Когато се ровим в старите черно-бели фотографии, ние прехвърляме късове хартия с отпечатани върху тях мигове от отдавна отминали съществувания. Може би след нас, или след още едно или две поколения,Петьо никой няма да е в състояние да разпознава тези лица. Те принадлежат към милиардите съществувания, не успели да надхитрят времето, обречени безследно да отминат. Заедно с историите около тяхното раждане, заедно с радостите, съдбите, злочестините , страстите и любовите на техния живот. Всичко, което в един замах ражда живота, заедно с илюзиите на живота. За да стигне до нас нещо от тези съдби е нужен лъч светлина идващ от паметта, който да ги озари и изтръгне от нощта на забравата. Но с всяко следващо поколение светлината на паметта губи от своята сила, тези лица окончателно изчезват в нищото, за да не се появят повече никога.
Отделният живот тясно ограничен във времето, едно безпределно време, за което нашето съзнание няма дори ресурса да долови, е без никакво значение за космическият смисъл, ако въобще има такъв.
Това което ни прави победители в митологията на делника, са понятия от рода на: „достойнство”, ”репутация”, ”награда”, „успех”, ”благородство”, ”чест” – всички онези обществени фикции, чрез които изграждаме фалшивата представа за себе си. Тъжното е, че си оставаме „победители” единствено в рамките на тази митология, но не и победители в самото съществувание. Там победители няма. От гледна точка на необятното време и нашият мъничък и преходен живот в него, ние нямаме по-голяма роля от тази на песъчинката, която е част от праха, пред лицето на невъзмутимо излегналият се Сфинкс на вечността. Конкретното човешко съществуване, обвито от болката, страха и нищетата на смъртта, никога не може да се окаже оправдано от гледна точка на успеха. Гробовете на „победителите” ще бъдат изличени от времето, заедно с всички изкуствени пози, надути речи, заедно с онези дрипи, одеяния и знаци на успеха, с които в зависимост от епохата тези люде са се кичили. В откритите прастари човешки останки, върху съкрушените от времето човешки кости, ние продължаваме да откриваме знаците на успеха във вид на гривни и украшения. Но знаците за нещата никога не могат да бъдат самите неща. Чрез тях разчитаме само кода на времето, кода на онази неистинност и илюзии, чрез които преминава човешкия живот през различните епохи, но никога няма да намерим отговора на индивидуалната човешка съдба. Сърцата ни са жадни за този отговор , но той сякаш никога няма да дойде от баналния и мизерен театър на успеха, нито от неговите накити.
Всички сме виждали онези скрити задни дворове и пространства в музеите, наречени лапидариуми. Там се съхраняват късове от статуи, отломъци от плочи с епиграфи, акротерии, парчета от капители, фризове, надгробни и оброчни надписи, чийто текст не може да се разчете докрай… Издълбани в камъка и излетели в нищото мисли, корозирали символи, проядени от влагата надежди, пожелания и изветрели почести от далечни йерархии, отнесени от годините, потънали в нищото на всепоглъщащото време. Дори камъните на паметта не могат да съхранят фрагментите и руините на живота, потънал в символите и фикциите на ежедневието. В някаква точка на времето ние попадаме в лапидариума на собствения си живот, без никой друг да може да сглоби фрагментите на отминалите ни действия, устремености и очаквания, чийто смисъл е безвъзвратно загубен сред отломъците на изминалите дни.

Вашият коментар