Истините и идеалите за които често говорим, в повечето случаи са поставени на пиедестала на едно преувеличение. Така повече се забелязват, пък и ние се чувстваме по-добре. Достатъчно е да разкажем за детството си, или романът на свояПРОФИЛ живот, и вече сме в клопката на преувеличението. Затова не обичам да чета автобиографии. Всичко описано в тях, преминава през едни сложни психологически филтри, оставяйки скрити, онези сенчести пространства, в които разпиляното Аз, търси отговорите на своята легитимност и утвърждаване. Всъщност, истината е неизразима, съществува някак отвъд имената, думите, формите, отвъд всички словесни и емоционални протуберанси. В цялата тази неизразимост, царува всемирно изобилие от добро и зло, от красота, грях, добродетел, болка и удоволствие . Едни хора обявяват част от тези неща за грешни, други за правилни. Трети се опитват да направят света по добър, без самите те да са успели да станат такива. Но добродетелта обуздава себичното его, създава му усещане за нещо като прелюдия към кулминацията на прозрението. Когато почтеността, или идеалите ни са подложени на съмнение, някой люде са способни дори като Йов, да надхвърлят измеренията на човешкото. Но все същата, онази мистична неизразимост на съществуването остава непокътната, независимо от всичките ни човешки проявления, постижения, илюзии и надежди. А когато декорите на нашите собствени митологии започват постепенно да се разпадат, всичко онова, което ни се е струвало уникално, тайнствено, загадъчно и неповторимо, започва да става закономерно, повтарящо се, за малко да кажа банално…
Тогава, дори разочарованието започва да ни помага да си изграждаме нови илюзии, нови надежди и очаквания, с усещането, че сме достигнали едно по-високо ниво на осъзнаване, сякаш вече сме се докоснали до безумното и плашещо чудо на собственото си съществуване. Но и това е временно. Илюзията е сводница, почти никога не ни оставя с празни ръце, а когато и тя ни изостави, там всъщност някъде ни чака и смъртта.

Вашият коментар