ХЪЛМЪТ

„Не е истина
не е истина”

Иван Пейчев

     Този хълм си имаше всичко – рекичка, която се извиваше между свободно растящите, бодливи храсти и вероятно извираща някъде от високата му част, и гъста борова гора, която покриваше южната част на склона. Небето бе замряло в някаква наситена до крайност синева. Там, където гората свършваше, подножието на хълма преливаше в огромна поляна с дива и почти непроходима растителност. На места се показваха оранжеви шапчици на невен, нежни стебълца на диви теменуги и еньовчета.
Мъжът вървеше без посока, като внимаваше да не нарани краката си, от внезапно изникващите остри камъни, скрити под храстите. Наоколо нямаше никаква асфалтова алея или някаква оформена пътека, по която да крачи безгрижно и да се любува на дивата красота наоколо.
Някакъв копнеж ли го бе довел до тук? Понякога спираше за миг, за да потопи поглед в заобикалящите го цветове, за да усети с цялото си тяло нежнозеленото, жълтоуханното, което бе избуяло наоколо.  Сякаш тази картина бе нарисувана току що от Бога, без още боите да са засъхнали. Кое го бе накарало да крачи с часове сред  дивите храсти и островръхи камъни без път и посока? Та той дори до скоро не знаеше за съществуването на този хълм, намиращ се почти в центъра на големия град.
Животът му бе много самотен и монотонен, а дните преминаваха еднакви като гипсови отливки. Работеше на осемнадесетия етаж на огромна сграда, цялата от бетон и стъкло. Пътуваше все с един и същи трамвай. Сутрин ставаше по едно и също време и дори нямаше нужда от часовник да го буди. Времето му се отчиташе някъде вътре в тялото, и този секундарник не го бе подвеждал никога. После, следваше бръснене. Трамвай. Асансьор, и онова древно „добро утро”, което казваше сякаш на себе си, когато влизаше в офиса. Всъщност, целият осемнадесети етаж беше превърнат в офиси, отделени от стъклени клетки. Така хората се виждаха един друг когато работят, движат се, излизат или просто скучаят. Приличаше на някакъв огромен терариум, където нищо не можеше да остане скрито и незабелязано. Но тази постоянна оголеност, откритост и видимост, бяха станали нещо толкова привично, че хората в тази стъклена обител дори не се забелязваха и сякаш не знаеха  нищо един за друг.
Мъжът откри този хълм случайно. На една от спирките, тази с номер 215, която се намираше по пътя към работното му място. Имаше  дълга редица от огромни билбордове с реклами на детски дрехи, мебели и модерна електроника. В един момент тези билбордове бяха премахнати и едва тогава мъжът забеляза, че зад тях  винаги е имало хълм.
Още същият ден, след работа той се изкачи на него, крачейки сред бодливите храсти с надеждата да намери алея или пътека, която да го доведе до върха. Прибра се уморен и с панталони осеяни с трънчета и бодливи главички на диви растения. Тогава си помисли, че повече никога няма да стъпи там.
Но още през първия почивен беше отново на хълма. Нещо необяснимо го теглеше натам. Този път успя да се провре през храстите и високите бодливи треви, и приседна до брега на рекичката. Наблюдаваше игривата вода, която заобикаляше по-големите камъни, полираше малките и с тих  ромон  изчезваше зад първия завой надолу по мекия склон. Усети някакъв  лек повей и прохлада и мястото много му хареса. „Ще идвам често тук” – каза си той.
Постепенно разучи хълма. Намери и извора на рекичката, който се намираше в основата на една синя скала, пробила плътта на хълма и стърчаща като тотем сред храсти от бъз и къпина. „Колко е хубаво тук” – изрече на самия себе си мъжът. Стори му се, че е дръпнал  в себе си някаква скрита завеса, изтъкана от цялата му самота, болки и неизброими унижения, за да блесне пред него  тази красота.
Никой не може да каже, кога нещо започва истински. Когато стъпи за пръв път на хълма, не бе дори подозирал, че  няма да може без него. Започна да посещава това място вече и след работа. Веднъж дори си взе бутилка вино и потъна в боровата гора. Докосваше грапавата кора на дърветата, а някои просто ги прегръщаше. Стоеше така неподвижен, прегърнал огромен бор, отпиваше от виното, а до ушите му достигаше равномерния трептящ тътен на града.
Веднъж дори не забеляза припадащата вечер. Вълната на здрача постепенно заля гората, и тъмнината полепна по храстите, които постепенно изгубиха очертанията си. Мъжът не се уплаши от тъмнината, защото вече отлично познаваше хълма и бързо се ориентира в каква посока да тръгне. Каква бе изненадата му, когато някъде в подножието на хълма забеляза силует на човек. Досега не бе срещал жива душа на това място. Едва когато приближиха един към друг, видя, че бе жена.
― Здравейте! – поздрави тихо мъжът ― Не ви ли е страх по това време да идвате тук?
― Не, – отговори жената ― винаги идвам по това време тук. Отивам до върха, за да си напълня шише вода от извора под скалата. Бях болна и мисля, че тази вода ме излекува.
Мъжът се усмихна недоверчиво.
― Странно – каза той ― не знаех, че тази вода лекува. Аз до скоро дори не знаех, че този хълм съществува.
― Аз също – отвърна жената – не знаех че има хълм, че има такава лечебна вода, въпреки че работя тук, непосредствено до хълма в онази високата осветена сграда. Това е ”Mayo Clinic”, лекарка съм там и се казвам д-р Хени Бетлер.
― Това е още по-странно – удиви се мъжът – аз също работя на спирка оттук, непосредствено до вашата клиника, но никога не съм знаел че тук има хълм.
― Е, да тръгваме – рече мъжът ― желая ви пълно излекуване.
Бяха се отдалечили на десетина метра един от друг, когато той чу нежния глас на жената след себе си:
― А вие как се казвате?
― Елиас, –  извика той ― Елиас ― и потъна в тъмнината.
Следващите няколко седмици той не можа да отиде на хълма. Изпратиха го в командировка в Лозана. Върна се през уикенда и през целия път си чертаеше планове, как ще се прибере, какво ще облече и как ще поеме към хълма. Имаше си и друга незначителна причина да отиде там, тъй като при последното си ходене, бе забравил часовника си до извора под скалата. Този часовник нямаше никаква стойност за него, просто беше някакъв сладък повод до отиде отново до това красиво място, където беше извора.
На следващата сутрин тръгна добре екипиран със спортен костюм и маратонки, които си бе купил от Лозана. Първото нещо което забеляза, когато спря на спирка № 215, че на мястото на старите билбордове са сложили нови, още по-големи. Но голямата му изненада дойде минута по-късно. Когато мина зад  билбордовете, за да тръгне по хълма, там не видя никакъв хълм, а голяма училищна сграда с играещи футбол ученици в двора.
Сигурно съм объркал спирката – помисли си мъжът ― това е невъзможно.
― Господине, господине – обърна се той към възрастен мъж ― това наистина ли е спирка № 215, да няма някаква промяна, тук отзад имаше един хълм.
― Това е спирка № 215, и тук никога не е имало хълм – хладно отговори  минувачът и се отдалечи.
Мъжът  се опита да догони минувача и отново да го попита – но онзи рязко се  обърна и изръмжа нещо като ”оставете ме намира”.
После усети че му се подкосяват краката. Обиколи целия квартал, обходи всички улици в Района, но не намери и намек за хълм. Прибра се грохнал, отмалял и изтощен. Отвори компютъра и трескаво започна да разглежда картата на този мегаполис, в който бе роден, и в който винаги бе живял. Резултатите бяха убийствени. И не само защото зад спирка № 215 никога не е имало хълм. И не само защото на това място има училище, построено преди 65 години. Убийствените резултати идваха от факта, че в целия огромен град  разположен в равнината, няма и никога не е имало хълм дори с височината на къртичина.
Тогава дори не разбра как припадна. Просто се свлече от стола, и отвори очи някъде в малките часове на нощта. На монитора още светеше спътниковата снимка  на Гугъл Земя на целия град, на целият ландшафт, в който той търсеше своя хълм. На другия ден не отиде на работа, не отиде и на по-другия.
На третия ден посети главният геодезист на града, който беше така любезен да му отвори и покаже на виртуална стена картата на града. Беше висок мъж със сресана назад бяла коса и правилни черти. Движеше се някак лениво, откачи от стената дълга бяла показалка и посочи към видео стената.
― В този град няма хълмове господине, дори един единствен малък хълм! Няма и това е повече от сигурно.
Двамата останаха така няколко минути един срещу друг, в мълчание. После геодезистът усетил някаква тревога в мъжа, го потупа успокоително по рамото.
― Ако ви се прииска някой път отново да поговорим, елате пак, но картината няма да се промени.
Мъжът още веднъж мълчаливо приближи до компютърното изображение на екрана, където беше геодезистката карта на града, стоя известно време  пред нея, после тихо напусна стаята.
По улицата вървеше като човек, който не отива никъде. Дори нямаше идея, защо тази история беше способна да го изхвърли извън границите на самотното му, но иначе нормално съществуване. Не искаше равнодушно и покорно да приеме необичайното, да заживее, да го забрави и продължи по-нататък. Не искаше отговорите да идват, без да може да зададе дори въпросите си.
Хълмът съществува! Хълмът съществува! Хълмът съществува! Това си повтаряше през цели път. Някъде в ретината на очите му стояха запечатани малиновите храсти, огромните борове, розовите цветове на дивия рошков. Нежният глас на жената, която срещна в мрака. Не, това не беше сън. Хълмът съществува!
Веднага след като се прибра в дома си, отвори гардероба и трескаво затърси панталона, с който за пръв път се изкачи на хълма. По него още стояха полепналите трънчета подобни на малки таралежчета, които си бяха все така накацали по панталона му от дивите треви и храсти. Намери пинсета и започна внимателно да ги отделя от плата и да ги събира в пластмасова чинийка, като неопровержими доказателства за съществуването на хълма.
В това време на вратата се позвъни. Беше млад куриер. Носеше малка, старателно опакована кутийка, завързана с нежна синя панделка.
― Това е за вас господине, беше адресирано до офиса, но оттам ме препратиха тук, казаха ми че сте болен.
―Ах, да…да… ― отговори някак небрежно мъжът, после сякаш нервно отне кутийката от ръцете на куриера.
Влезе в коридора и припряно разкъса кутийката. Вътре бе часовникът, който забрави горе на хълма, до извора, когато го свали да освежи лицето си с хладната изворна вода. Същият часовник! Неговият часовник! Намерен на неговия хълм! Хълмът съществува!
На дъното на кутийката имаше малка бележка, написана на тънка синя хартия:

„Г-н Елиас, навярно това е Вашият часовник, който сте забравили на хълма до извора под скалата. Веднага го свързах с Вас, тъй като на този хълм никой не се качва, никой не знае за него. Този хълм запълни в мен някаква рана. Защото човек някак си се примирява с обществото,  примирява се с другите, но само със себе си не може да се примири. Надявам се, да Ви срещна някой ден отново на хълма. Всъщност искам много да Ви срещна там.”                                                                                                                                                                                     д-р Хени Бетлер

Мъжът усети как животът отново изпълзя в тялото му. Почувства ритъмът на сърцето си. Тези няколко мъчителни месеца, през които бе обзет от една неопределима реалност, която всички отричаха, го караха да се чувства като същество, което крачи по улиците, но отдавна не е от тоя свят. През тези дни го побъркваше чувството, че цялата красота и вълнение които преживя, са една истина, една реалност. Хълмът, скалата, Хени Бетлер, не са някакъв болезнен, причудлив и нереален сън, който сякаш изпепеляваше самотните му дни.
Той дори не се усещаше, че вече за десети път чете бележката. В едни миг  я сложи  отново в кутийката при часовника и излезе от дома си. Дори не се качи на асансьора. Бягаше по стъпалата надолу, а когато слезе до тротоара махна на първото такси.
― „ Mayo Clinic”, моля ви….
― Болницата имате предвид…. Да, веднага…. Добре ли сте господине, изглеждате така, че аз наистина трябва да побързам.
Мъжът не отговори нищо. Той отново се бе зачел в бележката на Хени.
Сградата на клиниката бе много красива ― с малък парк засаден с кипариси и фасада, представляща огромна рамка с нежносини стъкла.
― Можете ли да ме свържете с д-р Хени Бетлер – попита мъжът на информатора.
Младата жена зад стъклената преграда го погледна приветливо, после зарея поглед някъде в пространството, сякаш за да се сети за това име.
― Хени Бетлер…. Хени… Хени… Бетлер, момент господине!
После отиде до компютъра и започна да превърта дълга редица от списъци с имена.
― Съжалявам господине, при нас няма лице с име Хени Бетлер.
― Това е невъзможно ― глухо промълви мъжът.
― Вижте, аз дори въведох името в архива, който съществува още от създаването на клиниката. Жена, с име Хени Бетлер никога не е имало.
Мъжът усети, че му прилошава и тръгна към едно от креслата в залата и седна.
Стоя дълго там. Край него минаваха лекари, пациенти, близки на болни. След известно време жената от информатора, която често го наблюдаваше приближи до него и мило попита:
― Случило ли се е нещо? Ако не се чувствате добре, да извикам лекар! Междувременно аз позвъних на съпруга си, който работи в общината на града и направи справка за жената, която търсите. Жена с такова име никога не е съществувала в този град.
― Никога не е съществувала – повтори като на себе си мъжът.
После излезе на улицата и тръгна без посока. Вече не искаше да мисли за нищо. Нито за Хени, която единствена можеше да докаже съществуването на този хълм, който все пак според него съществуваше, и който повече никога нямаше да може да види без нея. Искаше само да отдъхне и да върви, много да върви, за да се отърве от терзанията и напрежението. Да се отърве от целия заобикалящ го безсмислен свят. Да поеме глътка въздух и да забрави мъката, самотата, умората и проклятието на душата си.
Вървеше през целия ден. Често спираше в някой парк да почине и пак тръгваше. Въпросът „накъде” не го интересуваше, защото този въпрос сякаш нямаше отговор за нито едно човешко същество.
С падането на здрача започна да изпитва някакъв непреодолим страх, който сякаш със сгъстяването на мрака все повече го завладяваше. Крачките му ставаха  все по бавни и колебливи. Не беше ли това страхът, че ако се запъти към дома си, съществува вероятност неговият дом, също да не е съществувал никога. Дори не изключи възможността да се окаже, че дори самият той, Елиас, да не е съществувал никога. Страхът не го напусна през цялата нощ.
Рано сутринта патрулираща, полицейска кола го откри издъхнал на спирка № 215 зад редицата огромни билбордове, близо до мястото, където започваше неговият хълм.
В джоба на сакото му не откриха нито лична карта, нито шофьорска книжка, за да разберат кой е човекът, и да уведомят негови роднини и близки.
Намериха в джоба на панталона му само някаква малка, синя бележка с изписано на нея името Елиас, и  името на жена, някоя си Хени Бетлер. Помислиха си, че именно името на жената, ще им помогне да установят самоличността на човека, но при полицейската справка, която направиха в базата с данни се оказа, че такава жена, с такова име никога не е съществувала в този град.

3 коментара по „ХЪЛМЪТ

  1. но дори и така, беше приятно преживяване и за мен, която четох, странно усещане за нещо, което героят улови и после изгуби..

  2. пуснах коментар, но явно не се е получило..ами странен разказ за един човек, преживял нещо от друго измерение, мистично е и трагично, защото би могло да се е случило всичко това само в неговия мозък..

    • Да!!! И писмото, което са намерили в джоба на панталона му, след неговата смърт… може би се е случило само и в „техния мозък“…..
      Имаше един филм навремето…. Няма да цитирам заглавието му, само една популярна фраза от него: „Совите не са това, което са.“ Та така и с този текст. Какъвто и коментар да се напише за него, той може да бъде оборен аргументирано с друг коментар.