Колективът

Какво става обаче, когато радикалниятM-16 губещ преодолее изолацията си, когато се социализира, когато намери своята „родина на губещите“, от която очаква не само разбиране, но и признание – колектив от подобни нему, който го поздравява с добре дошъл и в който има нужда от него?
Тогава събраната в него деструктивна енергия се повдига на степен – безскрупулността му, спойката от желание за смърт и мегаломания. От немощта му го спасява катастрофалното чувство за всесилност.
За това е необходимо обаче да се драсне някаква идеологическа клечка кибрит, която да предизвика взривяването на радикалния губещ. Както ни учи историята, подобни оферти никога не са липсвали. И съдържанието в случая е най-маловажното. Няма значение дали става дума за религиозни или политически доктрини, за националистически, комунистически, расистки догми – всеки тесногръден вид сектантство е в състояние да мобилизира латентната енергия у радикалния губещ.
Това не важи само за редниците, но и за онзи, който дърпа конците и чиято притегателна сила зависи от това той сам да определя себе си като маниакален губещ. Именно в налудността му привържениците разпознават себе си. Него с право го подозират в цинична пресметливост. Защото той презира свитата си, познавайки я твърде добре. Той знае, че става въпрос за губещи и поради това в крайна сметка гледа на тях като на хора без стойност. Затова, както Елиас Канети е прозрял още преди половин век, той се радва на представата, че преди него ще измрат всички, включително и привържениците му, преди самия него да обесят или изгорят в бункера му. Тук, заедно с многото други примери от историята, се натрапва споменът за националсоциалистическия проект в Германия. В края на Ваймарската република широки кръгове от населението са се възприемали като губещи.
Обективните данни го казват ясно. Но икономическата криза и безработицата може би е нямало да са достатъчни да доведат Хитлер на власт. На него му е била необходима пропаганда, която да се цели в субективния фактор – нарцистичната обида от поражението през 1918 г. и Версайския договор. Повечето германци търсели вината у другия. Тогавашните победители, „капиталистическо-болшевишкият световен заговор“ и, естествено, вечният козел отпущения, еврейството, е трябвало да бъдат издигнати като цели. Мъчителното чувство, че ти си губещият, е могло да бъде компенсирано само с бягство напред, в мегаломанията. В главите на националсоциалистите от самото начало витаели фантазмите за световно господство. В това отношение целите им са били безгранични и неподлежащи на договаряне. В този смисъл те са били не само нереални, но и аполитични. Нито един поглед към картата на света не е можел да убеди Хитлер и привържениците му, че битката на една малка средноевропейска страна срещу останалия свят няма никакви шансове. Напротив. Радикалният губещ не познава решението на конфликтите, компромиса, който би могъл да го забърка в нормална борба на интереси и да отслаби деструктивната му енергия. Колкото по-безперспективен е проектът, толкова по-фанатично той държи на него.
Близко до ума е предположението, че за Хитлер и свитата му не е било важно да победят, а да радикализират и увековечат собствения си статут на губещи. Наистина натрупаният гняв се отприщва в безпримерна, унищожителна война срещу всички останали, които те държали отговорни за собствените поражения. Първо трябвало да се унищожат евреите и противниците от 1919 г., но и идеята да пощадят немците им е била напълно чужда. Същинската им цел не е била победата, а изкореняването, провала, колективното самоубийство, ужасният край. Няма друго обяснение защо през Втората световна война германците са се били до падането на последната берлинска развалина. Хитлер сам е потвърдил диагнозата, като е казал, че немският народ не заслужава да оцелее. С чудовищни жертви е постигнал каквото е искал – загубил е. Но евреите, поляците, руснаците, немците и всички останали все още ги има.
Радикалният губещ обаче също не е изчезнал. Той, както и преди, е сред нас. Това е неизбежно. По всички континенти има сили, които го приемат с добре дошъл, с тази разлика, че днес в много редки случаи става въпрос за държавни актьори. Приватизацията е много напреднала и в тази област. Макар все още правителствата да разполагат с най-голям унищожителен потенциал, традиционната държавна престъпност е свила знамената по всички континенти.
В световен мащаб досега действат съвсем малко колективи от губещи, макар че те могат да разчитат на международните парични потоци и търговците на оръжие. Затова пък гъмжи от местни отряди, чиито предводители са наречени крале на войната или партизански командири. Самозваните им милиции и паравоенни банди обичат да се кичат със званията на освободителни организации или с други революционни атрибути. Имат медии, в които се самоопределят като бунтовници – евфемизъм, който сигурно ги ласкае. „Светеща пътека“, ИРА, ЕТА, ООП, SPLA (sudan people’s liberation army), LTTE (Liberation Tigers of Tamil Eelam), FSLN (Frente Sandinista de Liberaciоn Nacional), FARC (forces armеes rеvolutionnaires colombiennes), GSPC (Groupe salafiste pour la prеdication et le combat), MILF (Moro Islamic Liberation Front), RAF (Rote Armee Fraktion), PGA (Peoples’ Global Action), ULFA (United Liberation Front of Assam), ISYF (International Sikh Youth Federation), LURD (Liberians United for Reconciliation and Democracy), ATTF (All Tripura Tiger Force) FNL, LIT, KACH, DHKP, UVF, JKLF, ELN, PLF, NPA, PKK, MODEL, JI, NPA, AUC, CPNML, UDA, GIA, RUF, LVF, SNM, NLA, SPM, LET, ONLF, SSDF, PIJ, JEM, SLA, ANO, SPLMA,… „леви“ или „десни“ – не по врат, а по шия. Всеки от тези въоръжени отряди се нарича армия, перчи се с бригади и команди, придава си важност с бюрократични комюникета и гръмки манифести и се прави на представител на еди-кои си маси. И понеже като радикални губещи са убедени в нищожността на собствения си живот, то и животът на всички останали им е безразличен. Чуждо им е всяко съобразяване с оцеляването. И няма никакво значение дали става въпрос за противници, за привърженици или за неутрални. Обичат да отвличат и убиват хора, които се опитват да намалят страданието на териториите, тероризирани от тях; застрелват помагачи и лекари и опожаряват и последната клиника в района си, където са останали някое легло и скалпел. Защото им е трудно да правят разлика между осакатяване и самоосакатяване. Никоя от тези банди обаче не може да върви в крачка с глобализацията. Причината е в самата природа на нещата, когато става въпрос за идеологическата експлоатация на национални или етнически конфликти. След краха на Съветския съюз пропагандна и логистична подкрепа загубиха и групировките, които се позоваваха на традицията на интернационализма. Те се отказаха от фантазиите си за завладяване на света под натиска на действащия по цялото земно кълбо капитал и запазиха за себе си претенцията да защитават интересите на локалната клиентела. Оттогава съществува едно-единствено готово на насилие движение, способно да действа глобално. Това е ислямизмът. Той е предприел мащабния опит да използва религиозната енергия на една световна религия, която с 1,3 милиарда вярващи не само продължава да е напълно жива, но и – дори само по демографски причини – експанзира на всички континенти. Макар тази умма вътрешно да е много разединена и да е разтърсвана от национални и социални конфликти, идеологията на ислямизма представлява идеално средство за мобилизация на радикални губещи, защото тя успява да спои религиозни, политически и социални мотивации.
Успех обещава и организационният модел на движението. То се е разделило със строгия централизъм на предишните банди и е заменило всезнаещия и всесилен централен комитет с гъвкава мрежа – изключително оригинално нововъведение, напълно в крак с времето.
Иначе то обича да ползва арсенала на предшествениците си. Често не се забелязва, че модерният тероризъм е европейско изобретение от ХIХ век. Най-важните му предци произхождат от царска Русия, но и в Западна Европа той има дълга традиция. В по-ново време вдъхновяващо е действал най-вече ляворадикалният терор от 70-те години. Ислямистите трябва да му благодарят за многобройни символи и техники. Стилът на изявленията им, използването на видеозаписи, емблематичното значение на „Калашниците“, дори мимиката, езикът на тялото и облеклото – всичко показва колко много са научили от западните образци. Очевидни са и други прилики, като например фиксацията върху писмени авторитети. Мястото на Маркс и Ленин е заето от Корана, и вместо на Грамши сега се позовават на Саид Кътъб. Революционен субект вече не е световният пролетариат, а уммата; авангард и самозван представител на масите не е партията, а силно разклонената конспиративна мрежа на ислямистките бойци. Движението може да се ползва и от по-стари риторични форми, които изглеждат високопарни и надути на нечленуващите в него, но много от фикс идеите си то дължи на комунистическия враг: историята се развива по железни закони, победата е неизбежна, навсякъде трябва да се разобличават отстъпниците и предателите, които се обсипват с ритуални ругатни в най-добрия дух на ленинската традиция.
Списъкът на предпочитаните противници също не предлага изненади: Америка, декадентският Запад, международният капитал, ционизмът. Той се допълва от неверниците, т.е. от останалите 5,2 милиарда души на Земята. Към тях се прибавят изменниците мюсюлмани, които по избор могат да се открият сред шиитите, ибадитите, алавитите, саидите, ахмадитите, вахабитите, друзите, суфите, хариджитите, исмаилитите и другите верски течения.

Вашият коментар