Апострофи

Категоричността на всяка теза еАпострофи задължително условие, за да бъде приета на сериозно.
Колкото по-малко знае човек, толкова по-лесно е да бъде убедителен.
Истински умен е онзи, който съзнава, че това не е достатъчно.
Ако „благородно е само онова, което има трайност“ (Гомес Давила), политиката и журналистиката per definitionem не спадат към тази категория.
Сентенцията е аристократка, която държи на есенцията и нехае за подробностите.
Религията не може да си позволи да бъде либерална – освен ако това не влиза в програмата ѝ.
Това, че комунистите ни лъжеха, беше лошо. Може би още по-лошо беше, че не можеше да им се вярва и когато казваха истината. Лъжа и истина преливат една в друга при тоталитаризма, но лъжата винаги надделява, защото, както казва Адорно: Es gibt kein richtiges Leben im Falschen – защото няма правдив живот в неправдата.
Революцията започва като необходимост и свършва по необходимост.
Едва съвременните условия на тотален разврат на сетивата ни позволяват да оценим дълбокия смисъл на античната религиозна забрана върху изображенията.
Лошото на лошото изкуство не е, че е лошо, а че е изкуство.
Триумфът на „дискурса“ е поражението на творческото.
Обяснение за магията на Ню Йорк: всички градове имат минало – Ню Йорк има само настояще.
„Всичко е въпрос на вкус“ не означава, че няма лош вкус.
„Какъв ли е общественият строй в рая?“, може да се пита само онзи, който идва от ада.
Как е възможно вечерта да слушаш Шуберт, а на другия ден да хвърляш живи хора в пещите? Според Джордж Стайнър обяснението трябва да се търси именно в Шуберт: колкото повече се култивира човек, толкова повече се отдалечава от хората. Това е есенцията и на „диалектиката на Просвещението“ на Адорно, който пък открива нейната ядка у циничния просветител маркиз Дьо Сад: „Сама по себе си жестокостта е просто издънка на изтънчеността и колкото повече душите ни се проникват от последната, толкова по-страшни кръвопролития извършваме.“ Перспективата, която открива утешителната мъдрост на Йохан Хьойзинха: „За щастие човекът няма последната дума“, остава непрогледна за онези – мнозинството днес, – които веднага ще попитат: „А кой тогава?“
Нека не се самозалъгваме: това, че съзнаваме собствените си ограничения, не означава, че сме се издигнали над тях.
Онзи, който твори, се нарича творец; онзи, който открива, се нарича откривател, в най-добрия случай – учен.
„От нищо нещо“ е вселената на твореца; „от нещо нещо“ е полето на учения.
Съвременното изкуство веднага би станало понятно, ако престанем да го наричаме изкуство. Това не е зломислие, а призив за терминологична яснота.
Otium е работата на онези, които не се страхуват да останат насаме със себе си.
Кавичките са израз на слабост.
Релативизмът не е философска категория, а вроденият порок на либерализма.
Много са пътищата, които водят към миналото. Панорамният път минава през Италия.
Парите развалят онзи, който ги няма.
И геният не би могъл да умре като гений, ако не се е родил такъв.
Четенето на книги е от полза само за онзи, който е наясно, че това е самоцелно занимание.
Евреите са първата модерна нация в историята: те са първите, които залагат на бъдещето. Това е констатация, а не комплимент.
Модерното изкуство се ражда в момент, когато изкуството става непонятно без коментар. Днес виждаме, че коментарът е и неговото бъдеще.
„Елит“ се отнася към „аристокрация“, както „по-добро“ към „най-добро“.
Колко трудно е да се откажеш от онова, което нямаш!
Всяка истина става относителна, когато бъде формулирана като сентенция.
Поне в едно отношение „краят на историята“ е вече факт: това е краят на илюзията, която виждаше в Америка не място, а блян.
Проблемът на демокрацията е, че демократите са повече от гражданите.
Липсата на метафизичен хоризонт при демокрацията изсушава духа; метафизичният хоризонт при тоталитаризма го убива.
Урок по история: Тракия е била част от Персийската империя.
Лесно е да бъдеш добър – трудно е да бъдеш последователен.
Кажи ми с кого се сравняваш, за да ти кажа кой си.
„Ти нямаш вкус“ е комплимент за онзи, който има лош вкус.
Предложение: престъпленията срещу добрия вкус да бъдат обявени за престъпления срещу човечеството.
Днес се изисква смелост, за да сложиш думата „изкуство“ в кавички.
Там, където всичко е възможно, кавичките губят смисъла си.
Сентенцията не е истината, а светлината, която пада върху нея.
Понятно е, че слонът, направен от муха, ще страда от комплекс за малоценност.
Удовлетворението от постигнатата цел зависи и от компанията, в която се намираме.
Да пишеш за мнозина е прозаично, да пишеш за малцина суетно, да пишеш за себе си лукс.
Неподходящият подарък поставя на изпитание способността ни да различаваме жеста от подаръка.
Успехът в едно поприще ни подмамва да си въобразяваме, че ще бъдем така добри и в друго; успехът и в другото задълбочава заблуждението ни още повече.
Талантът и неговият носител невинаги образуват едно цяло. Обикновено разминаването е в ущърб на последния.
Фактът, че животът протича тук и сега, подвежда човека да търси отговорите на своите най-дълбоки въпроси също тук и сега. Късогледството е болестта на нашето време.
Историята е хоризонтът на безсмъртието на човека; вечността е за боговете.
Началото на онова, което наричаме модерната епоха, може да се определи доста точно. Това е моментът, в който на черква започва да се ходи като в музей, а на разпятието да се гледа като на произведение на изкуството.
Мартин Хайдегер: „Питането е смирението на мисълта“ (Das Fragen ist die Frömmigkeit des Denkens).
Eдинственото по-лошо от това да се помни „Бай Ганю“ е да бъде забравен.
Балкански оксиморон:
(No money, no fun.)
No money but fun.
Алъш-вериш – гешефт – бизнес: етапи на културно-политическата зависимост на един народ в огледалото на неговия език. Липсата на съответно руско понятие в тази верига е коментар върху социалистическата действителност: по съветско време нямаше търговия, а само обмен.
„Същностният проблем на всички бивши колонии: проблемът за интелектуалното лакейство, за нищетата на традициите, за верноподаническата духовност, за несвойствената култура, за насиленото и унизително подражателство…“ – Гомес Давила говори за родината си Колумбия, проблемът обаче е универсален: става дума за провинциализма. Ако се съгласим, че провинциално означава неавтентично, можем да си обясним парадокса защо провинциалното се долавя по-силно в София, отколкото в Хасково да кажем.
http://librev.com

Вашият коментар