В предписанието да обичаш ближния си, така както обичаш себе си , има нещо дълбоко проблематично. Може би това идва от факта, че зад ближния може да се крие една радикална различност, несъпоставима с моя личен морал и етика. Различност, намираща се далеч от моята представа за човека, света и нещата.
Не пречи на ближния си, остави го на мира, не му прави зло, ако можеш помогни му, такава е според мен съвременната конотация на предписанието. Човек няма нито физическите, нито моралните сили да обичаМорето човечеството. Такава трансцедентна любов, създава една фалшивата представа, че се издигаме над познатата всекидневна реалност. Познавам люде, които много обичат човечеството, дори молитвите им са за неговото спасение, но ненавиждат колегите си. Мразят съседите си, съдят сe с брат си цели десетилетия, а когато той умре, не отиват на погребението му. Но казват, че обичат човечеството ! В сферата на абстракциите за любовта се говори и пише лесно. Не е сигурно дали моралист като Ларошфуко, всъщност е бил морална личност. Винаги е съществувало онова, древно като дъжда, прастаро несходство между живеенето и говоренето. Също толкова старо е несходството, между писането на текстове и живеенето. Интелигентността сама по себе си не е морална. Същото е и с абстрактните тези, все едно колко красиво звучат. В затвора Айхман, обяснява, че всичките му нещастия произтичат от това, че е ”идеалист”. Винаги е по-лесно да обичаш абстракции пред живите хора. С живите хора е много трудно. В крайна сметка, всички тези люде и водачи, с едрокалибрени желания и грандиозни проекти, чиято цел е да ни направят щастливи, те винаги са много опасни. Цялата грешна земя е осеяна с костите на техните жертви. Винаги трябва да сме много нащрек с тези, които на всяка цена искат да ни направят щастливи. Освен това в същинската природа на любовта няма нищо насилствено. Тя възниква отвъд законите, препоръките и предписанията. Що се касае за любовта в личния живот, тя съществува в някакво свещено измерение на реално изживяното, насред обикновеното наше съществуване. Що се касае за любовта към другите човеци, тя е от друг порядък, и по-скоро има пряка връзка с мъдростта, връзка с хуманизма , със загрижеността да оставим добър свят за нашите деца и следващите поколения. Всъщност това е единствения начин, индивидуалната любов да бъде отворена към общото. Само в този контекст разбирам предписанията за любов към ближния. Всички останали добре звучащи фрази по темата, звучат твърде абстрактно, твърде нереалистично, а и в крайна сметка твърде фалшиво. Да не зачитаме действителността, такава каквато е, не означава ли в някакъв смисъл, че живеем в състояние на постоянен рафиниран фалш, прикриващ нашето недоволство от другите ?
Е, разбира се, винаги допускам, че мога и да греша !

Вашият коментар