Странна личност е Свети Августин. Целият му живот протича в едно неспокойно иС малката невротично търсене на истината. Постоянно се колебае между философията и религията. Дълго време живее хедонистичен живот, отдава се на удоволствията и изкушенията на славата. Завързва любовна връзка с жена, която остава негова любовница за около 15 години. Ражда му се син на име Адеодат.
През известен период от живота си се присъединява към Манихейството. В основата на манихейството стои дуализмът, противоборстващите начала на светлината и на тъмнината, на доброто и злото, на Бога и Дявола. Свети Августин обитава точно тези пространства. Той постоянно се намира в състояние на конфликт със самия себе си и с другите. Идва момент в който напада и манихейството, което преди така страстно защитавал. Каквото и да прави – прави го с голяма страст и интелект.
Самият той твърди, че има периоди в които преживява личен духовен прогрес, но накрая тъкмо завършил поредното духовно пътешествие, потъва отново в дълбока меланхолия и скептицизъм. Най-накрая след безкрайни усилия и душевни пропадания Душата му става спокойна. „“Бог и душата искам да позная. Нищо повече? Не, нищо повече“ (Soliloquia I,2). В сравнение с вътрешната връзка между Бога и творението всичко останало — околна среда, семейство, професия, политика — става маловажно и несъществено.” Тук мисълта, че няма светец без минало и грешник без бъдеще сякаш важи с пълна сила.
Някой изследователи пишат ,че ние дори не подозираме какво огромно влияния е оказал Августин върху западната култура. Неговите писания върху волята на човека като централна тема в етиката, внимателно е изследвана от философи като Шопенхауер и Ницше.
Нашият известен и талантлив съотечественик, натурализиран французин, Цветан Тодоров пише, че и Ларошфуко е наследник на продължителната традиция на св. Августин. Ларошфуко вижда в човека много егоизъм и ненаситност. Социалните отношения задължително са лицемерни, дълбоко в себе си човек остава сам: природата му е такава. В един момент представя човека и отношенията му с другите хора с похвални качества като щедрост, любов към ближния, алтруизъм, които изглеждат дори доста пресилени. В следващият момент преминава към разкриване на заблудата, сваля всички маски на добродетелта. Разбива на парчета тази благоприятна представа за човека и изведнъж се оказваме с идеята за изначално самотния и егоистичен човек. Умението да се живее в обществото е добродетел, но измамна: човекът по същество е асоциален. Накрая заключава: „Хората не биха могли дълго да живеят в обществото, ако не се мамеха един друг”. В подобна тоналност е и виждането на Паскал: „ Разбирателството на хората се гради единствено на взаимната заблуда” Може би Ларошфуко има предвид само социалните ни страсти и все пак мястото, което отрежда на егоизма, предполага, че естествения човек е самотно същество: действително не можем без другите, но това е, защото имаме интерес.
На фона на метафизичната недостатъчност на днешния живот библейското „Обичай ближния си!” предизвиква сякаш вечни въпроси. Има ли човешката природа, този ресурс, потенциал физически , психологичен или какъвто там се сетите, да обича човечеството. „Обичайте и враговете си и добро правете на ония, които ви мразят, за да бъдете достойни чеда на Всевишния!” Това не е ли отвъд възможностите на човешката природа и сили. Всъщност какъвто и въпрос да зададем ние го правим с ясното съзнание, че интелектът се упражнява само върху спорни материи, за да може истината да се появи и подхрани именно от спорността на въпроса. Разбира се в основата на нашия живот стои цял репертоар от убеждения , вярвания и общоприети морални парадигми. Разговори по темата с различните хора биха изглеждали различно, но може би така ще ни приближат повече до човешката природа. Всъщност до истината за нея.
Разбира се, библейското „ Обичай ближния си” има Божествена и върховната цел да направи света по-добър. Струва ми се, че в един съвременен прочит това би означавало и да не пречиш на ближния си. Всъщност остави ближния си намира, не му пречи, недей да злословиш срещу него, не го предавай, съчувствай му, помагай му колкото можеш! Това ми звучи по-съвременно , поглеждайки към човешката природа, към нейните детерминирани ограничени възможности. Изглежда на човека е мъчително трудно да се изтръгне от тази природа. Успяват само малцина.
Може би затова някъде писанията си Киркегор бе казал” И в най-голямата невинност се крие един дълбоко скрит страх и отчаяние”.

Вашият коментар