогавашните естетически норми, но те и сега са израз на великите общочовешки чувства валидни и днес. Тук не става въпрос дали религията и културата са в състояние да удовлетворят всички копнежи на духа. Става дума, че те са неразривно свързвани една с друга, все едно дали сме вярващи или не. С една дума Християнството е универсално и общочовешко по своето духовно и културно измерение.
В същото време е очевидно, че някой хора схващат християнството като трапезно преживяване, търсят отговори при астролози, гадатели, при хора правещи бели и черни магии, търсят по вестниците зодиакалните си знаци, за да разберат как са се подредили звездните констелации и какво ще е въздействието им, да речем, върху Митьо от Полски Тръмбеш, относно неговия любовен живот през м. май. Изрази като : „ Ние Везните сме такива, или ние Стрелците сме такива, са част от онзи тюрлюгювеч, който не е свързан с никакво Християнство, тъй като то категорично отрича астрологичното познание наред с чародеите, гадателите, баячите и запитвачите на зли духове, както пише в Библията. Характерите, качествата физически и духовни, до голяма степен зависят по-скоро от констелацията на човешкия геном, от средата и ред други неща, отколкото от звездната констелация. Но това е друга тема. Във всички случай мисля за неподходящо, да не кажа неграмотно, да слагаш икона на Света Богородица и успоредно с нея да изписваш астрологични текстове свързани със Стрелци, Везни и прочие зодиакални еквилибристики.
Подобна картина някак подсказва, че чувството, културата, интелектът или вярата/ако я има/ някак не са по местата си.

Загубих интерес към киното , когато разбрах, че идеята за това как добрите винаги да побеждават лошите, на практика не „работи”. Истина за мен е това което „работи”.Оценявам хората не по технитеПетьо интенции, не по техните мисловни конструкции, написани с подходящия патос и езикови арабески, а по техните реални действия и резултати. Всъщност моят компас за действията са техните последици. Преди тридесет години попаднах на изречение на Фуко в което той казваше : „Киното не е интелигентен начин на общуване..” Тогава не ми хареса това изречение. Не съм сигурен, че сега ми харесва. Но смея да кажа, че в голяма степен е бил прав. Ами прав е. Все пак трябва да призная, че когато съм гледал филм на Бергман съм забравял, че там някъде са жужали камери, и че въобще съм на кино. Бергман не разказва приказки. Въпросите му, свързани с човешкото битие са тежки. Те са близки до масата на черните дупки във Вселената. Но такива като Бергман не са повече от пръстите на една ръка.
Като дете бях луд по приказките И там добрите в края винаги вземат връх над лошите. Всичко завършваше с прословутото „три дни яли, пили и се веселили”. Всъщност скъсах с приказките, когато започнах да усещам, че същинският живот започва след като свърши веселбата. Винаги съм искал да знам какви са отношенията между Принца и Пепеляшка след 10 години. Още ли се обичат, или вече са разведени? Това променя цялата приказка нали ? Какво прави по-късно Али Баба със случайното придобитите съкровища. Дали вече не е клиент на Специализираната прокуратура. Шопенхауер казва, че човек винаги е живял и живее в един безнадежден цикъл. Той си пожелава неща, а когато ги получи иска още неща. Това не спира докато умре. Винаги когато получи каквото иска, веднага започва да иска нещо друго. Как ли биха изглеждали нещата ако се „актуализират” приказките . Например да се напишат продължения като „Палечка, десет години по-късно” или „Малката кибритопродавачка – десет години по-късно”и т.н. Тогава ще се скъса с цялата тази “дескриптивна етика”в приказките. Но това пък вече няма да са приказки и няма да са за деца. А приказки за деца трябва да има.
Затова пък е ясно защо възрастните не четат приказки. А една част от тях не гледат и филми. Киното се превърна в мощна индустрия, подобна на производството на прах за пране. Излизат различни гръмки заглавия с уж различно съдържание, но ароматът сякаш е един и същ…

Страница 2 от 5512345...102030...Последна »