Геронтофилът в мен

Винаги съм си падала по по-възрастни мъже. От години обичам човек, с когото ме делят цели 25 лета. Първото ми опустошително влюбване, почти на 16, беше в мъж,11 години по-голям от мен. Колкото и да претърсвам торбата с бившите си гаджета, не съм в състояние да изтръскам оттам дори и един възлюбен, който да ми е бил връстник. Подсъзнанието ми очевидно също плаче за претърсване – подтиква ме чрез този текст да потърся корените на вероятната си геронтофилия (дали тя е диагноза, или поза – решете вие).
Докато бях в прогимназията, смятах трайното си залитане по „батковците” от горните класове за напълно естествено, понеже намирах съучениците си за инфантилни и скучни (знаете ги грубоватите пуберски ухажвания, досадното дърпане за плитките, замерянето със снежни топки в междучасията).
Какви „батковци” ми бяха те впрочем? Дори в крехката си тийнейджърска възраст можех да ги купя и продам всичките, ведно с целия им „батковски” арсенал – превъзхождах ги и по акъл, и по познания за света. Как ги бях натрупала? С четене на книги и ранна мастурбация.
Когато едно момиче чете с лекота на 4 години, на 12, уверявам ви, всички големи световни любовници са му интимни приятели. Бях ненаситна – изгълтвах на екс, с методичността на архивар всички вълнуващи четива от фамилната библиотека. Това бяха едни усамотени и разюздани пиршества на въображението: домакиня бях аз, а гостите – най-опасните и чаровни герои на всички времена, епохи и литературни пластове (същинска мини-Маргарита на бала на Сатаната, с подуто от целувки коляно).
Преди да тръгна на училище, буквално живеех с персонажите от гръцката митология:
на 6 хлътнах до уши по Тезей, оня атински герой, дето уби в лабиринта Минотавъра,
а после остана без любима, защото бог Дионисий му я открадна, докато спеше. Как люто се гневях на Зевс за тази несправедливост и го зовях да си озапти подчинените.
Вкъщи упорито криеха книгите, смятани за неподходящи за възрастта ми – най-вече справочниците за полова просвета (като „Мъжът и жената интимно”, тая библия на социалистическия секс) и „Диктаторите” на Костас Варналис. Напразни бяха обаче усилията на домашната цензура – подушвах забранения плод из шкафовете у нас с безпогрешността на расова хрътка. Сборникът на Варналис за римските императори буквално ме хипнотизираше с живописните си описания на оргиите в Рим, кръвосмешенията, отцеубийствата, жестокостите на Тиберий, перверзиите на Калигула, нимфоманията на Месалина, извращенията на Нерон… Четях „Диктаторите” на пресекулки, винаги нащрек, със сърце, туптящо в гърлото ми от страх да не ме заварят на местопрестъплението, обзета едновременно от отвращение и възбуда. Живеех в паралелен свят, в който и от злото, и от доброто имаше по много. А по въпросите на секса и любовта се бях откъснала на светлинни години от връстниците си.
Освен това вече бях открила тайнството на мастурбацията. Невинно, в съня си – както обичайно става при децата. Необичайното в моя случай бе, че я бях разпознала и запомнила твърде отрано – като нещо смутно, мокро, сладко и абсолютно забранено за споделяне. Сега се чудя: как всъщност бях разбрала, че не бива да се издавам за откритието си. Бях може би на 4, но помня отлично събуждането си след своята първа, напълно случайна мастурбация. Помня и други, вече съвсем съзнателни – лежа си в сумрака на спалнята и само чакам нашите да излязат… Помня изненаданите си, изнемогващи от срам и наслада сетива. И страха от наказание. И задушаващото чувство за вина.
Днес се подписвам с две ръце под старата английска поговорка, че любопитството убива котката.
Моето неутолимо, хищно любопитство и прекомерно услужливата ми памет ми докараха преждевременно съзряване, маниакален интерес към света на „големите” и куп фобии, с които се боря до ден днешен. Не съжалявам.
В седми клас се напих за първи път безпаметно – с коняк и в компанията на една приятелка, която години по-късно се оказа бисексуална. Пресушихме сами цяла бутилка „Плиска”, кикотихме се, пяхме, плакахме. Тя, горката, пи и плака с мен просто от солидарност, а на другия ден и двете се скъсахме от драйфане. Още не съм ви казала защо се напих. Бях влюбена. Но не в Киро от 7-ми Б, а в поредния безплътен fiction герой – на 40 и нещо, мустакат, остроумен, безумно секси, хем аристократ, хем лошо момче, хем богат – капитан Рет Бътлър. Умирах да съм и аз „отнесена от вихъра”, да съм живяла в Юга по време на американската Гражданска война, да съм натрила носа на безмозъчната Скарлет О’Хара… Не знам какво да кажа в свое оправдание днес – аз съм прагматично момиче и обикновено не гоня Михаля, но този вид литературни и филмови мъже очевидно тогава ми се запечатаха завинаги в матрицата: самоуверени, опитни, зрели, без илюзии, с посребрени коси и с обветрени лица, а между веждите – с дълбока бръчка. И до ден днешен неразвенчаният ми киноидол се казва Ален Делон (да, 70- годишният), а не Брат Пит или, да кажем, Аштън Кътчър.
Мога да добавя – ей така, за пълнота, че слагам в сметката и предполагаемия си комплекс на Електра (огледалния Едипов комплекс на дъщерите спрямо бащите) като част от фройдисткото обяснение за моята слабост към по-възрастни мъже. Да, обожавам баща си; разбира се, че съм момичето на татко и, ако питате майка ми, той никога нищо не е могъл да ми откаже и прекалено ме е разглезил. Фройд твърди, че девойката непременно пренася върху любимия си, особено ако е по-голям, образа на обичния баща (за когото конвенцията й забранява да се омъжи) или образа на липсващия баща (който й е отказвал вниманието си). Ала аз никога не съм усещала у себе си и намек за тъждественост между моя баща и моите любовници. Не и в еротичен план, каквото има предвид всъщност Фройд.
Истина е обаче, че се хващам понякога да товаря човека, когото обичам, с бащински функции – не просто да ме закриля, но и да се грижи за мен (особено когато съм преуморена, болна или просто имам проблеми): да ми сготви, да ме стопли, да ме излекува, да реши сам въпроса с чистенето, да изпере (в смисъл да пусне пералнята). Не ми напира ултимативно отвътре оная първична, типично женска нужда непременно аз да съм активната страна в грижите за дома и хляба, дори някой път с цената на саможертва. Не сe имам за всеотдайна, напротив, по-скоро съм егоцентрична. И стигам до извода, че май тъкмо този пренос е една от причините майчинският ми инстинкт да не се е задействал още – макар да съм на 35. Продължавам да си живея в позата на момиче (без да броим работата).
Някога имах цяла стройна теория за предимствата на възрастното гадже, датираща още от ученическите ми години.
Като гимназистка бях ужасна любовчийка и сърцето ми отнесе доста белези и бръчки от оня период. Влюбвах се и в мен се влюбваха предимно неподходящи мъже, които често ме изоставяха. Причините бяха най-различни: един се оказа женен (аз не знаех), друг следваше в чужбина, трети не знам какво си и така нататък. И аз, докато си събирах парчетата след всеки пореден, изобретих следните постулати, писани с кръв и сълзи:
Младият мъж се увлича, но не (умее още да) обича. Младият мъж те слуша, но не те чува. Младият мъж те гледа, но не те вижда. Защото е взрян в себе си, вслушан в себе си и обсебен от себе си – от стръв към самопознание, от амбиции за признание и кариера, от завоевателска жажда да покори света, да сграбчи живота и да го изгълта до последна капка, от житейско безпокойство да не пропусне най-вълнуващите неща, места, жени и битки. В целия този кипеж няма място за една-единствена, конкретна жена. Тикан от мечти за победи, слава, пари и власт, и за удоволствията, вървящи в комплект с тях, той мери самочувствието си с количеството жени, изконсумирани по пътя, а не с тяхното качество. Той възприема у жената предимно формата, не съдържанието; за него тя е огледало, чието най-важно предназначение е да удвоява ръста му (по Вирджиния Улф); мисли я като фон, като вещ, която очаква притежателя си, а не като създание, изискващо да му посветиш време и търпение – за да го разбереш, обикнеш и да му помогнеш да разцъфти (по Екзюпери).
И така, след като скроих шапката на младия мъж и се отказах в сърцето си от него, аз открих зрелия мъж.
И разбрах какво значи да си истински интересна някому –
да те разглеждат, да те разучават, да ти се възхищават. Да бъдеш център на нечия вселена, вместо да се въртиш в лудешка орбита като покорен сателит около някое чуждо Слънце. Сега знам какво е един мъж да бъде изцяло концентриран в теб: да ти помогне да разкриеш собствените си вътрешни съкровища, да те научи да се цениш и да си вярваш, да те стимулира да растеш и да се развиваш, да ти обостри вкуса към свобода и накрая така да привикнеш с нея, че да не си представяш живота другояче…
Само дето една негова реплика ме сепна наскоро: „Не се ли усещаш – превърнала си се в оня млад мъж, от когото навремето искаше да избягаш.”
http://www.jenatadnes.com/tema-na-broia/seks-off-gerontofilat-v-men/

Вашият коментар