Майски вълнения

“Лудостта на месец май се състои в необяснимото несъответствие между естественото развитие на природата и кошмарното недоразвитие на хората.” Есето е прочетено по Дойче веле през 70-те години на ХХ в. Публикува се за първи път.

Никога не съм обичал месец май. И причината за това не е в заканата на поета, че “септември ще бъде май”, нито в отвращението ми от първомайската манифестация на трудещите се. Не обичам този месец, въпреки че паметта ми пази с любов два от най-чудесните празници на моето детство – 6 май, Гергьовден, деня на храбростта, и 24 май, деня на свети свети Кирил и Методий, празника на нашата азбука. (Какво чувство на мъдра ирония са притежавали старите българи, за да празнуват храбростта в най-променливия месец на годината, а знанието – в най-мистериозния. Май!).
Знам, че моята неприязън към месец май идва не от това, което хората са поставили в този период от време, а от характера, който природата е вложила в него, от този силно раздвижен, зареден с високо напрежение въздух, от чувството за фатално отприщване на натрупани природни сили, от лудата смяна на безнадеждно облачно небе и ярко заслепяващо слънце, от задъханото раззеленяване и прецъфтяване (като че природата бърза да не изпусне сватбата, на която са я поканили), от шеметността, с която става този ежегоден фокус…
“В спазмите на промяната има нещо повече,
отколкото сърцето може да понесе”.
Това е писал Еврипид в “Ифигения в Таврида”. И аз си мисля, че през май възниква въпросът за това нещо, което е в повече.
“Ако март е капризен месец, май е луд”, казват по нашия край.
Но дали наистина месецът е луд, или пък просто подчертава нашата собствена лудост? Човек би казал – ето, природата се обновява, нов живот триумфира всред цялата природа, прииждат нови сили, реките текат по-бързо, птиците пеят по-дълго, всичко се раздвижва към плод и зрелост… а ние? Ние си стоим такива, каквито сме си, затънали във вечната зима на нашите твърде мразовити проблеми. Затрупани под преспи от хилядолетен сняг на добре култивирана омраза, на високопрофесионално насилие, на възприет международен кодекс от лъжи, лицемерие, рафинирани подлости, шантажи и издевателства. Нашият, човешкият май го няма и обещанията на всички революции да го създадат завършиха с още по-големи преспи. Ето, че лудостта на месец май се състои в необяснимото несъответствие между естественото развитие на природата и кошмарното недоразвитие на хората. И това НЕЩО, КОЕТО Е ВПОВЕЧЕ при спазмите на промяната, забелязано от Еврипид, очевидно се отнася за човешките илюзии…
Потвърждение за отсъствието на човешкия май човек вижда на всяка крачка и всяка секунда. Касапниците в Афганистан и Етиопия, психопатологичното убийство на Алдо Моро, неописуемата човешка драма на бежанците от Индокитай, циничното безправие на хората под всички диктаторски режими. Ако всред природния май триумфира животът, всред човешкия май явно триумфира смъртта.
Върху фона на всичко това източноевропейската пропагандна машина достигна кулминацията си срещу своя най-нов враг – неутронната бомба. От боледуващия господин Брежнев до последния местен редактор в цветущо здраве, всички се надпреварваха да декларират колко нечовешка, колко ужасно варварска, колко капиталистическа и колко империалистическа била неутронната бомба, която може да убива хора, без да разрушава сгради. И аз съм напълно съгласен с тях, че неутронната бомба е ужасно изобретение, но само заради това, че е предназначена да убива. Ала на никой от тези почтени прогресивни източноевропейски господа не дойде наум да зададе въпроса – а какво е хуманното на хилядократно по-силната термоядрена бомба, какво е хуманното на дългобойните балистични ракети, заредени също с ядрени бомби, какво е хуманното на десетките хиляди съветски танкове, заели позиции срещу Западна Европа, какво е хуманното на всяко оръжие, което има простата антихуманна цел да отнеме живот? Или пък какво е хуманното на шестте съветски атомни подводници с ядрени ракети, готови за действия в Балтийско море? И нещо повече – какво е хуманното на един режим, чиято основна философия е насилието? Вместо убеждението.
Оказва се, че нехуманността на неутронната бомба се състои единствено в това, че СССР все още не я притежава и че тя може да превърне десетките хиляди съветски танкове (ако дръзнат да тръгнат на Запад) в празни консервни кутии. Единствената полезна алтернатива на тези танкове, която неутронната бомба им предоставя, е да станат на трактори, от каквито СССР и Източна Европа имат най-голяма нужда.
Когато един въоръжен до зъби нехуманен свят нарича едно оръжие нехуманно само защото не го притежава, тогава човек започва да си мисли, че може би в това ново, зловещо оръжие има нещо… хуманно. Може би то наистина ще накара съвременните голиатовци да свалят ризниците и да заровят мечовете си дълбоко под земята.
И тъкмо за странния дух в Източна Европа стана дума преди няколко дни, когато ме поканиха на вечеря с известен английски поет, завърнал се наскоро от Източна Европа. В качеството си на шекспировед той беше посетил за продължително време Румъния, Чехословакия и Полша. Попитах го как е намерил популярността на Шекспир в тези страни. Има ли някаква разлика между западното разбиране на Шекспир и това в Източна Европа?
И той ми отговори приблизително следното: “За нас, на Запад, Шекспир е литература. Героите му, каквато и връзка да имат с днешната действителност, са добре отдалечени в историята и едва ли някой тук ги чувства тясно свързани с живота му. Много пъти аз съм забелязвал, че тук, на Запад, ние дори не ги разбираме, струва ни се, че те са ни доста чужди – всички тия Макбетовци, Лировци, Ричардовци, Хенриевци, Хамлетовци… Но, Господи, колко различно е в Източна Европа! Как добре те разбират Шекспир, колко близо са до него и как всяка дума там откликва. Не съм първият човек, който има чувството, че Шекспир е писал за тях, че там човек може да срещне на улицата днес Макбет и жена му, Лир и дъщерите му, Полоний, крал Джон, Ричард Трети… Може да звучи странно, но ми се стори, че доста хора в Източна Европа живеят шекспировски живот, тоест техните взаимоотношения не са твърде различни от английските… през Средновековието… Иначе аз не мога да си обясня тази близост между тях и Шекспир. Парадоксално или не, той е много повече техен автор, отколкото английски или западноевропейски…!”
“А какво ще кажете за интерпретацията на образите?” – попитах.
“Невероятно богата!” – отвърна поетът. “Аз гледах неотдавна шекспировия сезон в Стратфорд и тогава ми се стори, че всичко там беше някак изсушено, стилизирано, лишено от живот, всеки образ беше неподвижна даденост… Но в Букурещ, в Будапеща, в Краков… хората отиват дълбоко в текста, свързват го със себе си, обогатяват го и човек гледа внушително развиващи се образи… Настина, днес Шекспир се играе и разбира истински в Източна Европа! Всички тия жестокости, подлости, измами, безчет трупове, борба за власт, преврати, вътрешни войни… всичко това е много близо до тях!”.
Трябваше да се съглася с него. Спомних си, че през 1969 г. бях при началника на отдел “Театри” при Комитета за култура, когато пристигна един полковник, заместник-началник на идеологическото управление при Държавна сигурност. Той дойде, за да си каже мнението по репертоарния план. И между другите забележки беше и тази, че в репертоара имало предвидени 37 английски пиеси.
“37 английски пиеси в български репертоар, ако това не е идеологическа диверсия, здраве му кажи!” – извика полковникът.
“О тези 37 пиеси, 36 са Шекспирови!” – отвърна шефът на театрите.
“Но Шекспир не е българин!” – ядоса се полковникът. “Питам, българин ли е Шекспир?”
Не си спомням какво му отговори театралният шеф, но след като чух думите на поета-шекспировед, си казах: “Изглежда, че Шекспир е и българин!”.
Може само да се съжалява, че той не живее в наши дни, защото би намерил вдъхновение и смайващи сюжети в източноевропейската действителност.
Само Шекспир би могъл да напише комедия, например, за неотдавна завършилия в България световен конгрес на международната асоциация на литературните критици МАЛК. Само Шекспир би могъл да превърне в достойна сцена абсурдността на подобно събитие.
Като прочетох материалите за този конгрес, си помислих, че съдейки от нивото и характера на литературната критика в комунистическия свят, генерал Амин [1] би имал по-големи основания да организира международния конгрес на добрия самарянин, другарят Шелепин [2] би могъл да председателства световен конгрес на любовта към ближния, а Прага би могла да бъде столица за конгрес на страните със стопроцентово зачитане на човешките права.
Защо не? Щом като в София може да има световен конгрес на критиците? Иска се наистина невероятно нахалство да поканиш критици от цял свят в страна, където всякаква сериозна критика е потискана, където все по-често критиците отиват в редакцията (като бедния Максим Наимович) с две рецензии – в левия джоб положителна, в десния джоб отрицателна. За едно и също произведение. Която редакцията си избере! Човек може само да се смее, когато чете изказванията на българските критици-делегати за начина, по който те определяли литературните шедьоври. Нещо повече, те предложили на чуждите критици да използват техния, българския критерий за шедьовър. Бедата е, че нито един от гостите не се е сетил да попита: “А къде ви е критерият? Бихте ли могли да ни го дадете да го видим, да го пипнем, да го помиришем?”.
Още по-интересни бяха изказванията на съветските критици. Другарката Татяна Кудрявцева, например, като прави гениалното откритие за прилика между шедьовър и бестселър, предлага война на бестселъра. “Трябва – заявява буквално тя – да се парира популяризирането на едно произведение на изкуството, в което се разчита на човешкото любопитство и на желанието да не се изостава от модата”.
Затова си мисля, че ако конгресът беше на тема ПАРИРАНЕТО, то той можеше да се проведе в сградата на ъгъла на улиците “Шести септември” и “Гурко”, пред която лежи един париран лъв. Нищо чудно, че наскоро може да се стигне и до конгрес за парирането на бестселърите, тъй като читателите по света са прости, глупави, сноби, не знаят какво да четат, нямат понятие какво е шедьовър и работата на критиците в света е да им обяснят и да им наложат да четат само шедьоври. Особено тези, с които изобилства съветската литература.
Представям си как Уилям Шекспир би използвал патетичния въпрос на унгареца Савой Янош: “За кого пише писателят? За себе си, за съвременниците си, за потомците или за всички?”.
Шекспировият отговор вероятно би бил: “За пари и слава!”*     *     *

И е месец май. Най-променливият и най-мистериозният месец. Май, който аз не обичам, защото (според чудния израз на Тенеси Уилямс)… “дори за онзи, който няма къде да отиде, настъпва момент, когато трябва да тръгне”.
Георги Марков е роден на 1 март 1929 г. в Княжево. Завършва индустриална химия и работи като инженер-технолог. През 1961 г. са публикувани първата му книга Анкета и сборникът с разкази Между деня и нощта. През следващата 1962 г. излиза романът Мъже, който получава наградата за най-добър роман на годината. Следват книгите Победителите на АяксПортретът на моя двойник и Жените на Варшава, с които си спечелва име на един от най-талантливите български писатели от 60-те години. Партийната цензура не допуска издаването на неговия роман Покривът. През 1969 г. писателят заминава за Италия на посещение при своя брат Никола. Установява се за постоянно в Лондон, където става щатен сътрудник на Би Би Си. Също така сътрудничи на Дойче Веле и Радио „Свободна Европа. През август 1974 г. неговата пиеса „Архангел Михаил” печели първа награда на Международния театрален фестивал в Единбург, като няколко месеца преди това на лондонска сцена е поставена пиесата му „Да се провреш под дъгата”. На 7 септември 1978 г. на моста „Ватерло” в Лондон Георги Марков е наранен в дясното бедро с отровна сачма от агент на тайните служби на комунистическа България. Писателят издъхва на 11 септември в лондонската болница „Сейнт Джеймс”. След неговата смърт на Запад излизат Есета и Задочни репортажи за България. У нас те са публикувани едва след 10 ноември 1989 г.
Текстът на есето се публикува с любезното разрешение на © г-н Любен Марков.
kultura.b

Вашият коментар