Десният пазарен капитализъм се е превърнал в любимо интелектуално упражнение за критики и на Изток и на Запад. Критиците му сякаш забравиха , че единствено той успя да ограничи и преодолее масовия глад по света. Забравиха, че само десният,ПРОФИЛ консервативен капитализъм, подобно на океанският прилив, повдига икономическото ниво на всички. Повдига малките лодки, големите кораби, дори ръчно скованите салове. Животът и на бедните се подобрява, когато икономиката расте. Т.е. при десният икономически прилив, бедните са по-малко бедни. На онези които не вярват в това, препоръчвам да си извадят билет за Пхенян, Ростов на Дон, Саратов, Венецуела и други китни места. Там ще срещнат милиони тридесетгодишни люде, без зъби в устата си, равни в бедността, защото равенството съществува само в несвободата. Там, според модерните марксисти хората би трябвало да живеят в равновесие, любов и хармония. В Северна Корея любовта не е нито полова, нито платонична, тя е патриотична. Тези, които искат да се спасят от несправедливия капитализъм, лишен от етика, естетика и съпричастност, трябва да отидат да живеят по тези земи. Постоянните обертонове в критиките на западните постмарксисти са , че модерното общество постоянно издига пазара и растежа като върховна ценност. Издигал тази ценност на колективно, на правителствено на индивидуално равнище. Успехът се измервал с растежа, с лукса, с низкия и пошъл характер на консуматорската култура – все неща, които според тях са по-страшни от недоимъка и хаоса. Проповядват, че именно невидимата ръка на пазаря, ще обърне света наопаки. Законът за търсенето и предлагането отдалечавал обществата от нравствеността, красотата и съпричастността. Пазарят създавал свят в който нямало нито Бог , нито рай , нито ад. След пълният крах на вярата, че свободата и равенството са постижими по пътя на марксизма, последователите на постмарксистката наука, ловко замениха идеята за парите с лингвистични трикове свързани с идеята за властта. Започнаха да изграждат нихилистични и деструктивни мисловни структури, свързани с човешките йерархии и репутации. Създавали се измислени компетентности, които изключвали цели слоеве от обществото, за да могат други прослойки да извлекат лична , егоистична изгода. Всичките им теории са насочени към богатите и силните на деня. Всъщност, всички тези постмодернисти, /те постоянно се самоизучават и самоцитират/ не са нищо друго освен едни интелектуални измамници, които продължават да заблуждават много хора на Изток и на Запад. Карат ги да вярват, че техните измислени теории ще помогнат на обществата да живеят в любов, хармония и щастие. Няма и никога не е имало логическа предпоставка за някакво непроменливо човешко щастие. Има отделни моменти на удовлетворение, моменти на усещане, че човек е запълнил празнотата в себе си, а това идва заедно с чувството, че е постигнал върха на своите възможности. Или поне е стигнал близо до него. Всички тези постмарксически интелектуални полюции за равенство и хармония, са не само проява на нихилизъм, те са истински цинизъм, защото винаги водят до ново сомнамбулно изгнание, до разруха и още по-голям хаос. Може би човек просто трябва да се опита да направи една предварителна стъпка, за да подобри живота си. Само така може да се надява на по-добра съдба, ако провидението е решило да бъде така. Но тази съдба не би трябвало да е заложник на утопични идеи, на интелектуални конструкции, заченати първоначално като абстрактни понятия, напълно неприложими в реалността, безкрайно отдалечени от човешката природа.
Човек може да се надява не на поредната утопия или на хороскопа, а само на собствената си индивидуална работа, налагайки си сам ограничения, откривайки собствените си недостатъци и качества. Св. Августин казва, че дори и Исус Христос не може да стори нищо за тези, които не искат сами да направят и една крачка дори….

Вашият коментар