Нуждаем се от герои, които разширяват границите на възможното

Какво е да си герой? Въпросът за отношението между морал и храброст е стар колкото нашата цивилизация. Защото тя винаги е имала нужда от безкористни и смели хора, от герои. Но всеки герой е различен от другите. Всяка епоха, всяко поколение е създало свои образци, някои от тях са се превърнали в представители на съответната култура, други са забравени. Един интересен разговор със Сюзън Нейман, американски учен и философ, преподавала в Йейлския университет.
Въпрос: Кой е Вашият любим герой, Вашата любима героиня?
Сюзън Нейман: Трудно е да се отговори на този въпрос. В книгата си „Морална яснота” започвам с Авраам, тъй като Авраам има дързостта да спори с Бог. Когато нещата се отнасят до справедливостта, той не се плаши от Бог. Става дума за известния случай на Содом и Гомор, в който той не е замесен. Това не засяга неговото семейство или неговите приятели, това засяга невинни хора и Авраам е готов да обвини Бог в несправедливост. Ето защо според мен той е парадигмата за един герой.
Следователно героят е един смел човек.
Да, героят трябва да бъде смел, а също и готов да постави под съмнение и най-висшия авторитет. Един герой трябва да може да мисли самостоятелно в кантианския смисъл. Върховно геройство е, когато някой се застъпва за хора, с които той лично не е свързан.
Героите се борят. Как стоят нещата с насилието на героите?
Винаги се появява въпросът дали героите използват груба сила или не. Предпочитам герои, които не използват насилие. В този случай мисля за героите на движението за граждански права, които бяха многобройни в моята родина, в Юга на САЩ. Когато човек размисли, че героите не са нещо крайно изключително, ще забележи, че в неговото обкръжение има много повече герои, отколкото е предполагал.
Високата култура има своите герои, попкултурата също: Одисей, Джеймс Бонд, Рамбо. Имаме ли още нужда от такива силни мъже?
Интересно, Вие поставяте Одисей, Джеймс Бонд и Рамбо в един кюп. За мен е по-важно да правя разграничение между тях. В „Диалектика на просвещението” Адорно и Хоркхаймер разглеждат Одисей като началото на края, като първия модерен човек, обременен с всички недостатъци на модерността.
Rambo
Опитах се да обърна това и да кажа: спрямо Ахил, който е в много по-голяма степен характер от вида „Рамбо”, герой на стария ред, Одисей е фактически един модерен герой, герой на Просвещението. Защото умът му е по-важен от грубата сила и също защото е раздвоен. Той принадлежи на повече епохи и на повече места. Той е принуден и готов да подхвърли на съмнение рамковите условия на своя живот. Това съставлява авантюристичното при него.
Ахил е нещо друго?
Ако се вярва, че е приключение да убиваш хора – така наречените екшън филми живеят тъкмо от това – тогава и Ахил е един авантюрист. Подобен на Рамбо.
Имаме ли нужда изобщо от герои?
Сигурно имаме нужда от герои. Въпросът единствено е, от какви.
Защо се интересувате от герои?
По много причини. Най-важната причина е, че в последните 50 години на миналия век вниманието беше насочвано към жертвите като към герои. Жертвите на историята са починали всъщност два пъти, един път в действителността и един път в паметта. Този поглед към жертвите беше много важен след Втората световна война. Това беше правилно, но аз мисля, че се преобърна в едно знаменателно състояние: получаваш внимание за това, което си претърпял и изстрадал. А не на основата на това, какво си правил. Поставям под съмнение този забележителен обрат.
Не отиваме ли твърде далече? Тъкмо при разбирането за Холокоста ориентацията към жертвите играе в историографски аспект решаваща роля.
Това не идва от историята на Холокоста. В първите 20 години след войната се говореше относително малко за Холокоста. Но Вие сте абсолютно прав: Холокоста се превърна в парадигма за съществуването на жертвите.
Трябва ли да забравим жертвите в полза на героите?
Изобщо не пледирам да забравим жертвите. Нека само видим какво се случва обикновено. Вярва се, че за да противостоим на расизма и антисемитизма, е най-добре да изградим още един образ на жертвите, да разкажем още една история на човек, преживял тези нещастия. Но ние няма повече да бъдем впечатлени от това, знаем го всички.Интересно е и как гледаме на героите, когато говорим за борци от съпротивата, например Щауфенберг (Граф фон Щауфенберг – немски офицер, извършил неуспешен опит за убийство на Хитлер).
Забележителното не са различните политически действия на тези личности, знаменателното е, че те всички са починали нещастно и не са постигнали нищо. Това, което можем да научим, е следното: ако искаш да бъдеш герой, трябва да загинеш и да не постигнеш нищо. На мен това мислене ми се явява като опит да се откажем от идеята за героичното.
Вие мислите, че великите мъченици насочват погрешно погледа ни върху други герои?
Да.
Но не са ли много герои именно страдалци, мъченици за идеята си?
Не трябва да бъде така. Намирам, че по принцип ние сме склонни да се насочваме към мъченици, когато питаме за герои. Който е готов да даде живота си за една кауза, просто трябва да бъде герой. Но трябва да си дадем сметка, че съществуват всякакви фанатици, луди, терористи, които наистина са готови да дадат живота си. Но трябва ли да ги почитаме затова? Защо поглеждаме само към героите, които са мъченици, за да убедим самите нас, че всъщност нямаме нужда да бъдем герои.
Героите предлагат идентификация, в романите и в киното. Героите ни представляват, те служат като заместители, а това също разтоварва.
Трябва да бъдат това. Но винаги трябва да са и пример и образец.
Една от важните фигури във Вашата книга е Одисей. Той е будел подозрение още при Пиндар, но и при Хоркхаймер и Адорно. Защото остава жив. За Вас качество ли е да умееш да преживееш нещата?
Постижение! В „Диалектика на Просвещението” Хоркхаймер и Адорно описват Одисей и сирените. Какви са възможностите на Одисей? Наистина е героично да не си запушиш ушите, да се изправиш срещу изкушението и въпреки това да продължиш. Това може да функционира като модел за един модерен герой. Но не само Адорно и Хоркхаймер са мразили Одисей. Колкото по-дълго се занимавам с това, намирам толкова повече хора, които мразят Одисей.
Съвсем различно отколкото при Джеймс Джойс!
За Джойс би било немислимо да възприеме Ахил или някой друг гръцки герой за символ на модерността. Джойс е обожавал Одисей.
Вие пишете: „Ако Одисей е герой, то и ние можем да бъдем такива”. Какво искате да кажете с тези думи?
Героите са хора, които предизвикват. Това, което ме пленява при Одисей, е неговият отказ да приеме границите на досега познатото. Неговият живот е опит да се разширяват постоянно границите на възможностите, дори когато той знае, че това няма смисъл. Това няма нищо общо с някаква вълшебна сила. Всичко, което той прави, може да бъде направено от всеки човек. Не става дума за вълшебство, става дума за възможностите на човешкото.
Но добър ли е Одисей? Той е хитър, прагматичен, ловък, интелигентен, но по ръцете му е полепнала кръв. Той извършва убийства в Троя, убива по пътя към дома, убива в Итака. В морално отношение това е проблематично. Не трябва ли героите да бъдат добри хора?
Готова съм да приема неморалното в поведението на Одисей. Той наистина не е само един боец, но и понякога човек, който върши лоши дела. Но героите не са хора от категорията супермен или спайдърмен, те са хора, които не винаги правят всичко правилно.
Героите крайни ли са?
Не, не непременно.
Един противоположен модел на Одисей е Еней. Той създава вместо да разрушава, той бяга вместо да умре, той спасява вместо да убива, и въпреки това е основателят на Рим. Еней не е ли по-модерен от изцапания с кръв Одисей?
Вярно е. Но Еней напуска голямата си любов Дидона и продължава нататък. Не искам да дарявам Одисей с всички добродетели, той просто ги няма.
Achilles-
Одисей една фигура отвъд морала ли е?
Въпросът е за кой морал говорим? Определено той има черти от един архаичен морал, който ни е съвършено чужд. Всички отбелязват, че той не се грижи достатъчно за своите бойци. Докато ние въобще не критикуваме Ахил, въпреки че неговият морал е много по-архаичен. Но при Одисей има белези на един, да го наречем предмодерен морал. Най-напред отказ от ценностите на йерархията. Одисей може да се чувства като пастир на свине толкова добре, колкото и като цар. Той разглежда по еднакъв начин не само различните класи, но и половете.
Кога един герой е герой?
Философски и политически интересният въпрос е: притежава ли потенциално всеки човек способността да стане герой, ако иска?
И какъв е вашият отговор?
Едно предпазливо „да”.
Защо?
Ще го обоснова с един пример от Кант. В своята „Критика на практичния разум” той прави експеримент. Да вземем мъж, който казва, че не може да устои на изкушенията. Всеки път, когато минава покрай една „определена къща” (има се пред вид публичен дом), той просто трябва да влезе в нея. Кант казва следното: ако поставим точно пред този бордей една бесилка и кажем на мъжа: „Можеш да влезеш, но още щом излезеш, ще бъдеш обесен”. Тогава този мъж ще открие, че все пак може да устои на изкушението си.
Кант продължава: да си представим, че един зъл тиранин поставя някого пред следния избор – или да подпише писмо, което ще осъди невинен на смърт или той самият ще умре. Кант казва, че всеки един от нас може да си представи, че казва „не” на тиранина. Повечето естествено биха подписали, ние сме малодушни и бихме предпочели да запазим своя живот, вместо да се застъпваме за справедливостта.
Кант казва: всеки знае, че не трябва да върши това. В този момент всеки човек знае също, че е свободен. Този мисловен експеримент показва: всеки би желал да бъде герой.
Сега действителността изглежда в повечето случаи различно.
Психологът Филип Зимбардо е установил, че повечето от нас при определени обстоятелства са в състояние да участват в лоши неща. Сега въпросът е дали можем да образоваме хората така, че да бъдат по-силни в готовността да извършат нещо героично, ако се налага. Зимбардо е на мнение, че това е възможно, аз също клоня към това мислене.
Могат ли децата да бъдат възпитавани за герои и как?
Да, естествено. Като се насърчава самостоятелното мислене и се показват примери и образци. Когато възпитаваме децата в смисъла на собствения интерес и ги правим егоисти, те сигурно няма да бъдат герои.
Във Вашата книга става дума не само за философия и история. Вие говорите също и за герои на нашето време – хора, които безкористно се застъпват за другите.
Да, намерих хора, които не чувстват себе си като герои.
Щастливи ли са тези времена, които нямат нужда от герои?
Това разбира се е намек за Брехт. Не знам дали времена без герои биха представлявали състояние подобно на рай. Но докато имаме свят, който хората могат да опознаят, ние ще имаме нужда от герои, дори и само за да определят границите на възможното и да ги разширят. Имаме нужда от хора, в науката и изкуството, които съзнават, че животът ни дава повече, че сме дължим на живота повече, отколкото повечето от нас допускат. Това за мен са герои.

Вашият коментар