“САМО ВИКЪТ ДА ОСТАНЕ”

И пак се качвам на влака, на н е г о в и я влак от “Честен кръст”, с който той искашеb.hristov10-1 да се върне назад, за да се добере до “мястото на оня край божествен”, където всичко е невинност и спасяваща простота. Но аз не искам сега да стигна дотам, не искам да будя сега ковчежето на детството, а само да кажа кога се появи и в моя живот, за да бъде и досега с мен.
Ето я далечната 1975 година. Държа в ръцете си тънката книжка “Трима млади поети” на библиотека “Смяна”. Единият от тримата е той. Неговите петнайсет стихотворения са представени от Иван Цанев, който казва, че Борис Христов “не съчинява, не стихоплетствува, подтикван от суетна амбиция”. “Неговите стихове излъчват почит към живота и изкуството”. Припомням си вълнението, което изпитах тогава, четейки за първи път “Конче мое”, “Графика”, “Сватбата на мама, “Тъга” и останалите творби. Спомням си, че Иван Пейчев, с когото се виждах често, бе харесал стихотворенията. Но той не дочака появата на “Вечерен тромпет”.
Още не го бях виждал. Забравил съм кога и как съм се запознал с него. Но през 1977, когато излезе “Вечерен тромпет”, вече се познавахме. Стихосбирката я имам с автограф, в който се казва, че “авторът не е много в ред”. Удивително самопризнание, с онзи подтекст, който ни подсеща за истината, че значимият творец стои извън конвецията, извън нормалното, както го разбира порядъчният масов човечец, толкова чужд на неспокойствието и въображението, на порива да бъдеш само себе си. Написах рецензия за “Вечерен тромпет”, която излезе във вестник “Народна младеж”. Мисля, че беше първата от многото отзиви, които се появиха тогава. Беше през месец юли и рецензията ми постави началото на немалкото неща, които после съм писал за него, откривайки в поезията му чудото на словото, истините на живота, съдбата човешка, каквато е била и ще бъде, докато го има светът.
Спомням си, че в онова далечно време, на една конференция на младите литератори се изказах възторжено за стиховете на поета. Нарекох ги, а така смятаха и много други, едно явление в поезията ни. В президиума на конференцията седеше председателят на писателския съюз Пантелей Зарев. С обяснимата патетика на младостта ми аз се обърнах към него, казвайки му, че Борис Христов трябва да бъде приет веднага в съюза на писателите. Сега това ми се струва смешно, но който има спомен за онези години, знае, че официалното признание даваше относителна сигурност. В смисъл, че по-лесно ще те печатат, по-бързо ще те издават.
“Вечерен тромпет” бе като вулканично изригване в тогавашния живот, в който нямаше о т и в а н е и з а в р ъ щ а н е, в който нямаше “кой да подаде ръка” и в който и неговата надежда, и моята, и надеждата на толкова други се задъхваше “като риба”. Защото навсякъде беше страшната тишина на безвремието, на онази г л у х а в е ч е р на българския живот. На пръсти се брояха онези, които се опитваха да срутят тишината, за да остане викът на ужаса и несъгласието, онзи вик на значимото изкуство, което трябва да бъде път към истината и нищо друго.
Случи се така, че подарената ми стихосбирка попадна в ръцете на Атанас Далчев. Знам, че той я хареса много и че особено го бе впечатлило стихотворението “Сватбата на мама”. Веднъж разговарях с Далчев на площад “Славейков”. Видях, че и Борис Христов минава през площада, запътил се занякъде. Особено, щастливо бе чувството ми в този момент, когато виждах на едно и също място, по едно и също време двама от г о л е м и т е в нашата литература. Единият бе написал “Не като чужденец ли вечен / минава през света човекът?” Другият, по-младият беше казал “И защо ли се търкаля слънчевото колело?”
После излезе и “Честен кръст” /1982/. И тази книга беше събитие, защото се чу отново онзи разтърсващ “вик в тишината”, свалящ маските на противния живот. Този път казионната критика побърза да разкритикува поета. И беше напълно права, защото в “Честен кръст” имаше още по-недвусмислени признания за агонията на съществуването ни. “Бяхме тръгнали да разбием стената…” – казваше ни Борис Христов. Но стената беше непристъпна, по-ледена и по-страшна от метафизичната “Ледена стена” на Яворов. И сега се чудя как са минали през цензурата онези няколко стиха от “Плаващ ресторант”, изразили същината на ужаса:

Свирачите, които управляват танца,

превърнаха човека на хармоника…

Но от законите безмилостни на дансига

главите ни са пълни с беззакония.

А веднъж, още преди да излезе “Честен кръст”, видях поета, който искаше да остави свои стихотворения в списание “Пламък”. Едното от тях бе “Самолетът закъснява”. Като го прочетох, направо изтръпнах и казах на Борис, че не виждам как стихотворението ще бъде поместено. Та в него се разкриваше цялата безнадеждност на живота, колапса, в който се намирахме. “Отдавна трябваше да отлетим оттук и да се махнем…”. Отдавна трябваше да се случи невъзможното. “Но самолетът закъснява, самолетът закъснява”. От съседните летища, “от които ни разделят мрежи”, излитаха самолетите на свободата. А ние, покорните добичета на една прокълната държавица нямахме вече никаква надежда. Самолетът закъсняваше. И никой не допускаше тогава, че един ден той ще пристигне…
Годините минаваха. Поетът написа и своята талантлива проза, пак един своеобразен “вик в тишината”. И стиховете, и прозата му бяха плод на онова изстрадано прозрение на попадналия в “капана на познанието” за доброто и злото, за несъвършената, нещо повече – за твърде покварената човешка природа.
През деветдесетте години Борис Христов състави една антология на българската лирика. Тя бе придружена от кратка бележка, в която се казваше и това:” Аз не изрекох слова, които събарят стени на затвори…”. Изкуството не може да събори стените на насилието, въплътено в институциите на държавата. Организираната агресивност на онези, които притежават щиковете и танковете е далеч по-силна от хуманизма на словото, на свободната мисъл, на непокорния дух. И въпреки това в безсилието на словото има една невероятна сила, която без да руши стените на терора, подрива бавно и упорито неговите основи. Мисля, че това направи и изкуството на Борис Христов. “Една оголена, подвижна рана” сред непоносимата пошлост на тогавашната действителност, той превърна и неговото, и нашето страдание във “вик сред океана” на живота. Направи от творчеството си това, което казва Бродски за истинското т в о р ч е ст в о – едно “алтернативно съществуване”. Създаде с творбите си друг модел на съществуването.
Това бе моделът на “самотния човек”, на “човека в ъгъла”, на човешките същества, отчаяни и безмълвни, но добрали се въпреки всичко до своята опорност , защото не искаха да лъжат. “Участта на единака” – това бе участта на човека в неговото творчество. На човека, който искаше и можеше да бъде индивидуалност, форма на отрицанието и форма на съгласието, но само на онова съгласие, което представлява израз на носталгията по свещеното, по Смисъла, който надхвърля абсурдността на нелепите човешки всекидневия. Проблемът за живота за Борис Христов бе проблем за страданието, за стената, която не можеше да бъде разбита, за прозореца, до който се стигаше, без да се отиде по-надалеч. И ако можеше, това бе възможно само с поезията на безпокойството, на тревогата, на мъката заради този несъстоял се свят на доброто. С творбите си поетът се опита да сътвори един порядък в света на нашата незавършеност, на страха, на несъстоялото се, на десакрализираната история, за която пише Камю.
Но влакът не е спрял и ме връща назад към още спомени, един от които е свързан с лятото на 1989. Бяхме на морето. Това беше последното лято преди опита за промяна. Колко тревоги и вълнения, колко напрежения и малката надежда, че най-сетне самолетът ще кацне и на нашето летище. Веднъж, като се разхождахме по брега, Борис Христов видя един бял камък, не много голям, но някак си красив с вечността, която носеше в себе си. Той го взе и ми го даде, за да ми напомня за отминалото, за нашите очаквания. Оттогава камъкът е у дома. Камъкът на Борис Христов.
Самолетът пристигна. Доживяхме. Започваше друго време. И през всичките тези години пак и пак се връщах към стиховете му. Те казаха истината за времето на нашата изоставеност. Но те и точно това говори за непреходната им въздейственост, се оказаха не само познание за предишния живот, но и познание неостаряващо, поетично и мъдро за живота въобще, за неизличимата тъга на съществуването и за нашата привързаност към него, каквото и да е то, когато и да се случва. Защото те бяха и си остават драматичен монолог за “върховните неща”, без които, както пише Чеслав Милош, няма п о е з и я.
Не знам дали някога ще “хванем нашата пеперуда”. “Човекът вечно иска да е пръв, ала забравя, / че е наказан да протяга цял живот ръката/ и да върви – на крачка след мечтата”. Убежището, към което се стремим, става все по-илюзорно. Просто остаряваме. Но поезията му ще остане. “Онази скрита агония, от която се ражда поезията” – пише Емил Мишел Чоран. Тя стана причина и за раждането на неговите стихове. И пак тя го спаси от словоблудството, тя го накара да загърби конвейра, на който се произвеждаха десетки и стотици стихосбирки, които отдавна сме забравили.
Той не престана да бъде п о е т, но предпочете пред количеството качеството на мълчанието, на което го научиха прозренията му за тайната на битието и на това, което е сам по себе си човекът. “Далече са небесните неща”, “земните са близо”. В творчеството му ги има и небесните, и земните. Проумял отдавна, че животът “за малко ни е даден – само да извикаш”, той извика, той викаше. Вика и сега с мълчанието си на просветлен, на вестител, сътворил съдбата си с любов, смирение и стоицизъм.
В едно от кратките си стихотворения, наречено “Вик”, поетът казва:

Късно е, Господи!…

Родените без любов вече превземат

градовете, строени от влюбените.

Тук е неговото трагично усещание за новото безвремие на света, напуснат от надеждата, боговете и милостта и лишен от благодат, от ориентир, за да бъде царство на онези варвари, които са повече от друг път. Варварите, способни само да създават шум. Варварите, които мразят тишината на храмовете, на истината, на красотата, сътворена от аристократите на духа. Градовете ни са превзети. Но варварите не могат да превземат онова, на което не са способни. И затова поезията ще си остане нашето убежище и спасение.
И пак да цитирам Чоран, според когото “всичко, което не е изстрадано, е фалшиво”. Сътвореното от Борис Христов бе изстрадано, много изстрадано. Затова не е фалшиво, затова притежава активността, която носят винаги в себе си истината и красотата.
Но “влакът” ми спира и в село Лещен. Това е днес пристанът на поета. Приказно място, обградено от величието на големите планини. Разхождахме се веднъж из малкото село, напомнящо с къщите си за отминали епохи. Стигнахме до старото гробище с изпочупени кръстове. Беше тихо, усещах се обладан от вечното. Вечерта поетът ми даде огромна чаша с джин и някакви билки в него. Заприказвахме се за живота и за смъртта, за “небесните неща” и за “земните неща”. Тук някъде, в старата къща, обитавана от поета, усещах безмълвното присъствие на онова ковчеже на детството му. Изкачил отдавна “дървото на живота”, завърнал се към “доброто време на “не зная”, / “не искам” и “не мога”, Борис Христов си бе все същият, какъвто го познавах отдавна.
Преди няколко години написах следното: “Познанието в лириката на Борис Христов е пронизано от една “вътрешна позиция”. Затова и лириката му е събитие. Преди да бъде сътворена, тя вече е човешка съдба, изстраданост и премисленост, което не се случва често. При Борис Христов, дълбоко изповеден и автобиографичен, е налице единството, което наричаме органично. То се дължи на вътрешната позиция, на съзнанието за изключителна отговорност пред словото и живота”. Ето, тази о т г о в о р н о с т – извън огромната му дарба и призванието, с което се е родил, – обяснява защо стиховете му не остаряват и съхраняват енергията си и силата на образите и мисълта.
Сигурно трябваше да спомена за още много от преживяното, от това, което той е бил и ще си остане за мен. Навярно трябваше да разкажа много за студентите ми, които пишеха с любов и възхита курсови работи за творчеството му. Трябваше да кажа за другите поети, които не са престанали да го обичат. Да разкажа за съкровеното чувство, което изпитваше към него вече покойният ни приятел професор Димитър Аврамов, за времето, когато Радой Ралин разнасяше “Вечерен тромпет” по улиците на София като вестител на едно поетическо събитие.
…Наскоро бях пак в Лещен. И ето ме отново в двора на неговата къща. Седнали сме на дървената пейка, отпиваме от чашите си, а душата ми пие жадно от тишината на планините. До мен е той, въплътил в жестовете си, в погледа си, в съдбата си онова, което наричаме с в о б о д а. Тук, на двора в Лещен, една светла точица сред величието на природата, ги няма стените на градския живот, на загниващата ни цивилизация. Тук са тишината, просторът, свободата – цялата благодат, с която ще разполагам за малко и пък със съмнението дали съм я заслужил. Съзнанието ми е притихнало.
Над главата ми е небето, също една безкрайна свобода. Вятърът е спрял. Той отдавна е довял “крилете на вестителя”. И аз седя до него, очквайки да се здрачи. Тогава пак ще чуя гласа на неговия в е ч е р е н т р о м п е т, както съм го слушал и преди. И един глас, скрил се някъде в мен, ще ми каже да не се отчайвам, въпреки закъсняващите самолети, въпреки, че Стената няма да бъде разбита никога. Защото имам гласа на тромпета, с който в е с т и т е л я т свири. И знам, че ще свири, докато не дочуе как иде към него “гласът на хиляда тромпета далечни. / Или на някой архангел невидим”…

Вашият коментар