Някой беше казал, че телевизията е като тостерите – натискаш копчето и излизатС малката все едни и същи филийки. За масовия човек тя е едно безлико магнетично убежище. Помага му да бъде като всички други. Да говори за нещата, за които се е говорило предната вечер, да мисли за тях така, както се е мислило от други хора. Той не напуска баналното, държи се за него като танцьорка на пилон – въпреки че се опитва да прави различни движения, нито за миг не изпуска пилона. Баналното е единствената хранителна среда за неговото съществуване, защото само чрез него може да наложи своята невзрачност и обикновеност, да я легитимира като единствен стандарт за всички. Това го успокоява. Кара го да си мисли, че никой от заобикалящите не го превъзхожда.
Еснафът винаги плува по течението на общите интереси, вълнуват го повече сензацията, клюката, мълвата, екзотиката в нечии навици, разводът на колегата или любовницата на съседа. Анонимният глас на ежедневието му носи повече вълнения, отколкото една театрална постановка или книга, защото там нещата са твърде отвлечени, метафорични и знакови, а не конкретни, както да речем любовният провал на колегата от съседната канцелария.
За този тип хора слуховете и мълвата са изключително магнетични, дори собственото им битие е изтласкано назад, защото сред океана на това бърборене и приказване се чувстват приобщени към другите. Те целят именно това. Пък и това е единственият начин да се смаже този, който може да бъде оригинален или различен.
Падението да обсъждаш живота на другите, скудоумието, душевната нищета, интелектуалната мизерия, липсата на каквато и да е начетеност търсят своите покривала и маски, зад които всъщност се крият едни дълбоко скрити комплекси. Клишетата са част от инструментариума, чрез който безликото и анонимното се опитват да принизят оригиналното, да се отдалечат от автентичния език на истината, фактите и задълбочения прочит на събитията.
В този смисъл водопадът на безличната жълта преса и жълти телевизионни предавания са основното меню на масовия еснаф. Той не се интересува от източника на тази информация, кой е този, който пише текста, откъде идва този, който говори по телевизията. Максимата: „Кажи ми откъде идваш, за да ти кажа защо говориш така” не го вълнува. Интересът му се ограничава до екзотичната пяна на скандала, клюката и омаскаряването до степен почти всичките му разговори и общуване да затънат в сивотата на клишетата, в сивотата на една уравнена и удавена в баналност публичност.
Мартин Хайдегер нарича този човек „Das Man“. Той е онзи, който е като другите. Човек – огледало, живеещ от повърхността на чуждите отражения. На тази повърхност липсва личното и уникалното. Той мисли за нещата, „както” се мисли. Посещава места, на които „се ходи”, членува в партии, в които е „полезно да се членува.
Чували ли сте фразите: „Както се казва…”, „ Чу ли какво се говори за…” . Дишали ли сте с други хора въздух, съставен само от клишета и баналности. Въздух, наситен единствено с прозаични всекидневни действия. Бърбори за прозаични всекидневни неща (“отидох-върнах се”), за вещи (“имаше-нямаше”), изказва се плитко за ценности (“харесва ми – не ми харесва”). Не владее богатството и финеса на езика.
Всъщност реч, претрупана с клишета, щампи и паразити, не само не може да бъде богатство. Тя си е истинска мизерия.

Петър Ангелов – Дарев

Вашият коментар