ГУБЕЩИЯТ ЧОВЕК

Трудно е да се говори за губещия, но е глупаво и да се мълчи за него. Глупаво,снимка 6 защото окончателен победител няма – и на мегаломана Бонапарт, и на последния просяк от улиците на Калкута им е отреден един и същи край. Трудно е, защото е прекалено лесно да се задоволим с тази метафизична баналност. Защото по този начин се губи истински актуалното, политическото измерение на проблема.
Вместо да се взрат в хилядите лица на губещия, социолозите се придържат към статистиките си: средна стойност, отклонение от стандарта, нормално разпределение. Рядко им идва на ум, че и самите те биха могли да принадлежат към губещите. Дефинициите им приличат на разчопляне на рана – после сърби и боли повече, отколкото преди, както е казал Самюел Бътлър. Сигурно е само едно – че така, както се е устроило човечеството – с „капитализъм“, „конкуренция“, „империя“, „глобализация“ – броят на губещите расте с всеки изминал ден. И както във всяка голяма група, скоро се стига до обособяване на по-малки чрез хаотичен процес. Кохортите на по-нисшестоящите, на победените, на жертвите се отделят една от друга. Несправилият се може и да се примири със съдбата си и да резигнира, жертвата може да търси удовлетворение, победеният – да се готви за следващия рунд. Радикалният губещ обаче се отделя, става невидим, крие фантазмите си, събира енергия и очаква да настъпи неговият час.
Който се задоволява с обективните, с материалните критерии, с показателите на икономистите и със съкрушителните констатации на емпириците, няма да разбере нищо от истинската драма на радикалния губещ. Онова, което мислят другите за него – независимо дали са конкуренти или събратя по съдба, експерти или съседи, съученици, шефове, врагове или приятели – не е достатъчно, за да го мотивира. Радикалният губещ трябва да има собствен принос. Той трябва да си каже: Аз съм губещ и нищо повече. Дори и да не му върви добре, дори да е беден, безпомощен, дори да познава мизерията и поражението, той се превръща в радикален губещ едва тогава, когато повярва на мнението на другите за себе си, на онези, които се смятат за печеливши. Никой не се интересува доброволно от радикалния губещ. Това изисква взаимност. Докато е сам (а той е много самотен), не ръкомаха насам-натам. Той е незабележим, ням – той е заспал. Но веднъж привлякъл вниманието върху себе си, веднъж активизирал се, предизвиква объркване, граничещо с ужас. Защото самото му съществуване напомня на останалите колко малко е нужно, за да изпаднат в неговото положение. На губещия може би дори биха му помогнали, ако той най-после се предадеше. Но на него такова нещо и през ум не му минава; и е малко вероятно да приеме помощ.
Губещият е обект на проучване и основа за съществуването на много професии. Социални психолози, социални работници, криминалисти, терапевти и други, които не се числят към губещите, само че без тях биха си загубили хляба. Но и при най-добро желание, през техните очи клиентът изглежда непроницаем. Готовността и способността им да се вживяват в ролята на другия стига до строго ограничени професионални граници. Те все пак знаят, че радикалният губещ е трудно достъпен и в крайна сметка е непредвидим. За тях е непосилно сред стотиците, които минават през канцелариите и лекарските им кабинети, да открият единия, оня, който е готов на всичко. Те вероятно усещат, че не става дума просто за определен социален случай, който може да бъде овладян по административен път. Защото губещият има собствен принос. И това е лошото. Той мълчи и чака. Това не му личи и точно заради това се страхуват от него. Исторически този страх е много стар, но днес той е по-основателен от всякога. Всеки, който разполага макар и със зрънце социална сила, е усещал понякога нещо от огромната деструктивна енергия, която се крие в радикалния губещ и която не може да бъде укротена с никакви мерки, колкото и добри да са те и дори да бъдат предприети съвсем сериозно.
Той всеки момент може да експлодира. Единственото решение на неговия проблем, което той може да си представи, е нарастването на злото, от което страда. Всяка седмица вестникът пише за него – баща на семейство, който първо убива жена си, после двете си малки деца и накрая самия себе си. Непонятно! В местните новини пише: семейна трагедия. Или пък някой изведнъж се барикадира в жилището си. Взел е за заложник хазяина си, който чака от него пари. Полицията най-после идва и той започва да стреля напосоки. Тогава пишат: амок – заемка от малайски. Убива някой чиновник, преди да рухне сред град от куршуми. Причината за взрива остава неясна. Може жената да е мърморила или съседите да са пуснали много силно музика, станала е кръчмарска свада или пък банката е прекратила кредита. Критичната забележка на някой началник е достатъчна човекът да се качи на кулата и да стреля по всичко, което се движи пред супермаркета; и то не въпреки, а тъкмо защото кръвопролитието ще ускори собствения му край. Откъде е взел пистолет? В края на краищата, той е радикалният губещ – може да е само на петнайсет и да страда от пъпките си – но той е господар на живота и смъртта. После той „приключва със себе си“, както се изразява водещият по новините, и изследователите се заемат с работата си. Откриват няколко видеозаписа, няколко объркани записки в дневника. Родителите, съседите, учителите не са забелязали нещо. Е, имало няколко лоши бележки, известна затвореност; момчето не било от приказливите. Но това не е причина да избиеш дузина съученици. Вещите лица представят експертизите си. Културната критика изравя аргументи. Не липсва и словосъчетанието „ценностна дискусия“. Разследването за причините потъва в пясъка. Политиците изразяват своята покъртеност. Стига се до убеждението, че става въпрос за изолиран случай. Това е вярно. Защото при всички подобни извършители става въпрос за изолирани хора, които не са намерили достъп до колектив. И не е вярно. Защото очевидно има все повече такива изолирани случаи. Увеличаването им води до заключението, че има все повече радикални губещи. Дължи се на така наречената ситуация. Под това може да се има предвид както световният пазар, така и някоя наредба за изпити или застрахователна компания, която не иска да плаща.
Но може би онзи, който иска да разбере радикалния губещ, трябва да тръгне по-отдалече. Прогресът не е премахнал човешкото страдание, но силно го е променил. През последните двеста години по-успелите общества са си извоювали нови права, нови очаквания и нови претенции. Те са приключили с представата за неизбежната съдба. Изкарали са на дневен ред понятия, като човешко достойнство и човешки права. Демократизирали са борбата за признание и са събудили очаквания за равенство, които не могат да изпълнят. Едновременно с това са се погрижили неравенството да бъде демонстрирано на всички жители на планетата по 24 часа в денонощието по всички телевизионни канали. Затова разочарованието на хората се е увеличавало с всяка крачка към прогреса. „Там, където напредъкът в културата е наистина успешен и наистина изключва злото, той рядко предизвиква ентусиазъм“, е казал философът. „Този напредък започва да се приема като нещо естествено и вниманието се насочва към злините, които остават. В сила влиза законът за нарастващата натрапчивост на малкия остатък. Колкото повече лоши неща изчезват от действителността, толкова по-дразнещо става оставащото лошо – тъкмо защото намалява.“
Одо Марквард в случая не е съвсем прав. Защото става дума не за дразнене, а за убийствен гняв. Онова, което маниакално занимава губещия, е сравнението, което във всеки един момент се оказва не в негова полза. Тъй като желанието за признание принципно не познава граници, неизбежно пада и границата на болката, прекомерните изисквания стават все по-непоносими. Раздразнителността на губещия се увеличава с всяко подобрение, което забелязва у другите. За мащаб никога не се вземат тези, на които им е по-зле. В неговите очи не те са непрекъснато обиждани, обезкуражавани и унизявани; обиждан, обезкуражаван, унизяван е единствено той, радикалният губещ.
Въпросът: защо това е така, увеличава мъките му. Защото причината в никакъв случай не може да бъде в него. Немислимо е. Затова той трябва да намери виновни, които са отговорни за съдбата му.
Но кои са тези свръхсилни и безименни агресори? Отговорът на този разяждащ въпрос не е по силите на оставения сам на себе си отделен човек. Ако на помощ не дойде някоя идеологическа програма, проекцията няма да намери обществена цел. Тя ще търси и ще намери целта в най-близкото обкръжение – несправедливия началник, опърничавата жена, лошия съсед, колегата интригант, тъпото учреждение, лекарят, който отказва да даде болничен.
Не е ли възможно обаче да става въпрос и за машинациите на някой невидим анонимен враг? Тогава не е необходимо губещият да разчита на собствения си опит. Той може да се позове на онова, което е чул някъде. И на най-нищожния човек му е дадено сам да измисля фантазиите, необходими за целите му. Затова губещият обикновено се придържа към материала, който свободно циркулира в обществото. Не е трудно да се определят заплашителните сили, които са го взели на мушка. Най-често това са чужденците, тайните служби, комунистите, американците, големите концерни, политиците, атеистите. Почти винаги и евреите.
Подобна проекция за известно време може да донесе облекчение на губещия, но тя не може действително да го успокои. Защото е трудно непрекъснато да устояваш на един враждебен свят, а и подозрението, че би могло да има и по-просто обяснение, никога не може да изчезне докрай. Подозрението, че причината е в него – че униженият сам е виновен за унижението си; че изобщо не заслужава уважението, което толкова му липсва, и че животът му нищо не струва. Психолозите наричат този кошмар идентификация с агресора. Кому обаче са от полза подобни чуждици? На губещия те не казват нищо. Но ако неговият живот вече няма стойност, защо да го е грижа за живота на другите?
„Причината е в мен.“ – „Другите са виновни.“ Тези два момента не се изключват взаимно. Напротив, те взаимно увеличават силата си по модела на омагьосания кръг. От този омагьосан кръг радикалният губещ не може да се освободи чрез никаква рефлексия. И от него черпи невъобразимата си сила.
Единственият изход от дилемата е сливането на разрушението със саморазрушението, агресията с автоагресията. От една страна, в момента на избухването си губещият се чувства преизпълнен със сила както никога. Действието му му дава възможност да триумфира над другите, като ги унищожава. Обаче, слагайки край на живота си, той държи сметка и за обратната страна на това чувство за сила, за подозрението, че съществуването му може и да няма стойност.
Допълнителен бонус се явява фактът, че външният свят, който преди никога не е искал да знае за него, в момента, в който хване оръжието, вече го забелязва. Медиите имат грижата той да получи нечувана публичност, та даже и само за 24 часа. Телевизията се превръща в пропагандатор на действието му и с това окуражава потенциалните подражатели. Оказа се, особено в Съединените щати, че за малолетните това е изкушение, на което трудно устояват.
За здравия разум логиката на радикалния губещ е непонятна. Здравият разум се позовава на инстинкта за самосъхранение, като че ли този инстинкт е естествен, неподлежащ на съмнение природен факт. А всъщност става дума за крехка, исторически млада представа. За самосъхранение се говори още при старите гърци, при Хобс и Спиноза, но на него не се гледа като на чист природен нагон. Още повече или още по-малко същото важи за Имануел Кант: „Първото задължение на човека спрямо самия себе си в животинското му качество е самосъхранението на животинската му природа.“ Едва през ХIХ век това задължение се превръща в несъмнен природонаучен факт. Много малко са онези, които виждат нещата по друг начин. И психолозите трябва да се пазят да „определят инстинкта за самосъхранение като основен инстинкт на органичното създание“. Разбира се, онези, които предпочитат да оцелеят, винаги са били глухи за бунта на Ницше.
Като оставим настрана историята на понятията, човечеството като че ли никога не е смятало, че собственият живот е най-висшето благо. Всички ранни религии са ценели човешкото жертвоприношение. По-късно мъчениците са имали висока стойност. (Според фаталната максима на Блез Паскал може да се „вярва само на свидетели, които са готови да бъдат убити“.) В повечето култури героите печелят почит и слава чрез презрението си към смъртта. Чак до двубоя на ресурсите в Първата световна война, гимназистите е трябвало да учат наизуст прословутия стих на Хораций, според който е сладко и красиво да умреш за отечеството. Някои други твърдят, че мореплаването е необходимо, но не и живеенето; и дори през Студената война е имало хора, които са викали: „Мъртъв, но не червен“. А какво да мислим, вече в съвсем мирни условия, за циркаджиите, които ходят по въже, за занимаващите се с екстремни спортове, за автомобилните състезатели, за полярните изследователи и други кандидат-самоубийци?
Явно инстинктът за самосъхранение не е напреднал толкова. За това говори дори само забележителното, преминаващо през всички култури и епохи предпочитание на вида към самоубийството. Никакви табута и никакви заплахи с наказание не са могли да спрат хората да отнемат живота си. Няма количествен мащаб за тази склонност. Всички опити тя да бъде определена статистически се провалят пред огромния брой неясни случаи. Зигмунд Фройд се е опитал да се доближи теоретически до проблема, като върху емпирично нестабилна основа развива концепцията за нагона към смъртта. Хипотезата на Фройд намира по-ясен израз в разбирането, че има ситуации, в които човек предпочита – реален или въображаем – ужасен край пред ужас безкрай.

Вашият коментар