Зима

Те седят на пейката и мълчат. Всичко са си казали. Думите за тях са мъртви листа.
Старостта е тишина.
Кръвта вече не стопля ръцете им.
Старостта е студ.

Той е с вълнената жилетка, изплетена от нея. Здрава жилетка се оказа, носи я повече от трийсет години. Като желязна броня е, на едри железни бримки. Увиснала е, размъкнала се е, черният цвят е станал ръждив, но няма нищо скъсано. В тази жилетка той прилича на голям ръждив лисугер с капещ нос и сълзящи очи. Уж се е обръснал за навънка, но ръката му трепери, бръсначката не е хванала навсякъде космите. И по нашарените му с виолетови капиляри бузи личат островчета от бели косми.
Тя също е с жилетка, но купена от Франция, от дъщерята. Яката на нейната жилетка е красива и елегантно и трогателно загръща тънкия й врат. Тя с интерес разглежда нашарените си с черни петна ръце.
Не бяха такива. Кога станаха такива. После го поглежда крадешком.
Иска й се той да й каже нещо. Да хване ръката й и да й каже нещо за ръката й. Да повтори онези отдавнашни думи за ръката й.
Какви бяха те?
Не си спомня.
Да дойдат от дома си дотук, до градинката и да седнат на пейката, за тях е цяло приключение. Истинско пътешествие.
Всичко наоколо хвърчи и бърза. А старостта е бавно нещо.
В бързия свят трябва да има през няколко метра бавни оазиси, където да живее, да пребивава, да поменува старостта. Но такива оазиси няма. Може би все пак тази градинка. И тези пейки.
Той знае какво си мисли тя. Дългото общо съжителство превръща хората в едно. Дългото общо съжителство превръща четенето на мисли в реалност. Той знае какво иска тя. Да хване ръката й. Но не иска да я лъже. Нейната сегашна ръка не е онази топла тъничка ръка на онова момиче. Нейната ръка сега прилича на изсъхнал корен. И шията й не е онази топла гъвкава млада шия. Шията й сега прилича също на коренище, поникнало незнайно как от красивата жилетка.
Той не иска да я лъже. Макар че не може да живее без нея и една секунда. Сеща се за един свой приятел, негов набор. Двамата с жена му също бяха дългогодишна двойка, като по-млади двете семейства много другаруваха, ходеха на излети заедно, пътуваха с колите. Когато жената на този човек почина, той тръгна да продава къщата, за да може да я мумифицира. И да я държи в стъклен сандък при себе си.  Наложи се синът му и снаха му да го пратят в психиатрия. От психиатрията приятелят му излезе като дунапренено чучело. Седни тук.! Сяда. Стани! Става.
Какво ли ги чака тях двамата? Кой ще си отиде пръв?
Той хваща ръката й.
На старостта не й трябват думи. На старостта й трябва малко слънчице, една пейка. И толкоз.
http://kultura.bg/

Вашият коментар