ИВАН ПЕЙЧЕВ

Като поет го привличаха „посоките на безпределността“ („Далечно плаване“). Иван Пейчев се измъчваше заради тяхната непостижимост. Но това, което го измъчваше най-силно, беше опитът да го лишат от неговия бряг на хората, за да го хвърлят всред една всесилна самота. За нея той написа, че притежава „отвратителното свойство / да подменя / дори самия теб“ („Не е най-страшното“). А Иван Пейчев не искаше да бъде подменен. И поетът не го допусна.
Той писа неведнъж за м о р е т о. То бе наистина щастливо откритие в неговите търсения. Но морето не беше цел, а средство, чрез което поетът се разкриваше. Корабите и чайките, рибарските мрежи и попътният вятър, пристанищата и „крайбрежната позлата“ – те не са привлекателен декор, а една вълнуваща символика. За Пейчев морето беше и символ на разбирането му, че не всичко е в границите на човешките възможности. И невинаги можем да проумеем скритото и в самите нас, и в света, който ни заобикаля.
Често пъти неговите отплувания и завръщания не бяха сполучливи. Лицето на този мореплавател беше сурово и потъмняло от студените ветрове, които го бяха брулили неведнъж по време на рискованите му пътувания към „синята черта“ на вътрешната свобода. Но душата му не беше закоравяла, тя си оставаше все така чувствителна, богата на пориви, които никой не може да унищожи. Уморен след многобройните си изпитания, този мореплавател беше намерил пристан в един малък град. И тъй като не можеше вече да пътува истински, той сядаше понякога край реката и пускаше по нейното течение „книжни кораби“. Те трябваше да стигнат до морето, защото „всички реки се вливат във морето“ („Завръщането ти“). Той знаеше, че с книжните кораби няма да стигне доникъде и все пак не се отказваше от своите „книжни флотилии“ („С книжните кораби“), тъй като му помагаха да бъде верен на себе си, да съхрани героичния си романтизъм. Този стар мореплавател отдавна беше разбрал, че „Истинските тъжни / и страшни кораби / откриват Америка“. И той не искаше да пътува с тях, защото душата му беше почувствала вече умората от познанието.
Многолик и единосъщ в своите пориви и страдания, в затворения кръг на една необичайна чувствителност, той разрушаваше и строеше непрекъснато мостове, които извеждаха към брега на хората. Той написа стихове за любовта и приказния свят на нейната „чудесна тайна“ („Улицата е сега безкрайна“). Той възпя любимата си есен с нейното „спокойно колебание“ („Пладне в Несебър“). Имаше часове, когато искаше да я забрави, но това все не му се удаваше, защото есента можеше да му върне всичко. Написа и чудесни стихотворения за малкия Калофер, който превърна в голяма метафора на своята тъга и надежда. Но каквото и да спираше неговото внимание, той неминуемо го издигаше до размисъл, който ни ангажира.
Като мечтателна натура Иван Пейчев беше защитавал непрекъснато своето право на самотен размисъл за същината на живота. В онази далечна есен на първата ни среща, озарен от красивото безмълвие на неговата неподражаема артистичност, аз почувствах мощта на едно човешко и творческо безкористие. И узнах, че неговите синоними са „всеотдайност“, „обреченост“ и „неподкупност“. Иван Пейчев ми сподели тогава нещо, в което беше вярвал през всичките си години: „Ние не можем без поезия. Ако тя изчезне, това би опровергало самите нас. Защото животът би обеднял. Аз не мога да си представя един свят без поезия“. Това са думи на роден поет, който в буквалния смисъл беше избрал изкуството за своя единствена съдба…
Носталгичен и самотен, Иван Пейчев пишеше своята поезия и с нея той се отбраняваше от една действителност, която не можеше да приеме. Доминиращото в неговите стихове наистина е тъгата. Техният основен тон е елегичният. Чувството за самота, за всичко онова, което животът му е отнел, свободата и красотата на морето, така различни от човешкия свят, натрапчивото усещане за непрекъсната раздяла, меланхолията на есента, мисълта за бързата преходност на чувства и пориви, на смисъл и надежда – нима не са това най-съществените неща в лириката на Иван Пейчев?
Той можеше да бъде верен само на поетическото си „Аз“, на естетиката, на която го бяха научили любимите му автори. Той беше осъзнал още на младини изключителната си отговорност пред словото. Затова, колкото и малко да бяха неговите компромиси, той се срамуваше, че ги е допуснал. И в тази връзка ще припомня думите, които ми каза веднъж: „Поезията, това е най-страшното нещо. Че тя се превръща в документ, а много често и в обвинителен акт. Не можеш да кажеш, ама това аз съм го писал просто при такива обстоятелства или за себе си съм го писал. Всяко оправдание при тия случаи с обстоятелства, с каквото и да е било, има само едно определение – страх“.
Обхванат пак от поредния пристъп на угнетението и самотата си, или поради друга някаква причина, Иван Пейчев замлъкваше задълго. Като се заприказвахме един път на тази тема, той ми рецитира Далчевото двустишие: „Отдавна всички книги са прочетени / и всички пътища на спомена са минати“. С него искаше да ми обясни причината за едно от своите поредни мълчания. После той побърза да ми каже: „Дните на мълчание в никакъв случай не гарантират нищо освен едни загубени дни на мълчание, за които човек на моите години би могъл дори да съжалява… Но какво пък всъщност би могла да гарантира една досадна, вечно повтаряща се и винаги неумолима бъбривост. По-добре от време на време да мълчим, отколкото непрекъснато да дрънкаме глупости“. И с последните си думи той ми бе доказал колко е различен от онези, които издаваха книгите си една след друга, забравили, че поезията не допуска бъбривост.
Той често ми споменаваше, че единственото, което му остава, е да се държи като почтен човек, а думите му означаваха, че се измъчва много от моралното ни пропадане. Веднъж в състояние на крайна потиснатост ми каза, че изпитва срам пред мен заради времето, в което живеем. Иван Пейчев презираше човешката ограниченост, глупостта на хората, позорната лекота, с която приемаха да ги манипулират. Отвращаваше го този свят на униформено мислене и човешко безличие. Той го бе оприличил на английската ливада, в която тревата е така окосена, че да няма по-високо и по-ниско.
Той, както ми го бе казал, не искаше да го забравя и аз не съм го забравил. Сега разбирам още по-добре и самотата, и носталгията му. Разбирам и морето, и неговата есен, които отдавна се превърнаха и в образи на моята свобода. Иска ми се пак да чуя онзи звън на телефона, с който ме викаше при себе си, за да пийнем нещо и да си поприказваме. Но и това няма да се случи. Той действително замина отдавна на своето далечно плаване и „кораба не ще се върне“ никога. Останаха ни стиховете му, които и сега създават живот.

Вашият коментар