Да се люлееш над бездната

Странно е, че вечността сякаш няма нищо общо с времето. Като че ли времето, отброявано от часовника, няма никакво отношение към  вечността. Вероятно вечността е някакво трансцедентално измерение, настоящето, мигът в който сиПРОФИЛ сверявам часовника, или поглеждам към него, въобще не се отбелязва от времевия сеизмограф на вечността. Не драсва дори чертица, за да отбележи , че нещо правя, не драсва чертица, че въобще съществувам. Животът толкова бързо променя формите си, че мислите от моето детство, вече толкова са се отдалечили от мислите на моите внуци, че вече не могат да задържа вниманието им. В момента, моето настояще е някакво свободно падане, но не в бъдещето, а във вечността, която заличава всичко. Там е място без часовници, място което не е интересно за младите. Разбира се, дотогава ще се държа за собствените си митове, ще вървя по собствените си пътеки към нищото, всеки си имат свои пътеки и свои митове. Те все водят към нищото, но са различни. Всеки човек е неповторимо явление. Всъщност всеки има своя пътека по която отива до ръба на бездната. Опитът не може да се преподава – той се изживява. Най-доброто не може да се изрече, то е някаква трансцедентна , неизразима истина – също като вечността. В своя непоносимо кратък престой на тази мъничка като прашинка планета , в целия този човешки мравуняк, застрашени от абсурда, ще се лутаме насам-натам, опитвайки се да си внушим, че оставяме някаква следа. Разбира се, винаги могат да се намерят хора и четива, които ще ни подхвърлят вече твърде познати, дори малко /всъщност много/ клиширани изрази за смисъла. Например за нашето уникално място в безкрайността на всемира. Разбира се , тези четива и заучени фрази са истинска съблазън, когато под нас зее бездната на абсолютната празнота. Ако вселената е един сляп и произволен процес, който не означава нищо, единственото нещо, което ни остава е да се държим здраво за въжето на собствените си митове. Ще се полюляваме над бездната, стискайки се здраво за същото това въже, изплетено от същите лични митове, докато времето на живота ни се скъса, за да пропаднем заедно с тях в нищото. Въжето на личните митове е изплетено от някой основни /искаше ми се да кажа привидни/ принципи, фундаментални предпоставки на живота. Ами точно те представляват онази сложна плетка от привидности, онази система от образи, собствени и заучени от културата, даващи на съзнанието ни така необходимото му усещане, че животът има смисъл. Иначе няма как да участваме в играта, няма как да я разиграваме. Няма как да стискаме между зъбите собствените си митове и да се люлеем над бездната, макар и с все същата смесица от древен страх и благоволение, пред чудовищната загадка на живота. И без това човекът е такава загадка за себе си. Онези медитиращи монаси и съзерцатели от Изток, които искат да спасят себе си, какво мислите че правят – отдръпват се от живота ? Единственото което правят е да се измъкнат от живота и света.
Иначе, всички високоразвити култури, услужливо са готови да ни предложат океан от текстове, взети от големите религиозни традиции. Планини от философски системи, мистични, окултни школи, предлагащи такава гледна точка, стояща така над реалността, че може да не видите дори самата реалност ! Тухла по тухла строят цялата сграда на надеждата, за да ни помогнат да се помирим с живота и битието си. Преработват древни идеи в съвременен контекст, който вдъхва нов живот и обновява значението им. Но ние продължаваме да се полюляваме и висим над все същата бездна, стискайки въжето на собствените си митове. До момента в който всъщност не знаем къде точно се намираме. Това се случва, когато започнем да излизаме от строя, когато тръгнем за някъде, а когато пристигнем, забравяме защо всъщност сме именно точно там. Когато започнем постоянно изпускаме и разливаме разни неща, за които дори нямаме идея защо за Бога, всъщност са били в ръцете ни. Дори и тогава културата ще ни предложи цяла вселена от цитати за измеренията на вечния човешки дух. Планина от цитати и мъдрости, които могат така да ни затрупат, че да не виждаме бездната под себе си, макар тя да си е все там. Но поради отслабеното зрение, нито ще можем да четем цитатите, нито ще виждаме бездната, а още по-малко ще можем да мислим за нея.

Вашият коментар