„ Якоб фон Гунтен”

Винаги съм се учудвал защо този роман на големия швейцарски писател РобертС малката Валзер, остана незабелязан, сякаш непрочетен , непознат за мнозина. Самият писател остана неизвестен, може би малцина знаят, че това е любимият автор на Франц Кафка от който той силно е повлиян. Бягството на героите му от социалната действителност, абсурдното търсене на пътища в една непреодолима безизходица, цялата тази загадъчно-готическа тоналност, прави Валзер истински предтеча на Кафка. Когато прочетох за пръв път „Помощникът” имах натрапчивото усещане, че този роман е писан от Кафка. Героите на Валзер се движат в омагьосания кръг на една абсурдна и мистична действителност, подобно на хамстерите препускащи върху въртящото се колело на собствената си клетка. Те носят в себе си някаква плаха искрица ,че ще намерят пътя към спасението, затъвайки трагично в собствената си непригодност да се съпротивляват срещу безмилостните и жестоки външни сили. Действията им будят едновременно печал и хумор. Усилията да се съхранят като личности в едно дехуманизирано, насилническо общество, чиято цел е да обезличи човешкото същество, твърде много напомня за духовния мрак по времето на комунизма.
В романа „Якоб фон Гунтен” попадаме в една насилническа среда като тази, която създава комунизма , чиято единствена цел е да обезличи индивидуалността, да превърне отделния човек в „служещ” на една човеконенавистна система.
Героят на Валзер учи в институт наречен „Бенжамента”, който е една гротескна картина на комунистическите внушения, целящи заличаване на всичко онова, което наричаме човешко достойнство. Вижте само как започва романа, навярно ще направите връзката:
„Тук се учи много малко, липсват учители и ние, момчетата от училище Бенжамента, няма да стигнем доникъде, т.е. по-късно в живота всички ще се превърнем в нещо много дребно и незначително. Занятията се състоят главно в запаметяване на една училищна брошура със заглавие: „Какви са целите на училището за момчета Бенжамента?“ и на така наречените „правила“. Основен принцип на училището е: „Малко, но задълбочено“.
Ако успееш да се самозаличиш, да пренебрегнеш собствената си личност, ще успееш да се впишеш в това общество.
Героят пише в дневника си : „Продукти на висока култура ли сме ние, или сме деца на природата? И това не мога да кажа. Едно обаче зная със сигурност: ние чакаме! Това е нашето умение. Да, ние чакаме и същевременно се ослушваме към живота навън, към равнината навън, която се нарича свят, към морето навън с неговите бури.“
Накрая, когато „Институтът” се разпада поради липса но нови кандидати, Якоб решава да се изтръгне от тази система и да тръгне по широкия свят.
„ Тръгвам. Чувствам, че животът изисква действия, а не робски размисли. Съучениците ми се вписаха в това общество, разпиляха се по всевъзможни служби и службички. И ако аз се разбия и загина, какво ще се разбие и загине тогава? Една нула. Аз, отделният човек, съм само една нула. Край на въображаемия живот. Тръгвам към пустинята. Искам да видя дали в пущинака също може да се живее, диша, съществува, искрено да се желае и прави добро и да се спи и сънува нощем. Сега не мисля за нищо друго. Също и за Бога ли ? Не! Бог ще бъде в мен. За какво ми е сега да мисля за него. Бог е с немислещите…”
Освобождението от гнета на обществото ли е рецептата за личностното изграждане и спасение но човешкото същество ? Бягството в нищото ли е единствения изход да разбием неизбежното насилие в античовешките системи ?
Това всеки ще усети по свой начин, докосвайки се до тази великолепна, незаслужено забравена, и сякаш останала невидима книга на този голям писател Роберт Валзер.

Вашият коментар