НАФОРАТА

В основата на страданието на унизените винаги стои сравнението с другите. Една от най-вулгарните утопии, комунистическата, се оказа толкова трайна заради безкомпромисната си идея да премахне конкуренцията. Тя рисуваше бъдещето като една сюреалистична картина, в която господарите   не пребивават над другите хора, а са някъде сред тях.
Подобна картина на човешкото общество не е по силите дори на един Салвадор Дали. Идеалът, за да звучи по-достоверно винаги взема нещо от действителността и нещо от копнежа. В бруталното налагане на комунизма в нашата страна нямаше нито едно от двете. Идеалът никога не е могъл да господства над всекидневието, още по-малко да промени човешката природа. В някакъв смисъл той винаги противоречи на живота.    Но тук въобще не става дума за идеал. И на децата от целодневните детски градини вече е ясно, че комунистическият режим в нашата страна беше наложен със сила отвън. Митът, че на 9 септември 1944 година се извършва социалистическа революция е изфабрикуван по-късно. В последвалите събития обаче няма нищо социалистическо. В едно свое изследване Катерина Тосева цитира откъс от спомените на царица Йоанна:
„Транспортирането на осъдените от подземията на Съдебната палата към мястото на смъртта започна към два часа сутринта. Ескортът беше подреден в двора от входа към улица «Алабин». По този път се простираше конвой от шест камиона, към които бяха отправени жертвите. Беше дадена заповед да се удря и убива всеки, който протестираше повишавайки глас…  В гробищата на София бяха паднали няколко бомби, отваряйки няколко много широки ровове. Осъдените бяха накарани да слязат на малки групи в близост до тези „вече готови“ ями. Двама екзекутори бяха готови с автомати в ръце…“
По-надолу Тосева продължава: „В общия гроб падат тримата регенти, 8 царски съветници, 22-ма министри от правителствата след 1941, 67 депутати от 24-тото НС, 47  генерали и висши офицери.Върху телата им са изсипани камиони със сгурия. Това са само малка част от жертвите на политическия геноцид след 9 септември 1944 г., наречен от инициаторите си Народен съд. За по-малко от една година са произнесени и изпълнени около 3000 смъртни присъди…
Но нещата не спират дотук… Убийствата продължават още дълги години и все в „Името на народа”. Създават се концлагери, където убийствата са ежедневие.
Избиваш народа в името на народа…
След целия този политически канибализъм, участниците в него създадоха свой комунистически орден, чието папство се намираше в една източна столица. Основната мантра на този орден беше „ Свобода, Братство и Равенство”. Това сега звучи като черен хумор, защото се знае, че нямаше и полъх от свобода, да не говорим за братство и равенство.
Заграбили и монополизирали властта, хората от комунистическото братство започнаха да увеличават апарата си, и той се превърна в една огромна хидра, чиито пипала стигаха навсякъде – от големия град до най-затънтеното село. Във всяка точка на страната имаше „другари с каскети”. От тях зависеше всичко. Работата. Възможността да си построиш, къща, да си купиш кола или да направиш аборт. Трябваше да отидеш при някакво духовно джудже, леко да присвиеш колена и да отвориш устенца, за да поемеш нафората. Защото нафората е благословено и осветено късче пшеничен хляб. Просто е необходимо само да се наведеш, да целунеш ръката на даващия, за да ти я постави в устата. Тя не се поема с ръце, не се докосва с пръсти. Важното е да не падне и една троха по земята.
„Бащите ви ядоха манната в пустинята и все пак умряха. Тоя е хлябът, който слиза от небето, за да яде някой от него и да не умре. Аз Съм живият хляб, който е слязъл от небето. Ако яде някой от тоя хляб, ще живее до века; да, и хлябът, който Аз ще дам, е Моята плът, която Аз ще дам за живота на света.”
Тази нафора  бе от Плътта  на Другарите, без нея нямаше нормален живот в тази страна.
Заедно с най-абсурдното търпение и овчедушна търпимост на българина, да понесе всичко наложено му отгоре като живот и поведение, се появи и едно друго царство – царството на лицемерието. То е дълбоко импрегнирано в тъканта на човешкия характер и макар че човек губи себе си, винаги смята, че играта може да продължи вечно.
Лицемерието беше едно от нещата, които удължаваха и подържаха живота на системата.
Все повече и повече хора отиваха и приклякваха, за да поемат в уста нафора от управляващите, да се закълнат във вярност на комунистическият орден, за да достигнат до материални успехи и власт. Опашката се оказа огромна. От селския бригадир, до монаха копнеещ да стане епископ. Всички  трябваше да минат и да приклекнат. Иначе нито първият някога щеше да стане бригадир, нито втория  владика.
Там се наредиха хора от целия спектър на обществото. Шофьорът-комунист на товарен камион, получаваше нов през три-четири години, а колегата му караше някаква разпадаща се двадесетгодишна таратайка, рискувайки своя живот и този на другите. За нафора и вярност се нареждаха художници, които рисуваха портрети на висшите санове на властта. Поети, които сравняваха Левски с Димитров, писатели които изписаха стотици томове, обслужвайки режима, изопачавайки историята. Страниците им бяха  залети с такова  подмазвачество, че лепнеха при докосване. Днес никой вече не помни тези заглавия.
В един момент се оказа, че почти цялата журналистика, църква, преподаватели в университетите, главни лекари  и дори обикновени бригадири стискаха между зъбите си от нафората на лицемерието. Цялото общество бе просмукано и прогизнало от философията, че за да живееш по-нормално, е необходимо да преминеш бариерите на човешкото достойнство и да се заселиш завинаги в лъжата. Тези които не вкусиха от осветения хляб, потънаха във вътрешните си затвори или изпадаха в безразличие към всякакво утопично бъдеще. В царството на лицемерието и фалшът, мислите за бъдещето предизвикваха само меланхолия.
Висшите санове на комунистическият орден, заедно със своите семейни кланове също не вярваха в идеалите на комунизма. Те и децата им пътуваха свободно в чужбина, виждаха свободния свят и нямаха илюзии относно собственото си статукво. Да получиш нафора от тези кланове означаваше, да бъдеш все по-близо до всички онези въжделявани неща, до които обикновените „миряни” нямаха достъп в рамките на целия си живот.
Декомунизацията в България не се случи, защото и жертвите и палачите  излязоха през 1989-та година на улиците заедно. Смесиха се в общи митинги против системата. А когато невинността и лицемерието се смесят победителят винаги е предизвестен. Оказа се, че метастазите на лицемерието са плъпнали в огромна част  от обществото. С тези метастази започнаха да управляват и първите, така наречени „демократични правителства”. Всеки трети се оказваше или доносник или служител на държавна сигурност.
Лицемерието победи. Жертвите си останаха жертви, а сега синовете и снахите на комунистическите кланове ни учат на пазарна икономика и гражданско общество.
От икономическа гледна точка след 1989-та година страната  само се преобърна, застана за кратко на главата си подобно на оловен войник, за да си помислят наивниците, че започва промяна. После оловния войник отново зае същото си положение, а тежестта и богатството си останаха там където си бяха и преди.
Айнщайн казва, че  глупостта е вечна и безкрайна като Вселената. Същото е и с лицемерието.
Децата на бившата номенклатура, кадрите на бившето ДС с неговите управления и езотерични  подразделения, днес са капиталисти и карат джипове за по триста хиляди лева. След тях подобно на рибките чистачи следващи акулите, вървят хиляди хора, получили навремето парченца от комунистическата нафора.  Сред тях има академици, професори по физика и молекулярна биология, историци и биохимици с досиета към Първо и Второ главно управление на държавна сигурност. Каква е връзката между молекулярната биология и Второ управление на ДС, оставям на всеки сам да  прецени.  Следват ги бивши селски началници, бивши партийни секретари от всякакъв род и калибър, кметове и кметчета, профсъюзни деятели и деятелчета. Всички те днес размахват червените знаменца на Бузлуджа с патос граничещ с малоумието. На времето всеки от тях е получил парченце от нафората във вид на преподавателско място, апартаментче, жителство и синекурна началническа службица,  получил разрешение за нещо си, домогнал се до нещо си. Децата на същите отдавна са в чужбина, отдавна са напуснали света на малоумието и фанатизма. Но техните родители, баби и дядовци веят червените знамена на глупостта  и пеят партизански песни.
В същото време наляво и надясно се хвалят че децата им са се установили в Лондон, Мюнхен или Копенхаген.
Според философската антропология на лицемерието това е състояние на фалшиво представяне на вяра или морални принципи, придружавани от дълбоко противоречиви действия с цел  постигане или домогване до нещо си.
Да гласуваш постоянно за наследниците на една партия поддържала и ръководила половин век един репресивен режим, не е само малоумие. Ако тръгнем да разсъждаваме в тази посока ще засегнем една много болезнена тема. Тя е  свързана с индивидуалната мерзост и общонационалните ни пороци, които често са ни превръщали в безлична общност, чиято съдба винаги е зависела от други нации.
В едно писмо на Флобер, четем следното изречение: „ Животът ми изглежда поносим, само ако човек знае хитро да се измъкне”. Тогава всички упования на човека, всички неотменими права – като правото на живот, на свобода и стремеж към щастие, не са нищо друго освен екзалтирания словесен израз на утопиите.
Комунизмът бе една от най-големите утопии на 19-ти  век. Той създаде един измислен свят в който една прослойка безчинстваше над друга, държейки я в постоянен страх.  Другият  инструмент, който използваше, бе да подава на едни хора парченца от нафората, за да  подкрепят партията  да се самосъхрани. Не че сега тези хора вярват в някакви идеали. Не. Те просто още помнят в устата си  вкуса на онова парченце привилегии, подадено им някога от комунистите, за да се чувстват малко над другите. Това са хората които днес отиват на Бузлуджа, и махат с червените знаменца. Те отдавна са се превърнали в емотикони на глупостта.
А колкото по-дълго не се отказваш от миналото, шансовете ти да направиш нещо за бъдещето са минимални.

5 коментара по „НАФОРАТА

  1. Вместо да зачешем политиците,си чешем езиците…!!!

  2. До другарката Теодора
    Другарко Теодора. Лицемерието прозира и от вашата тирада.
    „Като стрела прескочих западната граница преди събитията от 1989 година.“ По това време аз бях политически имигрант в Германия. Преди събитията пристигнаха доста кандидат имигранти. Всичките бяха по един или друг начин свързани с комунистическата власт. Много бяха служители на ДС и ВКР и бяха бнаясно, какви събития предстои да се случат в СССР и България. Всички бяха напуснали страната с разрешението на ДС а много и подпомогнати от ДС за дса бъдат внедрени. Басните за стрелите през западната граница могат да полъчат разбиране само от неразбиращите нищо. Който не е пълзял през пшеничните югославски ниви до италиянската граница,не е плувал в посока Триест, не е стажувал в Кампо ди Профуги в Остия или Цирндорф – Бавария, не знае нищо за имиграцията .

  3. Г-н Дарев,
    За втори път чета вашия горчиво точен до ужас анализ за днешната българска действителност. Макар да имах добрия шанс или по-точно да бях успяла да запазя здравословна дистанция за себе си и моето дете от отровния вирус на лицемерието, та успях да пресека западната граница на България – може да се каже – с последното купе на влака малко преди промените там, разбира, се безспорно и с Божията благословия и помощта на Съдбата, които бяха изострили моята интуитивност до състояние на радар. Приличах на изстреляна стрела, понесла подир слънцето своето съкровище – единственото си чедо… Погледнато отвсякъде, за близките ми, това си бе истинско безумие. После повечето от тях нарекоха постъпката ми смела. Което, разбира се не е истина!!! Водеше ме ужаса да оставя детето си да изгние в държавата, която бе едно вонящо блато. Единствената моя опора бе сентенцията: „Живее се в поробена страна, не се живее в опозорена страна“.
    Та днешните мои сънародници, които сега агонизират там и си измислят виновници за днешното си дередже (както казваше някога моята неграмотна, но мъдра любима баба:“всеки сам си кове съдбата!“) Да така е! и при отделните хора, и при човешките общества…
    Лицемерието е масова нравствена болест на българите. Дребните хитрувания – също! Както и максимата на българина: „Преклонена глава остра сабя не я сече!“
    Може да е така! Обаче преклонената глава я унищожава нравствената чума. А тази чума се предава на българите от мига на зачатието им. И така ще е до края на света… Т.е. докато тази територия не я населят китайци, японци и народи подобни на тях…
    Или, ако пък случайно се пръкне някой нов Ботев, Стамболов, Бенковски, Левски, Захари Стоянов, Георги С.Раковски, Пайсий…, но и задължително нов Матей Преображенски, който да огласи с записано слово техните концепции за промяна, но без да му е прикачен от сънародниците му обидния прякор (Миткалото).
    Но дори да се появят българи, последователи на горе упоменатите личности, не виждам кой и как би събудил интереса на нашенското племе към книжовност и интерес към близката истинска история… Нали тъкмо новоизлюпените от кървавта БКП фалшиви синкосани демократи унищожиха книжарниците и книгоиздаването с непосилни данъци?!… Образователната система с абсурдни забрани и безумни вмешателства…
    Така че, България е умираща държава… Горчиво но факт.

  4. Уважаеми г-н Дарев, това е много важна и тежка тема за нашето общество. По принцип споделям казаното от нас, но забелязвам едностранчивост в желанието да докажете тезата си. Като говорите толкова общо, много хора ще са съгласни с вас, но първо, хората си имат имена – например, Луканов, Евгени Дайнов, Иван Костов, Надежда Михайлова, Сергей Станишев и т.н. Второ, лошото е, че СДС се създаде от хора от номенклатурата и почти случайни (но с необходимите качества) домогващи се до нея – например Иван Костов и Надежда. Трето, мутризацията, която настъпи, нима е по-малко жестока с поръчаните и непоръчани убийства, които се случваха и случват? Тук липсва анализът на историка, за да характеризира и отчете историческия контекст. Темата е много по-дълбока и комплексна и може би още не е дошло времето да бъде описана и анализирана както трябва.

  5. Уважаеми г-н Дарев, това което сте написали е жестоката истина !! Незнам какви хора могат да подкрепят още БКП/БСП, нямам думи от тяхното нахалство, безпардонност, лъжи и кражби !! Моля Ви, пишете на навсякъде, повече хора да я прочетат и дано се събудят от този 60 год.сън.
    С уважение А.Григорова