За недосегаемостта и произхода на човешкото достойнство

За съществените неща на зрялата възраст
С възрастта е като с плодовете: едва през есента плодовете узряват добре. Късно, малко преди да се откъсне и падне от дървото, ябълката придобива сочността, сладостта и мекотата, които я правят всекидневен деликатес. Така е и с нас, хората. Едва в старостта хората стават истински приятни, но само когато в младостта е посято добро семе. Хората трябва да бъдат в старостта по-добри, не по-горчиви (англ. better not bitter).
След повече от седем десетилетия установявам в себе си ясно осезаеми промени. Нека спомена някои. Все по-малко преценявам хората по това, което правят или което са. Някои не могат да прескочат лесно от ежедневните, насочени към постижения изисквания на професията, към така нареченото „пенсионерство”. Вчера още под напрежение, а днес вече непотребни. Който определя стойността си чрез своята способност за постижения, изпада в криза, когато забележи, че могат и без него.
Недосегаемост на човешкото достойнство
Във всяка конституция се набляга на недосегаемостта на човешкото достойнство. В една своя реч бившият немски президент Густав Хайнеман наблегна, че човек притежава достойнство не от само себе си. Той има достойнство, защото е удостоен с него от Бог. Трябваше да остарея, за да науча, че стойността на един човек не се определя от неговите постижения или от неговото социално признание.
Когато силите и способността за постижения намаляват или не се търсят от обществото, знам: достойнството, дори и в старостта, е дар от Бога. И това недосегаемо достойнство не отпада от мен, когато съм безпомощен или даже увреден. Тогава се иска култура на уважение, на помощ и на съчувствие. И аз не трябва да гледам на бъдещето, изпълнен с тревога.
Тя живееше в същественото
Нагласите ми за всичко, което не ми се удава лесно, също се променят. Поетът Вернер Бергенгрюен пише: „Ужасяващо намаление на слуха и на зрението на майка ми я предпазваха от безкрайните стълкновения и от недостойните впечатления, на които ние останалите сме изложени по цял ден. Тя живееше с това, което е съществено.”
Същественото се увеличава, когато несъщественото намалява. По-рано ми се искаше да присъствам на повече тържества, на сватби и пр. Днес се увеличава желанието за повече вглъбяване. Някой е казал: „Човече, бъди съществен!”
Искам да посрещна промените не със страхове, а с любопитство
Една по-нататъшна опитност в процеса на съзряване е онагледена от Сьорен Киркегор: „Когато молитвата ми ставаше все по-задълбочена и вътрешна, видях, че имам все по-малко какво да кажа. Накрая спрях съвсем да говоря. Превърнах се в това, което е противоположност на говоренето, станах слушател…”
Да замълчиш напълно, не е лесно. Но и мълчанието пред Бог може да бъде молитва. И аз се научих повече да слушам. Наблюдавам все по-често колко много хора говорят, без да имат какво да кажат. Сега намирам много повече време за разговори, в които другите имат какво да кажат.
Преди да се вдигне завесата за същественото, искам да вървя по вярната житейска следа, без да минавам по криви или заобиколни пътища. Искам да посрещна промените не със страхове, а с любопитство и така да остарея, както е описано в Библията: „И в старостта си те са плодоносни, сочни и свежи” (Псалом 92:14).

Вашият коментар