Най-хубавият момент от пътуването е завръщането

Атанас Далчев (1904-1978) е един от най-видните български поети на 20 век. Публикуваме негови философски афоризми и размисли от сборника „Фрагменти”, издаден през 1967 година:
„Някога, когато бях млад, обичах да дружа с по-възрастни от мене. Сега за приятели предпочитам млади хора. Старите няма вече на какво да ме научат – аз сам остарях, докато чрез младите долавям полъха на новото, надниквам сякаш в бъдещето.
Хората дължат често моралното си тегло не толкова на себе си, колкото на средата, в която се движат. Колцина от нас, попаднали при друго общество, в друга среда, олекват неимоверно много или се обезличават напълно.
Човек смята, че листата на дърветата са пожълтели от есента и едва после, когато поразмисли, разбира, че огънят и страстите на лятото са направили това.
Цинизмът в някои случаи е една форма на срамежливостта.
Много от възгледите и твърденията ни не биха били тъй категорични и крайни, ако нямаше хора, които да мислят по-инак от нас.
Приятно е да бъдеш възмутен: едновременно чувстваш другите виновни и съзнаваш собственото си превъзходство.
На една трапеза, дето всички са пияни, трезвеният е, няма съмнение, един неприятен свидетел.
Ние умираме по малко със смъртта на всеки свой близък.
Най-значителни за нашето развитие се явяват ония преживелици, които не сме искали: войната, нещастията, болестите. Тук е слабостта на възпитанието.
Почти всички наши белетристи са селяни, които са напуснали родното село на младини. От години те живеят в града и виждат селото през спомените си, в сиянието и поезията на детинството и младостта си. Нищо чудно след това, че цялата ни селска белетристика е малко или много идилична.
Ще бъде любопитно да видим един ден как ще изглежда селото, изобразено от един гражданин, например от един лекар, който е изпратен да работи на село или някой евакуиран при въздушните нападения.
Човек трябва да отиде да живее на село, в полето, за да види звездите. Светлините на града ни пречат да ги виждаме.
Популярността е опасна: тя плоди подражатели, обръща оригиналните приумици в общи места, води след себе си пресищане, ускорява идването на забравата. Неуспехът, наопаки, запазва произведението, както флаконът запазва парфюма от изветряване.
Както при конните надбягвания тези, които излизат отначало напред, не винаги са първи в края. И неуспехът е сам най-често едно благоприятно обстоятелство, което възпира дарованието от общите и лесни пътища, вдълбочава го и го укрепва.
Когато се изкачва по планината, пътят захваща да лъкатуши, отбивайки се веднъж в едната, после в срещуположната посока. Нашите противоречия са едно уверение, че ние се издигаме нагоре.
Ужасното е не, че се мениш, а че въпреки всички преживелици и нещастия оставаш все същият.
Бих вярвал в безсмъртието, ако не беше старостта. Това постепенно чезнене на душата, както и на тялото, не оставя като че никаква надежда за друг живот. Какво продължение може да очаква човек другаде, когато вижда, че тук свършва всичко?
Старостта – тази безобразна възраст, когато космите падат от главата и почват да растат по ушите.
Съгласен съм: чувството за малоценност е недостатък. Но този недостатък прави чест на оня, който го има. Един простак не страда никога от чувство за малоценност.
Хората биват наказвани по-често за това, което биха извършили, отколкото за това, което са извършили – заради бъдещето си, отколкото за миналото си.
Богатите със събития епохи са повърхностни. От много преживявания хората нямат тогава време да се вдълбочат.
Героизмът съществува за другите. Никой не изглежда герой на себе си.
Семинарията е, изглежда, място, дето човек най-лесно може да изгуби вярата си.
Най-хубавият момент от пътуването е завръщането. Така е за мен. За други, обратно, най-хубавият момент може да бъде заминаването.
Човек много често приказва само, за да не мълчи. Мълчанието е най-трудното нещо и на сцената, и в живота.
Не се мъчи да измисляш: казвай без страх истината! Хората така са свикнали да лъжат, че никой няма да ти повярва.
Когато човек не знае добре един език, той, вместо да каже това, което мисли, мисли това, което може да каже.
Изборът на професия е също тъй случаен, както е случаен в брака изборът на жената.
Един ден я срещаш на улицата, без да си я търсил и се виждаш завинаги обвързан с нея; или пък просто други ти я натрапват.
Приятелството се измерва с искреността, която то може да понесе.
Ако хората бяха съвършени, нямаше да се различават помежду си. Индивидуалността, изглежда, произхожда от несъвършенството.
Изостанеш ли назад, щом не виждаш вече никой зад себе си, обхваща те паника. Да можеш да бъдеш последен е необходимо, види се, не по-малко мъжество, отколкото да бъдеш пръв.
Децата често ме питат: „Какъв писател си ти, тате? Ние не те виждаме никога да пишеш.” Аз самият изпитвам това недоумение: смущавам се, когато някой се обърне към мене с това прозвище; в средата на своите „събратя” се чувствам неловко като чужд човек. И наистина сред толкова автори на дебели книги и многотомни произведения какъв писател съм аз, автор на изречения?
Езикът е развитие, но и традиция. Днес ще чуеш писатели и редактори, пък и други интелигенти да казват често: „тази дума е остаряла”, „тази дума не се употребява вече”. И за да се обосноват, те почват да теоретизират, че езикът се менял: той бил развитие.
Без съмнение, езикът е развитие. Но той е и традиция. Инак, ако се откъсне от корена си, той скоро ще престане да бъде български. Развивайки се, езикът се обогатява непрекъснато, като прибавя новото към старото.”
Атанас Далчев, „Фрагменти: Мисли и впечарления”;
http://cao.bg

Вашият коментар