В своята дълбочина истинската реалност няма синтаксис. Няма прилагателни. Нито метафори. Както и да ги подредиш думите, те ще бъдат само една възможна комбинация, защитаваща една вероятност повече отАЗ друга. В свят, изтъкан от неопределеност, умът не може да си позволи постоянно да си създава само разпадащи се модели. Реалността не може да бъде напъхана в езика, тя по един мистичен начин съществува независимо от него.
Ако сте любители на интелектуалния фитнес, има зали по модернизъм и постмодернизъм. Има и други – по структурализъм и постструктурализъм . Там ви чакат фитнес инструктори като Клод Леви-Строс, Ролан Барт, Жак Лакан, Мишел Фуко и компания. Те учат, че езикът ни предхожда, че цялата човешка дейност се регулира от несъзнавани знаци и символни механизми. Правят детайлна аутопсия на всички езикови елементи и лингвистични структури, а във всеки дискурс откриват скритата човешка същност. Всъщност вършат едно символично посредничество, търсят скрита аргументация зад завесата на знаците, размишлявайки върху човешкото битие. Всички те са много умни пичове, но повечето от тях постоянно се въртят в орбита около Ницше и Фройд, и всички до един са с леви убеждения.
Колкото и да прикачваме към действителността епитети, както и да строим мисловни конструкции от понятия, винаги идва момент когато прекарваме остатъка от живота си под развалините им. Оттам крещим или пък мълчим глупаво, покъртени пред непредсказуемата непривлекателност и нелогичност на света. Едва ли някой ще чете Лакан на смъртното си легло.
Когато навлизаш в едно умение или област от живота, достигаш голяма дълбочина, но губиш хоризонта. На Изток казват, че хипертрофията на интелекта започва, когато броим дърветата, но не виждаме гората. Свеждането на света до интелектуален образ води до шизофрения.
Може би целият ни инстинктивен стремеж към истината е продиктуван от страха ни от непознатото. Това е онзи прастар страх да останем сами пред непредсказуемата реалност. Много по-лесно е да се приютим в представите си за нея и да жонглираме интелектуално с йерархията на ценностите. Но с възрастта долавяме, че всяко нещо, включително и ценностите, се опровергава по силата на собствената си природа. Откриваме, че всяко вчерашно Добро се е превърнало в Зло, че до вчера красивото лице вече не толкова красиво. Вече почти сме склонни да поставим изминалия си живот в кавички, даже решаваме да прекъснем мостовете си с миналото и да изживеем с мъдрост бъдещето. Но това е все същата, стара церемония на страха. Тя отново изгражда храмове на представите, картонени катедрали на надеждите, из чиито лабиринти се носи зловещият кикот на опровергаващото време. По всичко изглежда, че за да доловим реалността, трябва да взривим не само мостовете с миналото, но и тези с бъдещето. По друг начин казано, това означава да приемем мистерията на живота такъв какъвто е.
Въпреки че много не си падам по интелектуалните мастурбации на структуралистите, ще завърша с един цитат на Лакан, върху който сякаш си струва да се замисли човек :
„ Аз може би трябва все пак да се осмеля да приближа мястото на своята истина. Това, което ме очаква „там”, не е една дълбока истина, с която трябва да се идентифицирам , а една непоносима истина, с която трябва да се науча да живея.”

Вашият коментар