Всеки ден минавам край стара, двуетажна, градска къща. Цялата е потънала сред зеленината на неголям, покрит с калдъръм двор. Има два високи бора, заобиколени с квадратни фигури от чемшир. Както повечетоПетьо градски къщи строени в началото на миналия век, архитектът е смесил различни архитектурни стилове взети от Европа. Арковидни прозорци с корнизи и фризове с геометрични орнаменти около тях. Различни релефи по фасадата. Балкон с красиви перила от ковано желязо. Каменна ограда завършваща в горната си част с орнаменти от ковано желязо с вплетена в тях увивна, пълзяща зеленина, сякаш да скрие двора и къщата от любопитните погледи.
През по-голямата част от годината къщата е празна. Сигурно вътре бродят призраци. Собствениците или техните наследници отдавна не я обитават. Може би живеят в чужбина.
Всяка година в началото на лятото се появява някакъв възрастен мъж. Винаги е сам. Почиства калдъръмения двор от изпадалите листа. Забърсва прозорците. Боядисва входната врата към къщата . Подрязва чемширите. Понякога сяда на дървения шезлонг на двора и почива с часове. Включва осветлението на втория етаж. Стаите светят до малките часове на нощта.
През останалата част от годината къщата е като мъртва. Но старецът винаги идва за един месец , за да и прелее кръв. Когато е тук не изключва осветлението и през нощта. За да докаже, че къщата е жива, че съществува. Реалното винаги е обект подлежащ на доказателства. Явно къщата е едно пространство, което той носи вътре в себе си. Вероятно гледа на нея като на живо същество. Където и да живее по света той я носи като свое вътрешно богатство. Като съкровено минало. Вероятно тук е роден. Не иска да се раздели с нея. Не иска да я продаде. Кой продава миналото си, детството си, утробата от която е излязъл ? Сигурно смята, че така превъзмогва хаоса, че спира изтичащото време. Носталгията го изпълва с усещане за непрекъснатост, някаква цялост на живота. Затова винаги се завръща. Обикаля нощем осветените стаи на втория етаж. Всяка стая е подгизнала от спомени. Но те са някъде назад във времето, затворени в своята орбита, шепа живот останал в миналото. Но може би така се спасява от тъгата, от връхлитащите го мисли колко суетно е всичко. Колко нашият живот е нищожен, жалък и безсмислен.
Затова всяка година той се завръща. Отново възражда къщата. Завръщането се подчинява на великия ритъм на човешкия живот. Ритъм, който минава през годините и посредством бляна се противопоставя на отсъствието. Колко е трудно да се определят и разположат едно спрямо друго важните стойности на съществуването ни. Ние сякаш се намираме в постоянно търсене на някакъв вътрешен покой и подреденост в живота си, но постоянно ту ги губим, ту ги намираме.
Цяло лято отсъствах от града. Когато се прибрах и минах край къщата старецът го нямаше. Беше си заминал.
Съществува вероятност следващото лято старецът отново да се върне. Да почисти и съживи къщата, Да включи осветлението. Да се разшета из двора.
Но е възможно и повече да не се появи. Защото винаги идва едно лято без нас. Къщата може да бъде продадена, съборена, и там да се появи нова модерна сграда.
А след време никой няма да си спомня, че там е имало някаква стара и красива къща.
Нито пък някой ще знае и помни, че е съществувал някакъв старец.

Вашият коментар