Как осмисляме живота си ? Това което правим ли ни определя ? Ако тръгнем с лодка през океана от философски системи ще претърпим корабокрушение. В най-добрия случай ще бъдем изхвърлени на острова наПетьо скептицизма. Там можем да зъзнем докато склопим очи.
Всъщност има ли абсолютно верен и валиден възглед по темата ? Или съществува цял един космос от субективни възприятия и оценки, една от друга по-различни, или пък взаимно опровергаващи се. Унамуно смята , че този скептицизъм бил върховна победа на мислещия ум. Що пък за победа е това ? Значи ако тръгнем да изкачваме с думи мисловния Еверест, най-много можем да забием на върха знамето на скептицизма. Толкова . Нищо повече от това .
Благодаря !
Но ние не можем всеки ден да живеем, изкачвайки се на тези височини. Там и кислородът е по-малко, пък и трябва да свършим някои неща от ежедневието в равнината.
Всъщност не можем да избягаме изцяло от ситуацията. Не можем да се оттеглим в лишени от реалност пространства. Човек не може да живее постоянно сред книги, в манастир, или да се засели в построените от него метафори, обрасли с претенции. Рано или късно желязната действителност ще се изправи пред погледа му, ще го завари напълно оголен, ще го окастри и ще го направи напълно безпомощен. Изглежда, си създаваме свои фигури на съзнанието, форми на живот, които да изглеждат смислени. Там някъде се спотайват скритите корени на илюзиите. В един момент се оказват дори по-силни от нас. После постоянно се борим с тях. Наричаме това ежедневие. На другия бряг е мистерията на живота. Да погледнеш към мистерията, значи да признаеш, че си надмогнат от живота. Че повече не го разбираш. Тези, които се казват, че са го надмогнали и че го разбират , никога не могат да надскочат баналното. Нашите оценки за света са по-скоро симптоми на осъзнати, или пък неосъзнати страхове, на завоалирани и хаотични нагони, на скрити интереси.
Ежедневието не може да се прескочи. И мистерията на съществуванието не може да се прескочи. Никой не може да излезе извън пределите на времето си, иначе би паднал в празното. Но нали точно тук влизаме в допир с невероятния, осезаем и неоткрит свят, който за всеки човек е илюзорно близък и уж познат като собствената му ръка и удара на сърцето му. Ала се оказва, че е по-недоловим и от най-далечната планета. Не е ли ежедневието онази високочувствителна плака, където цялата картина на този тревожен свят отпечатва цветовете и тоновете на живота, правейки загадката едновременно красива, непоносима и мистериозна.
Безсмислено е да се твърди, че морето е създадено, за да могат по него да се носят кораби! Глупост е , че отделният човек ще направи огромен пробив в света, и неговата загадка . Че ще разбере и опакова тайната, ще остане завинаги във вечността. Ние сме песъчинки сред огромните и подвижни пясъци на мистерията. Чувстваме се застрашени от две сили, от една страна алчната паст на безмерното, всепоглъщащо време, от друга – житейските факти, предизвикващи често отчаяние в нас. Човек се чувства като същество, висящо над бездна. Той изпитва едновременно страх от делника и страх от вечността. Светът е по-силен от нас. На тази сила нямаме какво да противопоставим. Не можем да го променим. Не знам доколко може да променим и себе си. Може би затова Шопенхауер казва : Искате да се утешите ? Не си правете труда! Каквото и да и да сторите, накрая винаги ще има сълзи. Свиквайте – такова е човешкото състояние.
Външно-условният, изпълнен с лъжи неистински живот на човека не предизвиква в мен интерес. Затова никога не гледам на генерала като на генерал и на министъра като на министър, защото длъжностите и йерархиите са само роли от блудкавия театър на делника. Зад генералската униформа се крие едно уязвимо човешко същество, способно да издаде и най-болезнения детински вик пред лицето на смъртта. Същество, което не може да намери утеха за смъртта и не е намерило отговора на причината да се живее.
Непознаваемият, несправедлив и несъвършен свят си е тук. Той винаги си е бил такъв. Защото същият несъвършен човек също винаги си е бил такъв. Исус е казал, че трябва да променим себе си. На практика ние се скъсваме от напъни да променяме другите. Претенциозно звучат думи от рода на „дълг”, „посветих” и т.н., т.н. Всички сме чували изрази от типа „посветих живота си на железниците”. Сякаш ако го е нямало този човек всички влакове по света ще спрат. Песъчинката не може да се посвети на океана, тъй като той не се интересува от нея, и ще продължи да си съществува, независимо от напъните и да му се „посвети”…
В крайна сметка стремежът на песъчинката да се посвети на океана, или пък да търси лично осъществяване на фона му, винаги ще изглежда абсурдно.
Значи какво бе казал Мигел де Унамуно – скептицизъм бил върховна победа на мислещия ум.
Че то какво друго ни остава !
Освен едно – да се отнесем скептично и към неговите думи.

Вашият коментар